Много обичаме да пазим насилниците си. Тормозът вкъщи е престъпление, не ”семеен въпрос”
Лицемерно е обществото да чества с цветя и усмивки 8 март, до момента в който България не може да отбрани личните си дами от домашното принуждение у дома. Няма публична статистика за броя на дамите, обект на тормоз. Броим ги по черни летописи, когато към този момент е прекомерно късно. Броим ги, когато някой ги е натъпкал в куфар и ги е хвърлил в някое дере. Броим сигналите им до полицията, само че едвам когато е почнало следствие за ликвидиране. И не вършим нищо. Държавата ни не прави нищо. Обществото ни не прави нищо.
Даже в противен случай.
Наративът “сигурно тя си е отговорна ”, “не може да я бие без причина ” продължава да упражнява своята надмощие в интернет. Продължава да се чува от сякаш интелигентни хора, а страхът от имагинерния “джендър ”, заплашил обичайните български полезности, накара депутати да не поддържат измененията в Закона за домашното принуждение, които щяха да дават по-голяма отбрана на потърпевшите. В момента страхът от имагинерния “джендър ” е залегнал в основата на предизборни акции, само че истината е, че никой не пита децата какво става у дома и стават ли очевидци на принуждение, по какъв начин се отразява това на душeвността им.
Трябва да пазим насилниците си. И би трябвало да пазим обичайните български полезности, обичайното българско семейство.
Но грозната истина е, че в “традиционното българско семейство ” дамата реже салатата на мъжа си, сипва му ракия и сяда със боязън на масата. Двамата вечерят в цялостна тишина. Истината е, че всяка четвърта жена в такова “традиционно българско семейство ” е обект на принуждение, получава пестник дружно с вечерята си. Това е грозната истина. Но не я споделяме, тъй като би трябвало да пазим насилниците си.
Не. Трябва да пазим дамите си. Да пазим децата им. Да пазим жертвите на домашно принуждение, тъй като по този начин е вярно. Честит празник.
“Тормоз “ и „ самостоятелност “ са две думи с противоположна конотация. Тоест, в случай че би трябвало да преплетем смислите на едното и другото, то по-скоро би било в смисъла на това, че в ден, в който светът обръща по-голямо внимание на женската част от популацията, то тогава би било уместно и да се приказва на мъчителни тематики като домашното принуждение. Въпреки това, аз съм на мнение, че тази тематика е еднообразно болна във всеки различен ден от годината и няма най-подходящ миг, в който да се приказва за нея. Трябва да се приказва за нея непрекъснато, заради крещящата потребност от правосъдна промяна и осведоменост. В ден, в който честваме политическите, публичните и икономическите достижения на дамите, някак иронично е, че в напредналия свят има толкоз доста дами, които нямат право на мнение, не разполагат със личната си свободна воля и живеят в непрекъснат боязън в личния си дом ”, описа в изявление за ФрогНюз писателката Цветелина Цекова.
Дебютната й книга “Новата прическа на Вики ” излиза през 2021 година като персонална изповед за домашното принуждение и се трансформира в емблематична за битката с издевателството у дома.
Ето и останалата част от изявлението:
Наричате себе си “бивша жертва ”. Разказвате искрено за домашното принуждение от личната си призма. Може би е банален въпрос, само че какво бихте споделили на тези дами, които към момента не могат да станат “бивши жертви ”, а живеят всекидневно в този пъкъл?
Психологията на жертвата е нещо доста комплицирано и внимателно. Трудно разбираемо за хора, които не са го претърпяли, или които нямат опит. Онзи катарзис, който е необходим, с цел да избягаш и да се освободиш, е доста персонален миг. Доста постоянно жертвата не се въздейства от думите и препоръките на хората към себе си. Поради тази причина, персоналният образец е с по-голяма стойност. Той е като доказателство за това, че е допустимо да се измъкнеш, че е нещо напълно действително и постижимо. На всеки човек, който е в позицията на жертва, постоянно споделям това – няма по-страшно от страшното, което ти се случва сега. И насилникът в никакъв случай не се трансформира.
Какво в действителност значи думата “жертва ”? Може ли това да бъде демотивиращо за дамите, които са обект на принуждение, да потърсят излаз?
Думата " жертва “ значи човек, който е потърпевш от насилие/бедствие/порок, в случай че не я преглеждаме от религиозна позиция. Масово я одобряваме като нещо срамно, което е доста неправилно. Жертвата не носи виновност, че някой я наранява, мачка, заплашва. Жертвата не носи отговорност за страданието си.
Смятам, че по-скоро е демотивираща настройката на обществото по отношение на жертвите на принуждение. Все още те носят по-голяма виновност от насилника си. Ние доста обичаме да пазим и да се грижим за нашите насилници. Този стандарт би трябвало да се пречупи. Освен това, защото имаме доста висок предел на толерантност към насилието, постоянно една жертва сама не осъзнава, че е такава. Затова образованието по тематиката е от изключителна значимост и под ”образование “ имам поради, че би трябвало тематиката да бъде изучавана още в учебна възраст.
Колко мъчно беше да застанете с лицето си и да разкажете от първо лице за конфликта с издевателството?
За всеки човек, минал през физическо или психическо принуждение, е извънредно мъчно да приказва за това, изключително обществено. На мен ми лиши доста време да се осмеля да опиша, само че го направих, тъй като усещах, че е належащо да го направя. Когато видиш, че някой е съумял да се оправи с нещо, това те въодушевява и те кара да вярваш, че и ти ще се оправиш. Аз знаех, че има доста хора, които се нуждаят от моята история с благополучен край и се оказах права.
Какво Ви накара да напишете " Новата прическа на Вики "?
" Новата прическа на Вики “ е книга-изповед. Роди се от болката ми с задача. Когато приключих последните редове се разплаках, както когато виждаш новороденото си бебе за първи път и знаеш, че към този момент в никакъв случай нищо няма да бъде същото. Когато за първи път я хванах в ръцете си си споделих, че даже да помогне единствено на един единствен човек, ще е имало смисъл. А до този миг тя оказа помощ на доста, доста повече. Това е един от най-важните и смислени планове в живота ми и съм щастлива, че го направих.
Колко огромна е виновността на обществото в задълбочаването на този проблем? Къде е границата сред необятно затворените очи, токсичното разбиране, че това, което става у дома, остава у дома и “не е наша работа ”? Има ли въобще такава граница и по кое време би трябвало да се намесим?
Когато си очевидец на неправда и не се намесиш, заемаш страната на злото. Обществото има голяма роля. За момента схващането, че домашното принуждение е фамилен, а не публичен проблем е доста зловредно. Ние не стопираме да повтаряме, че фамилията е най-важната клетка на едно общество и все пак затваряме очите си, когато в тази клетка атмосферата е болна и някой бие, унижава и много постоянно убива другия.
Когато има принуждение и сме очевидци, би трябвало да се намесим при всички положения. Насилието е закононарушение, не е „ фамилен въпрос. “ Когато има посягане над личността, няма нищо по-обезкуражаващо за жертвата от това насилникът ѝ да не бъде наказан. И освен от обществото, а и от политиките и институциите. Едното не може да работи пълноценно без другото.
Защо липсва държавна политика за решаването на този проблем? Бяха направени опити за промени в Закона за домашното принуждение, които обаче не минаха в отишлия си парламент. Колко значима е предварителната защита и какво
В момента липсва държавна политика, тъй като липсва и напън от обществото, с цел да има такава, а тези дълго чакани промени и промени не се случват, тъй като на избрани хора не им е задоволително значимо. Смятам, че това е явно. Масово се шири нелепото разбиране, че законодателните промени, свързани с домашното принуждение ще донесат нещо доста ужасно на българския народ. Темата се отклонява в напълно друга посока и се преплита с погрешни теории, които са вменени на българина през последните години без никакви доказателства или действителни обосновки.
Няма по какъв начин, до момента в който политици обслужват ползите на избрани маси, в името на това да завоюват гласоподаватели, да чакаме съответни промени. Както споделих доскоро, обществото и политиката са взаимосвързани. За мен основната дума за смяна на статистиката, обвързвана с домашното принуждение е „ обучение “ във всичките му вероятни аспекти.
Джесика Вълчева
Даже в противен случай.
Наративът “сигурно тя си е отговорна ”, “не може да я бие без причина ” продължава да упражнява своята надмощие в интернет. Продължава да се чува от сякаш интелигентни хора, а страхът от имагинерния “джендър ”, заплашил обичайните български полезности, накара депутати да не поддържат измененията в Закона за домашното принуждение, които щяха да дават по-голяма отбрана на потърпевшите. В момента страхът от имагинерния “джендър ” е залегнал в основата на предизборни акции, само че истината е, че никой не пита децата какво става у дома и стават ли очевидци на принуждение, по какъв начин се отразява това на душeвността им.
Трябва да пазим насилниците си. И би трябвало да пазим обичайните български полезности, обичайното българско семейство.
Но грозната истина е, че в “традиционното българско семейство ” дамата реже салатата на мъжа си, сипва му ракия и сяда със боязън на масата. Двамата вечерят в цялостна тишина. Истината е, че всяка четвърта жена в такова “традиционно българско семейство ” е обект на принуждение, получава пестник дружно с вечерята си. Това е грозната истина. Но не я споделяме, тъй като би трябвало да пазим насилниците си.
Не. Трябва да пазим дамите си. Да пазим децата им. Да пазим жертвите на домашно принуждение, тъй като по този начин е вярно. Честит празник.
“Тормоз “ и „ самостоятелност “ са две думи с противоположна конотация. Тоест, в случай че би трябвало да преплетем смислите на едното и другото, то по-скоро би било в смисъла на това, че в ден, в който светът обръща по-голямо внимание на женската част от популацията, то тогава би било уместно и да се приказва на мъчителни тематики като домашното принуждение. Въпреки това, аз съм на мнение, че тази тематика е еднообразно болна във всеки различен ден от годината и няма най-подходящ миг, в който да се приказва за нея. Трябва да се приказва за нея непрекъснато, заради крещящата потребност от правосъдна промяна и осведоменост. В ден, в който честваме политическите, публичните и икономическите достижения на дамите, някак иронично е, че в напредналия свят има толкоз доста дами, които нямат право на мнение, не разполагат със личната си свободна воля и живеят в непрекъснат боязън в личния си дом ”, описа в изявление за ФрогНюз писателката Цветелина Цекова.
Дебютната й книга “Новата прическа на Вики ” излиза през 2021 година като персонална изповед за домашното принуждение и се трансформира в емблематична за битката с издевателството у дома.
Ето и останалата част от изявлението:
Наричате себе си “бивша жертва ”. Разказвате искрено за домашното принуждение от личната си призма. Може би е банален въпрос, само че какво бихте споделили на тези дами, които към момента не могат да станат “бивши жертви ”, а живеят всекидневно в този пъкъл?
Психологията на жертвата е нещо доста комплицирано и внимателно. Трудно разбираемо за хора, които не са го претърпяли, или които нямат опит. Онзи катарзис, който е необходим, с цел да избягаш и да се освободиш, е доста персонален миг. Доста постоянно жертвата не се въздейства от думите и препоръките на хората към себе си. Поради тази причина, персоналният образец е с по-голяма стойност. Той е като доказателство за това, че е допустимо да се измъкнеш, че е нещо напълно действително и постижимо. На всеки човек, който е в позицията на жертва, постоянно споделям това – няма по-страшно от страшното, което ти се случва сега. И насилникът в никакъв случай не се трансформира.
Какво в действителност значи думата “жертва ”? Може ли това да бъде демотивиращо за дамите, които са обект на принуждение, да потърсят излаз?
Думата " жертва “ значи човек, който е потърпевш от насилие/бедствие/порок, в случай че не я преглеждаме от религиозна позиция. Масово я одобряваме като нещо срамно, което е доста неправилно. Жертвата не носи виновност, че някой я наранява, мачка, заплашва. Жертвата не носи отговорност за страданието си.
Смятам, че по-скоро е демотивираща настройката на обществото по отношение на жертвите на принуждение. Все още те носят по-голяма виновност от насилника си. Ние доста обичаме да пазим и да се грижим за нашите насилници. Този стандарт би трябвало да се пречупи. Освен това, защото имаме доста висок предел на толерантност към насилието, постоянно една жертва сама не осъзнава, че е такава. Затова образованието по тематиката е от изключителна значимост и под ”образование “ имам поради, че би трябвало тематиката да бъде изучавана още в учебна възраст.
Колко мъчно беше да застанете с лицето си и да разкажете от първо лице за конфликта с издевателството?
За всеки човек, минал през физическо или психическо принуждение, е извънредно мъчно да приказва за това, изключително обществено. На мен ми лиши доста време да се осмеля да опиша, само че го направих, тъй като усещах, че е належащо да го направя. Когато видиш, че някой е съумял да се оправи с нещо, това те въодушевява и те кара да вярваш, че и ти ще се оправиш. Аз знаех, че има доста хора, които се нуждаят от моята история с благополучен край и се оказах права.
Какво Ви накара да напишете " Новата прическа на Вики "?
" Новата прическа на Вики “ е книга-изповед. Роди се от болката ми с задача. Когато приключих последните редове се разплаках, както когато виждаш новороденото си бебе за първи път и знаеш, че към този момент в никакъв случай нищо няма да бъде същото. Когато за първи път я хванах в ръцете си си споделих, че даже да помогне единствено на един единствен човек, ще е имало смисъл. А до този миг тя оказа помощ на доста, доста повече. Това е един от най-важните и смислени планове в живота ми и съм щастлива, че го направих.
Колко огромна е виновността на обществото в задълбочаването на този проблем? Къде е границата сред необятно затворените очи, токсичното разбиране, че това, което става у дома, остава у дома и “не е наша работа ”? Има ли въобще такава граница и по кое време би трябвало да се намесим?
Когато си очевидец на неправда и не се намесиш, заемаш страната на злото. Обществото има голяма роля. За момента схващането, че домашното принуждение е фамилен, а не публичен проблем е доста зловредно. Ние не стопираме да повтаряме, че фамилията е най-важната клетка на едно общество и все пак затваряме очите си, когато в тази клетка атмосферата е болна и някой бие, унижава и много постоянно убива другия.
Когато има принуждение и сме очевидци, би трябвало да се намесим при всички положения. Насилието е закононарушение, не е „ фамилен въпрос. “ Когато има посягане над личността, няма нищо по-обезкуражаващо за жертвата от това насилникът ѝ да не бъде наказан. И освен от обществото, а и от политиките и институциите. Едното не може да работи пълноценно без другото.
Защо липсва държавна политика за решаването на този проблем? Бяха направени опити за промени в Закона за домашното принуждение, които обаче не минаха в отишлия си парламент. Колко значима е предварителната защита и какво
В момента липсва държавна политика, тъй като липсва и напън от обществото, с цел да има такава, а тези дълго чакани промени и промени не се случват, тъй като на избрани хора не им е задоволително значимо. Смятам, че това е явно. Масово се шири нелепото разбиране, че законодателните промени, свързани с домашното принуждение ще донесат нещо доста ужасно на българския народ. Темата се отклонява в напълно друга посока и се преплита с погрешни теории, които са вменени на българина през последните години без никакви доказателства или действителни обосновки.
Няма по какъв начин, до момента в който политици обслужват ползите на избрани маси, в името на това да завоюват гласоподаватели, да чакаме съответни промени. Както споделих доскоро, обществото и политиката са взаимосвързани. За мен основната дума за смяна на статистиката, обвързвана с домашното принуждение е „ обучение “ във всичките му вероятни аспекти.
Джесика Вълчева
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ