Пловдив — роден град на Орфей и Евмолп
Лукиан от Самосата (II сл. Хр.) (фиг. 1) е последният важен древен публицист, за чийто разговор “Роби-бегълци ” се подозира, че е написан в античния Пловдив (Филипопол) през зимата на 165 – 166 година (вж. превода на Н. Шаранков в “Критика и Хуманизъм ”, 13, 1/2002, стр. 233-244, както и на адрес: https://www.academia.edu/27671748/ Лукиан_и_феноменът_лъжефилософия_Критика_и_хуманизъм_13_ 1_2002) Авторът му се слави с ползи в области като философията, теологията, мистериите и други, измежду които е и рецензията на явления на неговото време като литературното неплодородие и нелепостта, склонността към подражателство, неналичието на интерес към театъра, увлечението по гладиаторските битки и лъжефилософията, последната от които е установена още при започване на християнската ера от Лукилий, комуто се приписва епиграмата: “Всеки дрипльо и необразован не работи по мелници към този момент, както преди, ни товар мъкне за жалки пари.
Ала си пуска брада и сграбчил от пътя сопа, споделя, че на доблестта първото куче е той. Туй е премъдрият ред Хермодотов: ‘Ако без пари си, хвърляй хитона и апетит към този момент не ще те гнети’ ”. (Цитирано по Н. Шаранков в превода му на разговора “Роби бегълци ”.) Лукиан преглежда казуса с лъжефилософията, която приписва главно на късната школа на киниците в Гърция, в редица свои разговори, измежду които са “Пирът или Лапитите ”, “За гибелта на Перегрин ”, “Евнух ” и други Най-подробно обаче той е прегледан в “Роби-бегълци ”, в който с изключение на всичко друго се търси и позволение на този проблем, зародил в безвремието сред залязващата древност и изгряващото християнство.
Негова физическа сцена е Пловдив, именуван в миналото Филипопол, с неговите лъжефилософи, петнящи имeто на същинската философия, присъстваща в разговора в персонализирана форма като богиня с име Философия. Тя установи казуса, разказвайки го на Зевс, нейният татко, и от който търси помощ.
Сцената припомня на тази от историята за Амур и Психея в романа на Апулей (II сл. Хр.) “Златното магаре ”, в който една друга наранена богиня, Венера също търси помощ от бащата на боговете Зевс. Тя го моли, противната й Психея да бъде хваната и осъдена, сцена, която е претворена по прелестен метод от Рафаело (1483-1520) по време на Ренесанса (фиг. 2). Зевс откликва на молбата и Психея е оповестена за търсене от Хермес, открита е, хваната и предадена за наказване. Същият сюжет се следва и в разговора на Лукиан, където Зевс откликва на молбата на Философия и също изпраща Хермес, благодарение на който лъжефилософите са открити в региона на античен Пловдив и осъдени.
Според Философия, лъжефилософите били някогашни плебеи и прислужници, които избягали от господарите си и имитирайки същинските философи, заблуждавали и ограбвали невежия народ. Те заемали една “междинна ” позиция “по средата сред множеството и философите ”, като с погледа, осанката, походката, облеклото и държането си напълно наподобявали същинските философи. Вътрешният им живот обаче бил “скверен, изпълнен с незнание, безочливост и неубузданост ”, а “безочието — голямо ”.
Заради заетостта си с непрекъсната работа и неналичието на каквото и да било свободно време те в никакъв случай не изучавали философия и нищо не разбирали от нея, а единствено я изопачавали и дискредитирали в очите на хората, които в техните очи били “овце ” за стригане. За тях те били единствено средство за прекарване и сдобиване с “всякакви меса, най-приятни виновност и злато [което прибирали] от който си пожелаели ”.
Събирали налози, като викали на помощ “дързостта, незнанието и безсрамието ”, и се престрували по този начин добре, че най-после градовете се изпълнили с тях.
Хората в тях почнали да се връщат към остарялото си положение на незнание, неукротимост, неправда и беззаконние, от което в миналото Философия ги извадила по експлицитната повеля на Зевс, който желал “да се откажат от закононарушенията, насилието и живота, характерен на дивите зверове, и да заживеят дружно в мир с взор, насочен към истината ”.
Изненадващо, от всички градове най-пострадал бил… Пловдив — Филипопол, както се наричал в древността! Там било най-голямото котило на ужасните псевдофилософи, където Зевс изпратил групата богове, в която с изключение на Философия и Хермес влязал и Херакъл като лидер, който добре познавал Тракия, тъй като “често ходел там ”.
Те се насочили в тази посока, с цел да заловят и санкционират “тези отвратителни и безсрамни зверове ”, политайки от Олимп. От високото видяли Филипопол, скътан в полето сред Хемус и Родопа, които са разказани от Херкулес като “най-големите и най красивите от всички планини — по-голямата е Хемус, а против нея е Родопа ”.
Той приказва и за “лежащото посред им плодородно поле ”, както и издигащите се в града “три прелестни хълма, ситуирани извънредно красиво, които напълно не са безформени в грапавината си, а като че ли съставляват голям брой замъци на лежащия под тях град. ” Хермес от своя страна споделя, че Филипопол е “най-големият и най красивият от всички ”, както и че хубостта му “наистина свети от надалеч ”. Той отбелязва голямата река, която “преминава около него, като го допира напълно от близо ”, наречена Хебър — днешната Марица.
В града боговете се приземяват напосоки, без да знаят къде са “зверовете ” и душмани на народа, само че бързо се ориентирали, срещайки не различен, а Орфей на една от градските улици. В разговора той е показан като локален гражданин на града, който добре го познава. Описан е като хубав, сладкогласен, най-благороден и най музикален от всички, и с лира в ръце. Херакъл го поздравява с наслада, спомняйки си похода на аргонавтите, в който дружно са взели участие — до Колхода и назад с кораба Арго, направляван ловко от музика на Орфей.
Оказало се, че Орфей добре познавал градския проблем с лъжефилософите, както и самите тях, а също и точното им местонахождение. Главатарят им се наричал Бръмбър, който той дефинира като непоносим в преувеличенията, или податлив към неистина, само че страхувайки се да не бъде порицан от него, не пожелава да го види.
Той единствено показва единствено къщата, която лъжефилософи населяват, след което си отива. Събитията се развиват бързо: лъжефилософите са открити, изведени от къщата и изправени пред спонтанен възвишен съд. Хермес осъжда Бръмбър на гибел, а останалите получават по леки санкции, като това да бъдат бичувани с пръчки от слез и върнати на господарите им в Гърция. Смъртта на Бръмбар е неповторима и очевидно алегорична — откакто косата му е оскубана, а тялото намазано със “замърсена женска смола ”, той е качен на близкия Хемус и оставен да почине на снега гол с вързани крайници. Покритата със сняг през огромна част от годината планина с нейният най-голям връх Ботев и през днешния ден надвисва на север от града (фиг. 3)
Така приключва разговора на Лукиан, който е рядко споменаван и коментиран в международната литература. Преведен на български едвам при започване на 21 век и е към момента напълно малко прочут.
Приема се спорно — едни смятат, че е написан по време на хипотетичното посещаване на Лукиан във Филипопол през зимата на 165 – 166 година и прочетен на място като един тип жест към локалните поданици, други мислят, че изобщо не е написан от Лукиан, а трети, че е едно от “най-остроумните творби ” на неговия талант, както счита Уилям Тук в трактата за Лукиан от Самосата (Tooke, W. Lucian of Samosata, The Runaway Slaves. Volume 1, London: Longman, Hurst, Rees, Orme, and Brown, 1820, стр. 601). Според него, с този разговор Лукиан нанася удар по късните кинически философи, които може би са реагирали на предходният му разговор “За края на Перегрин ”, отдаден на самозапалването на един от киниците по време на Олимпийските игри през 165 година
Последният е обиден и в “Роби-бегълци ”, в който точно късните киници са съпоставени с плебеи и прислужници с тъничък подбив, присъщ за Лукиан.
Това е главната, “низходяща ” сюжетна линия на разговора в посоката на упадъка на античната просвета. Тя обаче не дава отговор на основните въпроси, които малко на брой си задават — а точно “Защо Пловдив? ” и “Защо Орфей? ”. На тях може да се отговори, в случай че се наблюдава другата, “възходяща ” линия в посоката на това, което предшества въпросният крах, роля в което също играе Орфей! Той не е основният воин на разговора, само че е основният както във връзка с развръзката, по този начин и във връзка с всичко, което я предшества, за което споделя Философия.
Според нея, тя в миналото била натоварена от Зевс със задачата да цивилизова народа по света, който бил див, несдържан, неграмотен, незаконен и без възприятие за правдивост. За тази цел тя била изпратена на Изток към Древна Индия, където първо възпитала индийските брахмани — най-висшата прослойка в индуизма, обичайно състояща се от жреци, учени и учители.
Ето какво споделя тя по въпроса: “Първо се насочих към индийците, най-големият народ в света, и елементарно ги убедих да слязат от слоновете и да се причислят към мен. Така едно цяло племе — брахманите (съседи на нехреите и оксидраките), ми се подчиняват и живеят съгласно моите правила, почитани от всички околни нации, а умират по необикновен метод. ”
След Индия Философия се насочва към Етиопия, а след това към Египет, Вавилон и Скития, където също възпитава свещенослужители: “жреци и пророци ”, “халдеи и маги ”. Това имат общо с посвещението в античните мистерии, които Философия замисля, когато стъпва в Тракия. Тя е първата й европейска спирка, където среща основните в разговора Евмолп и Орфей.
След като ги образова, тя ги изпраща в Гърция, с цел да основат мистериите: “Евмолп, който научи от мен всичко за божественото — с цел да ги вкара [гърците] в мистериите, а вторият, с цел да ги притегли с музиката на своите песни. ” Интересно е, че Философия не основава мистериите, за които обичайно се знае едвам малко, в Тракия. Вместо това, тя изпраща Орфей и Евмолп “пред себе си в Гърция ”, скоро след което, както споделя, “и аз последвах техните стъпки ”. За този процес се знае от доста исторически източници, съгласно които Орфей е създателят на Дионисиевите мистерии в Гърция, а Евмолп на Елевзинските.
Що се отнася до първият, това става по време на живота му едно потомство преди Троянската война, или почти към средата на XIII в., както е съгласно множеството исторически сведения. Както споделя самият той в „ Орфическа Аргонавтика ”, “от жило на Бакх и на цар Аполона жегнат, аз мятах стрелите, които довеждат до тръпки смъртните и ги подканвах да дойдат в чистите мистерии ” (стихове 1-55). Евсевий Кесарийски (ок. 265 — ок. 340 г.) прави връзка с Египет, казвайки, че „ откакто направил промени в мистериите на египтяните, Орфей ги предал на гърците ” (Подготовка за евангелието ”. I, 6), а също и Диодор Сицилийски (ок. 90 година прочие Хр. — ок. 20 година прочие Хр.), който в своята “Историческа библиотека ” твърди, че откакто “усвоил науките и изучил богословските легенди, Орфей отишъл в Египет и като доста подобрил познанията си, станал най-великият измежду елините във всичко, обвързвано с теологията, ритуалите, поезията и музиката ” (Книга IV 25, 2).
Последният визира по-подробно въпроса в Книга I 96, 1-5, където споделя: “След като сме определили тези неща, дано кажем и кои от прочулите се с разум и начетеност всред гърците са посетили Египет в антични времена, с цел да се приобщят към тамошните традиции и начетеност. Тъй като египетските жреци описват въз основа на записите в свещените книги, че при тях в древността са идвали Орфей, Музей, Мелампод и Дедал, с изключение на тях още и поетът Омир, спартанецът Ликург, атинянинът Солон, философът Платон. Идвал е Питагор от Самос, математикът Евдокс, Демокрит от Абдера и Енопид от Хиос. За всичко това демонстрират свидетелства: изображение на някои, едноименни названия тук-там или устройства, показват доказателства, отнасящи се до подготовката, към която всеки се е стремял и по този начин демонстрират, че всичко, поради което предизвиквали учудване измежду гърците, било пренесено от Египет.
Защото Орфей бил пренесъл от Египет множеството от тайните обреди и чествания, усвоени около странстванията му там, както и баснословното изложение на неговите опитности в Хадес: защото обредът за Озирис бил същия като този за Дионис; а този за Изида бил изцяло сходен на този за Деметра, като били изменени единствено имената. ”
Без да се стопираме на обширния лист от имена на други отдадени в мистериите, както и на смисъла на самите мистерии за международното развиване, което е обособен въпрос, ще кажем, че измежду тях е и това на още един тракиец — а точно Музей, който постоянно се загатва като сподвижник и даже правоприемник на Орфей. Мистерийният принос на последния е обиден от Диодор и на други места в “Историческа библиотека ” (вж. кн. III, 65, 6-7, кн. V, 48-49, както и кн. V, 64), както и в “Митологическа библиотека ” (кн. I, 3, 2) на Аполодор (ок. 180 година прочие Хр. — 120 прочие Хр.) където се твърди, че Орфей е поставил началото на Дионисиевите мистерии в Гърция.
Тази роля му е приписана и от десетки други антични създатели, като никой от тях, като се изключи Аристотел, не се съмнява в историческото му битие. Според тях, главният му принос е този на основател на мистериите, а от тук и на цялата, учредена на тях древногръцка цивилизация.
Такава роля се приписва и на Евмолп, който е създателят на исторически по добре документираните Елевзински мистерии, които, за разлика от тези на Орфей, са и тъкмо локализирани географски. Разположени в Елевзина, покрай Атина, те също са мистерии от дионисиев вид, които през цялото време стават сърцето и душата на Древна Гърция. Нещо повече, както отдаденият в тях Елий Аристид (117 — 181 г.) в самото начало на своята “Реч за Елевзина ” споделя, те са “светилище, общо за цялата Земя, както и за всички божествени неща, които съществуват измежду хората — както най-страховитите, по този начин и най светлите.
За кое друго място са били разказвани по-чудни истории, къде свещеният обред е предизвиквал по-голямо благоговение, и кое от това, за което сме чули, може да се съпостави с видяното в тях? “. За същите един различен отдаден, Цицерон, в звук с по-горните думи на Философия, споделя: “От всички превъзходни и в действителност божествени институции … няма по-добри от тези на мистериите.
С тяхна помощ бяхме изведени от нашия безчовечен и зверски метод на живот и доведени до положение на цивилизованост.
И от тяхните ритуали, които се назовават посвещения, ние в полза на истината научихме за първопроизхода на живота и се сдобихме със силата освен да живеем щастливо, само че и да умираме с по добра вяра. ” (За Законите, II, 14, 36) Присъствието на античните мистерии и такива водещи фигури в тях като Орфей и Евмолп в разговора на Лукиан не е останало неусетно от коментаторите.
Един от тях, Уилям Тук, още през 1820 в трактата си за Лукиан от Самосата (William Tooke. Lucian of Samosata. From the Greek. With the comments and illustrations of Wieland and others. Vol. 1, London, 1820, стр. 607) загатва Евмолп и неговите мистерии, за които споделя, че “по някакъв метод са станали основата на цивилизацията и просветлението в Гърция ”.
Поради това, че сходно на множеството съвременници, не счита Орфей за историческа фигура, той не се стопира на неговия принос, а единствено на този на Евмолп, който обаче и различен — този на създател на йерофантският жанр Евмолпиди. В продължение на близо на хиляда години той управлява Елевзинските мистерии, като само от него произлизат всички елевзински йерофанти.
Това може да изясни взаимното наличие на Евмолп и Орфей в разговора на Лукиан, без значение, че действително двамата са родени по друго време.
В момента, в който в миналото Философия изгрява на европейска почва, тя ги заварва на едно и също място — в Тракия, където ги възпитава. Но което е по-важното, когато се завръща назад в своя заник в края на античната ера, тя открива Орфей отново там. По логиката на разговора, мястото би трябвало да е било едно и също — античният Пловдив, където Философия се връща поради своето избавление!
Така, със срещата на Орфей на една от пловдивските улици, античният цивилизационен кръг се затваря там, където се е отворил! Една страница от международната история завършва, с цел да се отвори идната — тази на християнска Европа.
По този метод, в разговора Орфей се явява алфата и омегата на античната цивилизация, която в лицето на богинята Философия намира своя завършек на мястото, където е било нейното начало. Изхождайки от Орфей и от Пловдив, тя дохожда назад при тях, в което е загадъчният смисъл на разговора. Това изяснява наличието както на Орфей, по този начин и на Пловдив, който другояче не се слави със международен метафизичен принос.
Но се оказва градът, в който е забит географският корен на античната просвета с нейната мистерална закодираност, хубост и значимост за развиването на Европа.
Мартин Атанасов е роден в Пловдив през 1969. Инженер-магистър, ТУ-София, компетентност Индустриален мениджмънт.
Завършил е също по този начин две учебни заведения по арт терапия: Margarethe Hauschka – Schule, Bad Boll, Германия, а преди този момент Maria de Zwaan-Schule, Zeist, Холандия, откъдето идва ползата му към античното и ренесансовото изкуства.
В тези области, както и в близко свързаната с тях древномасонска област, прави изследвания от 2004 година
Книгите, които е разгласил, са „ Тракийските фрески от Казанлък “ (изд. Даскалов) и „ “Рокфелер център “ в Ню Йорк и тайните жестове на масонството “ (изд. Труд). Те са отдадени на смисъла на фреските в Казанлъшката гробница и надлежно на архитектурата на Рокфелер център и свързаната с него (древно)масонска символика.
На тракийската връзка сред Орфей и богомилството е отдадена последната му книга „ Богомилството. Неговият манихейски генезис и връзката му с Орфей “ (изд. Даскалов).
Статията, която публкуваме, разрешава да се търси връзка на Орфей с Пловдив, което се отнася и за Евмолп. За това приказват и редица други антични сведения, както и градски фактори като филипополски монети с техните облици, античните филипополски фили (квартали) Орфеида и Евмолпеида, засвидетелствани в надписи върху седалките на Античния спектакъл, античното название на града Евмолпия др.
Ала си пуска брада и сграбчил от пътя сопа, споделя, че на доблестта първото куче е той. Туй е премъдрият ред Хермодотов: ‘Ако без пари си, хвърляй хитона и апетит към този момент не ще те гнети’ ”. (Цитирано по Н. Шаранков в превода му на разговора “Роби бегълци ”.) Лукиан преглежда казуса с лъжефилософията, която приписва главно на късната школа на киниците в Гърция, в редица свои разговори, измежду които са “Пирът или Лапитите ”, “За гибелта на Перегрин ”, “Евнух ” и други Най-подробно обаче той е прегледан в “Роби-бегълци ”, в който с изключение на всичко друго се търси и позволение на този проблем, зародил в безвремието сред залязващата древност и изгряващото християнство.
Негова физическа сцена е Пловдив, именуван в миналото Филипопол, с неговите лъжефилософи, петнящи имeто на същинската философия, присъстваща в разговора в персонализирана форма като богиня с име Философия. Тя установи казуса, разказвайки го на Зевс, нейният татко, и от който търси помощ.
Сцената припомня на тази от историята за Амур и Психея в романа на Апулей (II сл. Хр.) “Златното магаре ”, в който една друга наранена богиня, Венера също търси помощ от бащата на боговете Зевс. Тя го моли, противната й Психея да бъде хваната и осъдена, сцена, която е претворена по прелестен метод от Рафаело (1483-1520) по време на Ренесанса (фиг. 2). Зевс откликва на молбата и Психея е оповестена за търсене от Хермес, открита е, хваната и предадена за наказване. Същият сюжет се следва и в разговора на Лукиан, където Зевс откликва на молбата на Философия и също изпраща Хермес, благодарение на който лъжефилософите са открити в региона на античен Пловдив и осъдени.
Според Философия, лъжефилософите били някогашни плебеи и прислужници, които избягали от господарите си и имитирайки същинските философи, заблуждавали и ограбвали невежия народ. Те заемали една “междинна ” позиция “по средата сред множеството и философите ”, като с погледа, осанката, походката, облеклото и държането си напълно наподобявали същинските философи. Вътрешният им живот обаче бил “скверен, изпълнен с незнание, безочливост и неубузданост ”, а “безочието — голямо ”.
Заради заетостта си с непрекъсната работа и неналичието на каквото и да било свободно време те в никакъв случай не изучавали философия и нищо не разбирали от нея, а единствено я изопачавали и дискредитирали в очите на хората, които в техните очи били “овце ” за стригане. За тях те били единствено средство за прекарване и сдобиване с “всякакви меса, най-приятни виновност и злато [което прибирали] от който си пожелаели ”.
Събирали налози, като викали на помощ “дързостта, незнанието и безсрамието ”, и се престрували по този начин добре, че най-после градовете се изпълнили с тях.
Хората в тях почнали да се връщат към остарялото си положение на незнание, неукротимост, неправда и беззаконние, от което в миналото Философия ги извадила по експлицитната повеля на Зевс, който желал “да се откажат от закононарушенията, насилието и живота, характерен на дивите зверове, и да заживеят дружно в мир с взор, насочен към истината ”.
Изненадващо, от всички градове най-пострадал бил… Пловдив — Филипопол, както се наричал в древността! Там било най-голямото котило на ужасните псевдофилософи, където Зевс изпратил групата богове, в която с изключение на Философия и Хермес влязал и Херакъл като лидер, който добре познавал Тракия, тъй като “често ходел там ”.
Те се насочили в тази посока, с цел да заловят и санкционират “тези отвратителни и безсрамни зверове ”, политайки от Олимп. От високото видяли Филипопол, скътан в полето сред Хемус и Родопа, които са разказани от Херкулес като “най-големите и най красивите от всички планини — по-голямата е Хемус, а против нея е Родопа ”.
Той приказва и за “лежащото посред им плодородно поле ”, както и издигащите се в града “три прелестни хълма, ситуирани извънредно красиво, които напълно не са безформени в грапавината си, а като че ли съставляват голям брой замъци на лежащия под тях град. ” Хермес от своя страна споделя, че Филипопол е “най-големият и най красивият от всички ”, както и че хубостта му “наистина свети от надалеч ”. Той отбелязва голямата река, която “преминава около него, като го допира напълно от близо ”, наречена Хебър — днешната Марица.
В града боговете се приземяват напосоки, без да знаят къде са “зверовете ” и душмани на народа, само че бързо се ориентирали, срещайки не различен, а Орфей на една от градските улици. В разговора той е показан като локален гражданин на града, който добре го познава. Описан е като хубав, сладкогласен, най-благороден и най музикален от всички, и с лира в ръце. Херакъл го поздравява с наслада, спомняйки си похода на аргонавтите, в който дружно са взели участие — до Колхода и назад с кораба Арго, направляван ловко от музика на Орфей.
Оказало се, че Орфей добре познавал градския проблем с лъжефилософите, както и самите тях, а също и точното им местонахождение. Главатарят им се наричал Бръмбър, който той дефинира като непоносим в преувеличенията, или податлив към неистина, само че страхувайки се да не бъде порицан от него, не пожелава да го види.
Той единствено показва единствено къщата, която лъжефилософи населяват, след което си отива. Събитията се развиват бързо: лъжефилософите са открити, изведени от къщата и изправени пред спонтанен възвишен съд. Хермес осъжда Бръмбър на гибел, а останалите получават по леки санкции, като това да бъдат бичувани с пръчки от слез и върнати на господарите им в Гърция. Смъртта на Бръмбар е неповторима и очевидно алегорична — откакто косата му е оскубана, а тялото намазано със “замърсена женска смола ”, той е качен на близкия Хемус и оставен да почине на снега гол с вързани крайници. Покритата със сняг през огромна част от годината планина с нейният най-голям връх Ботев и през днешния ден надвисва на север от града (фиг. 3)
Така приключва разговора на Лукиан, който е рядко споменаван и коментиран в международната литература. Преведен на български едвам при започване на 21 век и е към момента напълно малко прочут.
Приема се спорно — едни смятат, че е написан по време на хипотетичното посещаване на Лукиан във Филипопол през зимата на 165 – 166 година и прочетен на място като един тип жест към локалните поданици, други мислят, че изобщо не е написан от Лукиан, а трети, че е едно от “най-остроумните творби ” на неговия талант, както счита Уилям Тук в трактата за Лукиан от Самосата (Tooke, W. Lucian of Samosata, The Runaway Slaves. Volume 1, London: Longman, Hurst, Rees, Orme, and Brown, 1820, стр. 601). Според него, с този разговор Лукиан нанася удар по късните кинически философи, които може би са реагирали на предходният му разговор “За края на Перегрин ”, отдаден на самозапалването на един от киниците по време на Олимпийските игри през 165 година
Последният е обиден и в “Роби-бегълци ”, в който точно късните киници са съпоставени с плебеи и прислужници с тъничък подбив, присъщ за Лукиан.
Това е главната, “низходяща ” сюжетна линия на разговора в посоката на упадъка на античната просвета. Тя обаче не дава отговор на основните въпроси, които малко на брой си задават — а точно “Защо Пловдив? ” и “Защо Орфей? ”. На тях може да се отговори, в случай че се наблюдава другата, “възходяща ” линия в посоката на това, което предшества въпросният крах, роля в което също играе Орфей! Той не е основният воин на разговора, само че е основният както във връзка с развръзката, по този начин и във връзка с всичко, което я предшества, за което споделя Философия.
Според нея, тя в миналото била натоварена от Зевс със задачата да цивилизова народа по света, който бил див, несдържан, неграмотен, незаконен и без възприятие за правдивост. За тази цел тя била изпратена на Изток към Древна Индия, където първо възпитала индийските брахмани — най-висшата прослойка в индуизма, обичайно състояща се от жреци, учени и учители.
Ето какво споделя тя по въпроса: “Първо се насочих към индийците, най-големият народ в света, и елементарно ги убедих да слязат от слоновете и да се причислят към мен. Така едно цяло племе — брахманите (съседи на нехреите и оксидраките), ми се подчиняват и живеят съгласно моите правила, почитани от всички околни нации, а умират по необикновен метод. ”
След Индия Философия се насочва към Етиопия, а след това към Египет, Вавилон и Скития, където също възпитава свещенослужители: “жреци и пророци ”, “халдеи и маги ”. Това имат общо с посвещението в античните мистерии, които Философия замисля, когато стъпва в Тракия. Тя е първата й европейска спирка, където среща основните в разговора Евмолп и Орфей.
След като ги образова, тя ги изпраща в Гърция, с цел да основат мистериите: “Евмолп, който научи от мен всичко за божественото — с цел да ги вкара [гърците] в мистериите, а вторият, с цел да ги притегли с музиката на своите песни. ” Интересно е, че Философия не основава мистериите, за които обичайно се знае едвам малко, в Тракия. Вместо това, тя изпраща Орфей и Евмолп “пред себе си в Гърция ”, скоро след което, както споделя, “и аз последвах техните стъпки ”. За този процес се знае от доста исторически източници, съгласно които Орфей е създателят на Дионисиевите мистерии в Гърция, а Евмолп на Елевзинските.
Що се отнася до първият, това става по време на живота му едно потомство преди Троянската война, или почти към средата на XIII в., както е съгласно множеството исторически сведения. Както споделя самият той в „ Орфическа Аргонавтика ”, “от жило на Бакх и на цар Аполона жегнат, аз мятах стрелите, които довеждат до тръпки смъртните и ги подканвах да дойдат в чистите мистерии ” (стихове 1-55). Евсевий Кесарийски (ок. 265 — ок. 340 г.) прави връзка с Египет, казвайки, че „ откакто направил промени в мистериите на египтяните, Орфей ги предал на гърците ” (Подготовка за евангелието ”. I, 6), а също и Диодор Сицилийски (ок. 90 година прочие Хр. — ок. 20 година прочие Хр.), който в своята “Историческа библиотека ” твърди, че откакто “усвоил науките и изучил богословските легенди, Орфей отишъл в Египет и като доста подобрил познанията си, станал най-великият измежду елините във всичко, обвързвано с теологията, ритуалите, поезията и музиката ” (Книга IV 25, 2).
Последният визира по-подробно въпроса в Книга I 96, 1-5, където споделя: “След като сме определили тези неща, дано кажем и кои от прочулите се с разум и начетеност всред гърците са посетили Египет в антични времена, с цел да се приобщят към тамошните традиции и начетеност. Тъй като египетските жреци описват въз основа на записите в свещените книги, че при тях в древността са идвали Орфей, Музей, Мелампод и Дедал, с изключение на тях още и поетът Омир, спартанецът Ликург, атинянинът Солон, философът Платон. Идвал е Питагор от Самос, математикът Евдокс, Демокрит от Абдера и Енопид от Хиос. За всичко това демонстрират свидетелства: изображение на някои, едноименни названия тук-там или устройства, показват доказателства, отнасящи се до подготовката, към която всеки се е стремял и по този начин демонстрират, че всичко, поради което предизвиквали учудване измежду гърците, било пренесено от Египет.
Защото Орфей бил пренесъл от Египет множеството от тайните обреди и чествания, усвоени около странстванията му там, както и баснословното изложение на неговите опитности в Хадес: защото обредът за Озирис бил същия като този за Дионис; а този за Изида бил изцяло сходен на този за Деметра, като били изменени единствено имената. ”
Без да се стопираме на обширния лист от имена на други отдадени в мистериите, както и на смисъла на самите мистерии за международното развиване, което е обособен въпрос, ще кажем, че измежду тях е и това на още един тракиец — а точно Музей, който постоянно се загатва като сподвижник и даже правоприемник на Орфей. Мистерийният принос на последния е обиден от Диодор и на други места в “Историческа библиотека ” (вж. кн. III, 65, 6-7, кн. V, 48-49, както и кн. V, 64), както и в “Митологическа библиотека ” (кн. I, 3, 2) на Аполодор (ок. 180 година прочие Хр. — 120 прочие Хр.) където се твърди, че Орфей е поставил началото на Дионисиевите мистерии в Гърция.
Тази роля му е приписана и от десетки други антични създатели, като никой от тях, като се изключи Аристотел, не се съмнява в историческото му битие. Според тях, главният му принос е този на основател на мистериите, а от тук и на цялата, учредена на тях древногръцка цивилизация.
Такава роля се приписва и на Евмолп, който е създателят на исторически по добре документираните Елевзински мистерии, които, за разлика от тези на Орфей, са и тъкмо локализирани географски. Разположени в Елевзина, покрай Атина, те също са мистерии от дионисиев вид, които през цялото време стават сърцето и душата на Древна Гърция. Нещо повече, както отдаденият в тях Елий Аристид (117 — 181 г.) в самото начало на своята “Реч за Елевзина ” споделя, те са “светилище, общо за цялата Земя, както и за всички божествени неща, които съществуват измежду хората — както най-страховитите, по този начин и най светлите.
За кое друго място са били разказвани по-чудни истории, къде свещеният обред е предизвиквал по-голямо благоговение, и кое от това, за което сме чули, може да се съпостави с видяното в тях? “. За същите един различен отдаден, Цицерон, в звук с по-горните думи на Философия, споделя: “От всички превъзходни и в действителност божествени институции … няма по-добри от тези на мистериите.
С тяхна помощ бяхме изведени от нашия безчовечен и зверски метод на живот и доведени до положение на цивилизованост.
И от тяхните ритуали, които се назовават посвещения, ние в полза на истината научихме за първопроизхода на живота и се сдобихме със силата освен да живеем щастливо, само че и да умираме с по добра вяра. ” (За Законите, II, 14, 36) Присъствието на античните мистерии и такива водещи фигури в тях като Орфей и Евмолп в разговора на Лукиан не е останало неусетно от коментаторите.
Един от тях, Уилям Тук, още през 1820 в трактата си за Лукиан от Самосата (William Tooke. Lucian of Samosata. From the Greek. With the comments and illustrations of Wieland and others. Vol. 1, London, 1820, стр. 607) загатва Евмолп и неговите мистерии, за които споделя, че “по някакъв метод са станали основата на цивилизацията и просветлението в Гърция ”.
Поради това, че сходно на множеството съвременници, не счита Орфей за историческа фигура, той не се стопира на неговия принос, а единствено на този на Евмолп, който обаче и различен — този на създател на йерофантският жанр Евмолпиди. В продължение на близо на хиляда години той управлява Елевзинските мистерии, като само от него произлизат всички елевзински йерофанти.
Това може да изясни взаимното наличие на Евмолп и Орфей в разговора на Лукиан, без значение, че действително двамата са родени по друго време.
В момента, в който в миналото Философия изгрява на европейска почва, тя ги заварва на едно и също място — в Тракия, където ги възпитава. Но което е по-важното, когато се завръща назад в своя заник в края на античната ера, тя открива Орфей отново там. По логиката на разговора, мястото би трябвало да е било едно и също — античният Пловдив, където Философия се връща поради своето избавление!
Така, със срещата на Орфей на една от пловдивските улици, античният цивилизационен кръг се затваря там, където се е отворил! Една страница от международната история завършва, с цел да се отвори идната — тази на християнска Европа.
По този метод, в разговора Орфей се явява алфата и омегата на античната цивилизация, която в лицето на богинята Философия намира своя завършек на мястото, където е било нейното начало. Изхождайки от Орфей и от Пловдив, тя дохожда назад при тях, в което е загадъчният смисъл на разговора. Това изяснява наличието както на Орфей, по този начин и на Пловдив, който другояче не се слави със международен метафизичен принос.
Но се оказва градът, в който е забит географският корен на античната просвета с нейната мистерална закодираност, хубост и значимост за развиването на Европа.
Мартин Атанасов е роден в Пловдив през 1969. Инженер-магистър, ТУ-София, компетентност Индустриален мениджмънт.
Завършил е също по този начин две учебни заведения по арт терапия: Margarethe Hauschka – Schule, Bad Boll, Германия, а преди този момент Maria de Zwaan-Schule, Zeist, Холандия, откъдето идва ползата му към античното и ренесансовото изкуства.
В тези области, както и в близко свързаната с тях древномасонска област, прави изследвания от 2004 година
Книгите, които е разгласил, са „ Тракийските фрески от Казанлък “ (изд. Даскалов) и „ “Рокфелер център “ в Ню Йорк и тайните жестове на масонството “ (изд. Труд). Те са отдадени на смисъла на фреските в Казанлъшката гробница и надлежно на архитектурата на Рокфелер център и свързаната с него (древно)масонска символика.
На тракийската връзка сред Орфей и богомилството е отдадена последната му книга „ Богомилството. Неговият манихейски генезис и връзката му с Орфей “ (изд. Даскалов).
Статията, която публкуваме, разрешава да се търси връзка на Орфей с Пловдив, което се отнася и за Евмолп. За това приказват и редица други антични сведения, както и градски фактори като филипополски монети с техните облици, античните филипополски фили (квартали) Орфеида и Евмолпеида, засвидетелствани в надписи върху седалките на Античния спектакъл, античното название на града Евмолпия др.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ