Да бъдеш приемен родител не е работа, а щастие и любов към децата, каза приемната майка Даниела Димова
Любовта към децата е главната причина Даниела Димова от Габрово да стане професионален приемен родител преди 13 години. Оттогава през дома ѝ са минали 12 деца, множеството бебета до тригодишна възраст. В диалог за плана на Българската телеграфна организация (БТА) „ Приеми ме “ тя описа, че в никакъв случай не е възприемала приемната грижа като специалност, а като предопределение.
Димова сподели, че постоянно е желала да работи с деца. По обучение е експерт по облекло, само че професионалният ѝ път минава през „ Български пощи “ и частния бранш. Идеята да стане приемен родител идва от сина ѝ, който научил за опцията, до момента в който живеел в Гърция. След завръщането си в България тя и брачният партньор ѝ минали нужното образование, а на 1 ноември 2013 година в дома им било настанено първото бебе.
По думите ѝ първите дни са били изпълнени с терзание, защото личните ѝ деца към този момент били пораснали, само че доста бързо всекидневието с дребното дете върнало увереността ѝ. Най-силното възприятие тогава било състраданието към детето и желанието да му обезпечи успокоение, сигурност и любов.
Даниела Димова описа, че през годините е приемала деца с разнообразни ориси. Особено мощно е запомнила момченце, настанено при нея едвам на три месеца, което било мощно изостанало в развиването си и изисквало доста грижи, както и момиченце, което било доведено в дома ѝ единствено минути след позвъняването от обществените служби.
Според нея най-голямото предизвикателство в всекидневието с най-малките деца са нощните събуждания, храненията и непрекъснатата нужда да схванеш за какво едно бебе плаче. Въпреки това, тя не възприема тези моменти като компликация, а като естествена част от родителството.
Най-голямата премия за приемните родители по думите ѝ е да видят спокойствието и щастието в очите на децата. Тя даде образец с момиченце, осиновено в Италия, което дружно със брачна половинка ѝ се научило да кара колело, да плува и да обича разходките измежду природата. И до през днешния ден осиновителите поддържат връзка със фамилията ѝ, изпращат фотоси и поздрави по празници и споделят по какъв начин пораства детето.
Димова акцентира, че приемната грижа е трансформирала цялото ѝ семейство. Децата, брачният партньор и към този момент порасналите ѝ внучки интензивно вземат участие в грижите за приемните деца. Всички ги одобряват като част от фамилията, а когато за малко останат без тях, усещат неналичието им.
Тя описа още, че среща най-вече почитание и поддръжка от хората към себе си. Имало е единични случаи, когато близките са се учудвали, че фамилията приема деца от друг етнически генезис, само че съгласно нея това в никакъв случай не е имало значение.
„ То е дете – без значение от неговия генезис, всяко има потребност от обич “, сподели Димова.
По думите ѝ през всички години е работила с разнообразни екипи на отделите за протекция на детето и постоянно е получавала подпомагане и професионална поддръжка. Тя даде образец със случай, при който обществените служащи съдействали за образуване на профилирано лекуване на приемно дете в столична болница.
Според нея главната причина по-малко младежи да избират приемната грижа е несигурността на изискванията на труд. Приемните родители работят с цивилен контракти, без право на заплатен отпуск или болничен, а когато нямат настанено дете, остават без приходи.
Въпреки това, Димова е уверена, че хората, които обичат децата, не трябва да се опасяват да създадат тази крачка. „ Да гледаш едно дете, което има потребност от грижа и любов, е същинско наслаждение “, уточни тя.
Най-трудният миг в приемната грижа съгласно нея е раздялата с децата, изключително когато към този момент са пораснали и са построили мощна прочувствена връзка с приемното семейство. Най-тежко е претърпяла раздялата с момиченце, което живяло при тях до съвсем шестгодишна възраст. За да помогне на детето да одобри идното осиновяване, деликатно го подготвяла, обяснявайки му, че един ден неговите мама и баща ще го намерят.
Димова счита, че когато детето е задоволително огромно, би трябвало да познава своята история и да научи истината за произхода си от своите осиновители, а не от инцидентни хора.
Най-голямата ѝ вяра при всяка разлъка е детето да попадне в семейство, в което ще бъде обичано и щастливо. Димова съобщи, че има намерение да бъде приемен родител, до момента в който има опция. „ Не мога без деца. За мен е наслаждение към мен да се чува детски смях, рев и даже дебелоглав “, сподели още Даниела Димова. По думите ѝ приемната грижа не би трябвало да бъде възприемана като работа.
„ Това не е специалност. Това е обич. Това е благополучие. Това е опция да дадеш сигурност и бъдеще на едно дете “, акцентира тя.
В умозаключение Димова насочи обръщение към хората, които се двоумят дали да станат приемни родители. Според нея всяко дете заслужава да пораства в фамилна среда, а не в институция. „ Хората би трябвало да станат приемни родители, тъй като дават живот, любов и благополучие на едно малко почтено създание. Най-важното е всяко дете да има семейство, в което да бъде обичано “, сподели тя.
Димова сподели, че постоянно е желала да работи с деца. По обучение е експерт по облекло, само че професионалният ѝ път минава през „ Български пощи “ и частния бранш. Идеята да стане приемен родител идва от сина ѝ, който научил за опцията, до момента в който живеел в Гърция. След завръщането си в България тя и брачният партньор ѝ минали нужното образование, а на 1 ноември 2013 година в дома им било настанено първото бебе.
По думите ѝ първите дни са били изпълнени с терзание, защото личните ѝ деца към този момент били пораснали, само че доста бързо всекидневието с дребното дете върнало увереността ѝ. Най-силното възприятие тогава било състраданието към детето и желанието да му обезпечи успокоение, сигурност и любов.
Даниела Димова описа, че през годините е приемала деца с разнообразни ориси. Особено мощно е запомнила момченце, настанено при нея едвам на три месеца, което било мощно изостанало в развиването си и изисквало доста грижи, както и момиченце, което било доведено в дома ѝ единствено минути след позвъняването от обществените служби.
Според нея най-голямото предизвикателство в всекидневието с най-малките деца са нощните събуждания, храненията и непрекъснатата нужда да схванеш за какво едно бебе плаче. Въпреки това, тя не възприема тези моменти като компликация, а като естествена част от родителството.
Най-голямата премия за приемните родители по думите ѝ е да видят спокойствието и щастието в очите на децата. Тя даде образец с момиченце, осиновено в Италия, което дружно със брачна половинка ѝ се научило да кара колело, да плува и да обича разходките измежду природата. И до през днешния ден осиновителите поддържат връзка със фамилията ѝ, изпращат фотоси и поздрави по празници и споделят по какъв начин пораства детето.
Димова акцентира, че приемната грижа е трансформирала цялото ѝ семейство. Децата, брачният партньор и към този момент порасналите ѝ внучки интензивно вземат участие в грижите за приемните деца. Всички ги одобряват като част от фамилията, а когато за малко останат без тях, усещат неналичието им.
Тя описа още, че среща най-вече почитание и поддръжка от хората към себе си. Имало е единични случаи, когато близките са се учудвали, че фамилията приема деца от друг етнически генезис, само че съгласно нея това в никакъв случай не е имало значение.
„ То е дете – без значение от неговия генезис, всяко има потребност от обич “, сподели Димова.
По думите ѝ през всички години е работила с разнообразни екипи на отделите за протекция на детето и постоянно е получавала подпомагане и професионална поддръжка. Тя даде образец със случай, при който обществените служащи съдействали за образуване на профилирано лекуване на приемно дете в столична болница.
Според нея главната причина по-малко младежи да избират приемната грижа е несигурността на изискванията на труд. Приемните родители работят с цивилен контракти, без право на заплатен отпуск или болничен, а когато нямат настанено дете, остават без приходи.
Въпреки това, Димова е уверена, че хората, които обичат децата, не трябва да се опасяват да създадат тази крачка. „ Да гледаш едно дете, което има потребност от грижа и любов, е същинско наслаждение “, уточни тя.
Най-трудният миг в приемната грижа съгласно нея е раздялата с децата, изключително когато към този момент са пораснали и са построили мощна прочувствена връзка с приемното семейство. Най-тежко е претърпяла раздялата с момиченце, което живяло при тях до съвсем шестгодишна възраст. За да помогне на детето да одобри идното осиновяване, деликатно го подготвяла, обяснявайки му, че един ден неговите мама и баща ще го намерят.
Димова счита, че когато детето е задоволително огромно, би трябвало да познава своята история и да научи истината за произхода си от своите осиновители, а не от инцидентни хора.
Най-голямата ѝ вяра при всяка разлъка е детето да попадне в семейство, в което ще бъде обичано и щастливо. Димова съобщи, че има намерение да бъде приемен родител, до момента в който има опция. „ Не мога без деца. За мен е наслаждение към мен да се чува детски смях, рев и даже дебелоглав “, сподели още Даниела Димова. По думите ѝ приемната грижа не би трябвало да бъде възприемана като работа.
„ Това не е специалност. Това е обич. Това е благополучие. Това е опция да дадеш сигурност и бъдеще на едно дете “, акцентира тя.
В умозаключение Димова насочи обръщение към хората, които се двоумят дали да станат приемни родители. Според нея всяко дете заслужава да пораства в фамилна среда, а не в институция. „ Хората би трябвало да станат приемни родители, тъй като дават живот, любов и благополучие на едно малко почтено създание. Най-важното е всяко дете да има семейство, в което да бъде обичано “, сподели тя.
Източник: bta.bg
КОМЕНТАРИ