Лятото дойде и е на път да си тръгне, а

Лятото пристигна и е на път да си тръгне, а в София все по-често се усещам като в партизанска война. Значи тъкмо мина от някъде и на връщане ме чака укрепление, едни хора ме гледат неприятно и не мога да се върна. Липсва ми единствено една пита с кашкавал под мишница, мандра, мелница най-после на града или една кирпичена къща, с цел да се усещам баш като родителите на Митко Палаузов.

Измежду засадите в града безусловно към този момент не знаеш по какъв начин да организираш деня си, а митингите "обявяват ", че ще се местят и ще "изненадват " с нови барикади. Честно казано в началото си ми беше занимателно. Но сега в който бул. "България " единствено за малко е блокирана от два бетоновоза, в центъра въобще не може да се слезе, а през Румънското посолство по-добре, поучавам ви, - не минавайте, имам възприятието, че с цел да се придвижа в София, нуждая се не от навигация, а от партизански началник или най-малко от уменията на Мишел от Съпротивата.

Всъщност - споделям го почтено - блокирана съм. Покрай ковид, епидемиологични и други ситуации съвсем не усетих някой някъде да ме е спрял. Но в този момент, около митингите, усетих какво значи в действителност да те затворят. От известно време освен аз а и доста хора се усещат като партизани в личния си град. Или като диверсанти, търсещи пътечка, по която да се промъкнат край блокадите. За да стигнат до офиса или дома си.

Прочети повече