Дали как астронавтите от „Аполо“ са отстранявали лунния прах от скафандрите си?
Лунният прахуляк не е просто тънък пясък, а подъл зложелател, с който астронавтите от „ Аполо “ са се сблъскали на повърхността на Луната. Той полепва по скафандрите, прониква в оборудването и заплашва здравето на екипажа. След като се разхождат на Луната, астронавтите се връщат в лунния модул, а по-късно в командния модул, където прахът може да се трансформира в сериозен проблем. Как са се борили с този незабележим зложелател и какви способи са употребявали, с цел да почистят скафандрите си и да защитят модулите?
Какво съставлява лунният прахуляк
Лунният реголит е тъничък пласт натрошен материал, който покрива повърхността на Луната. Неговите частици, вариращи от микроскопични до забележими за окото, имат свойства, които ги вършат действителна опасност. Остри като стъклени части, те унищожават всичко, до което се допрян. Във вакуума и слънчевата радиация прахът се зарежда със статично електричество, което го кара да залепва за повърхностите като магнит. Химическата им интензивност нервира кожата, очите и белите дробове, а миризмата им припомня на барут.
За астронавтите прахът е освен това от стеснение. Той можеше да повреди уплътненията на скафандрите, да наруши работата на електрониката и даже да аргументи проблеми с дишането. Затова почистването на скафандрите и оборудването преди завръщането в модулите е било жизненоважна задача.
Почистване на повърхността на Луната
Още до момента в който са били на Луната, астронавтите са почнали борбата с праха. След като са се разходили по повърхността, където всяка стъпка е вдигала облаци реголит, те са се опитвали да се отърват от замърсяванията, преди да влязат в лунния модул. Основният им инструмент е била четка с корав косъм, с която са почиствали праха от краката си, ръкавиците и другите елементи на скафандъра. Понякога астронавтите са се отърсвали от праха, като са скачали или са разтърсвали оборудването си, с цел да се отърсят от огромните частици. Някои елементи от оборудването, като да вземем за пример защитните ботуши, се сваляли и оставяли на повърхността, с цел да се понижи количеството на импортирания прахуляк.
Но тези ограничения са били единствено отчасти ефикасни. Фините частици, заредени със статично електричество, полепват по тъканта на скафандрите и не се поддават на разчистване с четка. Ниската гравитация на Луната изостря казуса: прахът елементарно се подвига във въздуха и се отсрочва върху другите повърхности. Въпреки напъните си астронавтите неизбежно внасят реголит в лунния модул.
Работата в лунния модул
Лунният модул, в който астронавтите смъкват скафандрите си и се приготвят да се върнат в орбита, е стеснен и зле оборудван за битка с праха. Тук те не престават почистването благодарение на портативна прахосмукачка с ниска мощ. Устройството е можело да събира огромни частици, само че финият прахуляк, забит в тъканта, е оставал проблем. Използвали и четки, само че тяхната успеваемост била лимитирана от същия неподвижен заряд.
За да сведат до най-малко разпространяването на праха, астронавтите слагат лунните проби и нечистите предмети в херметически затворени контейнери. Въпреки това в затвореното пространство на модула прахът е продължавал да се издига във въздуха при всяко придвижване, като се е утаявал върху оборудването и във вентилационните системи. Това съставлява риск освен за оборудването, само че и за здравето на екипажа, защото частиците могат да попаднат в белите дробове.
Преминаването към командния модул
Най-важната задача е очаквала астронавтите при завръщането им в командния модул – главното жилищно пространство за полета назад към Земята. За да се предотврати замърсяването му с прахуляк, скафандрите се смъкват още в лунния модул и се оставят там. С влажни кърпи астронавтите избърсват кожата и вътрешното облекло, с цел да отстранят остатъчния реголит. Лунните проби са били сложени в специфични контейнери, с цел да се предотврати разпространяването на праха.
Въпреки тези ограничения прахът не може да бъде изцяло отхвърлен. Фини частици към момента попадат в командния модул, като се утаяват по повърхностите и във въздуха. Системите за пречистване на въздуха не са били проектирани за подобен тънък прахуляк и той остава в модула до края на задачата, причинявайки дискомфорт и неспокойствие на екипажа.
Неидеалното разчистване
Методите за разчистване, употребявани в програмата „ Аполо “, надалеч не са идеални. Четките не могат да се оправят с фините частици, прахосмукачките са прекомерно слаби, а неналичието на профилирани въздушни шлюзове разрешава на праха да се популяризира свободно. Електростатичният заряд на реголита го прави резистентен на механично разчистване, а лимитираните запаси – вода и сила – не разрешават по-обстойно отнасяне.
Тези дефекти довеждат до навлизане на прахуляк в жилищните пространства, което застрашаваше електрониката и здравето. По-късно изследванията демонстрират, че продължителното излагане на лунен реголит може да бъде рисково, като провокира признаци, сходни на реакциите към азбеста. Опитът на „ Аполо “ акцентира нуждата от нови подходи за надзор на праха.
Поуки за бъдещите задачи
Мисиите „ Аполо “ бяха значим източник на познания за лунния прахуляк. Въз основа на този опит учените предложиха няколко хрумвания за бъдещите задачи. Например, благодарение на електростатични устройства биха могли да се отблъскват или събират заредените частици. Въздушните шлюзове с мощни въздушни течения биха помогнали за издухването на праха от скафандрите. Магнитните филтри и обработката със слънчева радиация биха могли да обезвреждат статичния заряд. Друго предложение е скафандри с външен пласт, който може да се смъква и да се оставя отвън модула.
Тези решения не бяха употребявани през 60-те и 70-те години на предишния век, само че станаха основа за актуалните разработки, като да вземем за пример програмата Artemis. Проблемът с лунния прахуляк остава настоящ и неговото решение е ключът към безвредните и сполучливи задачи до Луната и Марс.
