Българската история е поема, написана на много езици
ЛИН Уеншуан
Проф. Лин Уеншуан е дългогодишна преподавателка по компетентност " Българистика " в Пекинския университет за непознати езици. Китайка, влюбена в страната, езика, културата, историята ни и всичко, което е българско. А тази обич съумява да съобщи и на студентите си, които последователно стартират да гледат на страната ни като на втора татковина. Специално за читателите на ДУМА проф. Лин споделя за какво обича да чете историята на България.
В моята ежедневна работа с българския език думите в никакъв случай не са единствено знаци. Всяка дума носи отзвук от предишното: „ книга “ има тежестта на старобългарската култура, „ страна “ ехти с битката за битие, а „ Възраждане “ носи топлината на националното събуждане. Езикът е втвърдилата се история, а историята - това витално, течащо изложение, което ме притегля като откривател от Китай. Любовта ми към българския език, естествено, ме води към неговия извор - комплицираната, многослойна и завладяваща българска история.
Дуло, хановете и общата ни връзка
За мене като китайка навлизането в българската история е съпроводено с необикновен нюх за познатост. Това чувство идва безспорно от нейния възможен източен генезис.
Създадена от тюркските (не е потвърдено от историческите документи) прабългари и славянските племена, ранната българска страна се ръководи от владетелския жанр Дуло, а владетелят носел купата хан. Тази купа за китайското ухо проехтява като далечно ехтене от историята на Китай, обвързвана с хуни, тюрки и монголи. Тя построява мост на схващане през пространството и времето.
Едно от най-вълнуващите открития в нашите проучвания тук, в Китай, е обвързвано тъкмо с рода Дуло. Когато студентите ми откриха специфичното споменаване на жанр Дуло в страниците на „ Старата история на династия Тан “ (Вижте фигурата), това беше същинско научно благополучие. Този китайски писмен монумент не е просто любопитна забележка, само че е съществено историческо удостоверение, което слага ранната българска история в необятната евразийска картина на великите миграции и взаимоотношения. Българската история към този момент не е местен европейски случай, а част от огромната история на Изтока и Запада.
Този модел, при който военна аристокрация от източния хайлайф се слива с локалната земеделска просвета, с цел да сътвори нова националност, е вълнуващ. Това е типичен европейски образец на развой, добре прочут и в китайската история. Мъдростта на ръководство на Дуловите ханове се крие точно в прехода от „ завоюване на кон “ към „ ръководство от земята “.
Мъдростта в купите: хан, княз, цар
Българската историческа памет показва забележителна невзискателност и акуратност в носенето на купите. Това се вижда в еволюцията на държавността.
Самото име България идва непосредствено от прабългарите. То не се пробва да скрие комплицирания етногенезис зад митично или географско название. Това е проявата на почитание към историческите обстоятелства и проява на националната самонадеяност.
Още по-значима е еволюцията на владетелската купа - от хан, през славянизираното княз, до християнизирания и имперски цар. Тази смяна не е просто промяна на етикети. Тя наблюдава трите огромни идентични трансформации на страната - от ханство към славянска княжеска страна, до православна империя.> Думата цар произлиза от „ Цезар “. Когато цар Симеон I Велики пръв измежду славяните приема тази купа (или още при по-ранния владател Тервел), това е не просто позоваването на силата, а съставлява и кулминационната точка на изкачването на една нация по стълбата на цивилизацията, с цел да заеме равностойнно място с Византия. Често водим полемики със студентите и други китайски българисти по следния въпрос: Били ли са империи Първата и Втората българска страна? От позиция на тогавашния културен подем на българската страна, на военната мощност и политическата тежест, отговорът е явен. Но сходно означаване на страната България като империя рядко се чете в българските исторически писания, вместо постоянно срещаните царство или по-общоприетия метод - страна. Каквото българските сътрудници може би не знаят е, че и Първата, и Втората българска страна се срещат постоянно като Империя в историческите книги в Китай. Тази изясненост в историческото развиване демонстрира скромността на българските историци, както и дълбоката мъдрост - концепцията империя отстъпва пред държавната и националната целокупност.
Кирилица и силата на духовността
Ако купите съставляват проявата на скромността и мъдростта, то кирилицата е гръбнакът, който е поддържал нацията жива. Това е региона, която като лингвист преценям най-дълбоко.
Макар братята св. св. Кирил и Методий да са византийски гърци, точно България става „ оранжерията “, където тяхната велика книжовност бива отгледана и разцъфва. При цар Борис I Покръстител и по-специално при цар Симеон в Преслав и Охрид писмеността е усъвършенствана, стандартизирана и публикувана. Тя става хранилище на българската душа.
По време на петвековното османско господство, когато страната изчезва, езикът и писмеността остават последната и най-надеждна цитадела. В манастирските килии и посредством неуморните учители кирилицата се трансформира в нравствен знак, пазещ националната памет. Тя е повече от средство за връзка - оръжието на съпротивата.
Тази преценка на личната културна традиция продължава и през днешния ден. Когато България влезе в Европейския съюз през 2007 година, кирилицата се одобри за трета публична книжовност на Съюза. Това е административна победа, както е и историческо самопризнание за една книжовност, която е съумяла да резервира светлината на нацията през вековете на мрак. Този триумф има дълбоки корени в историята.
Подценената история в международен мащаб
Всичко това ме кара да имам вяра, че българската история е мощно подценена в международната историография. Тя не е просто част от балканския роман, а неповторим лабораторен случай за най-ранното и плодотворно прикосновение на Изтока и Запада.
Българската история е мястото, където държавността на Изтока (прабългарите), римско-византийската цивилизация на Запада и славянската общественост се срещат, сблъскват и в последна сметка се спояват в нова, витална националност.
Затова в преподаването си се стремя да заобикалям прекомерно строго да натрапвам термина „ Средновековие “, който носи мощно западноевропейски исторически белези. Българската история има собствен лични темп - Златните столетия на Първата и Втората страна, тежките епохи на османското господство и епохата на Възраждането. Да я преглеждаме посредством нейната лична периодизация е най-верният път към оценка на нейната същинска стойност.
Обичам да чета българската история, тъй като тя е задоволително комплицирана, задоволително многослойна. Тя е поема, написана на доста езици - с източната храброст на хановете, с византийското великолепие на царете и със славянската дълбока религия, непокътната от кирилицата. От хановете на Дуло до Златния век на Симеон, до безизвестните монаси, пазили писмената светлина - тази история споделя за мъдростта на една нация да оцелява в разнообразието и да твори в сливането.
За мен, като китайски академик, тази история е и скъпо огледало. Тя ми демонстрира по какъв начин един народ съумява посредством самоопределяне и любов към културния си корен да прокара специфичния си път и да продължава да дава неповторимия си принос за човешката цивилизация.
Като учител по българска лингвистика, аз одобрявам българската история за най-великия и най-мащабния „ текст “, който българският народ в миналото е написал. Да чета и пояснявам този текст, освен ми оказва помощ да схвана какъв е езикът български, само че и ми разрешава да докосна пулса на българския народ и да предам мъдростта и силата, научена от историята, на моите студенти.
Ето за какво обичам да чета историята на България.
Проф. Лин Уеншуан е дългогодишна преподавателка по компетентност " Българистика " в Пекинския университет за непознати езици. Китайка, влюбена в страната, езика, културата, историята ни и всичко, което е българско. А тази обич съумява да съобщи и на студентите си, които последователно стартират да гледат на страната ни като на втора татковина. Специално за читателите на ДУМА проф. Лин споделя за какво обича да чете историята на България.
В моята ежедневна работа с българския език думите в никакъв случай не са единствено знаци. Всяка дума носи отзвук от предишното: „ книга “ има тежестта на старобългарската култура, „ страна “ ехти с битката за битие, а „ Възраждане “ носи топлината на националното събуждане. Езикът е втвърдилата се история, а историята - това витално, течащо изложение, което ме притегля като откривател от Китай. Любовта ми към българския език, естествено, ме води към неговия извор - комплицираната, многослойна и завладяваща българска история.
Дуло, хановете и общата ни връзка
За мене като китайка навлизането в българската история е съпроводено с необикновен нюх за познатост. Това чувство идва безспорно от нейния възможен източен генезис.
Създадена от тюркските (не е потвърдено от историческите документи) прабългари и славянските племена, ранната българска страна се ръководи от владетелския жанр Дуло, а владетелят носел купата хан. Тази купа за китайското ухо проехтява като далечно ехтене от историята на Китай, обвързвана с хуни, тюрки и монголи. Тя построява мост на схващане през пространството и времето.
Едно от най-вълнуващите открития в нашите проучвания тук, в Китай, е обвързвано тъкмо с рода Дуло. Когато студентите ми откриха специфичното споменаване на жанр Дуло в страниците на „ Старата история на династия Тан “ (Вижте фигурата), това беше същинско научно благополучие. Този китайски писмен монумент не е просто любопитна забележка, само че е съществено историческо удостоверение, което слага ранната българска история в необятната евразийска картина на великите миграции и взаимоотношения. Българската история към този момент не е местен европейски случай, а част от огромната история на Изтока и Запада.
Този модел, при който военна аристокрация от източния хайлайф се слива с локалната земеделска просвета, с цел да сътвори нова националност, е вълнуващ. Това е типичен европейски образец на развой, добре прочут и в китайската история. Мъдростта на ръководство на Дуловите ханове се крие точно в прехода от „ завоюване на кон “ към „ ръководство от земята “.
Мъдростта в купите: хан, княз, цар
Българската историческа памет показва забележителна невзискателност и акуратност в носенето на купите. Това се вижда в еволюцията на държавността.
Самото име България идва непосредствено от прабългарите. То не се пробва да скрие комплицирания етногенезис зад митично или географско название. Това е проявата на почитание към историческите обстоятелства и проява на националната самонадеяност.
Още по-значима е еволюцията на владетелската купа - от хан, през славянизираното княз, до християнизирания и имперски цар. Тази смяна не е просто промяна на етикети. Тя наблюдава трите огромни идентични трансформации на страната - от ханство към славянска княжеска страна, до православна империя.> Думата цар произлиза от „ Цезар “. Когато цар Симеон I Велики пръв измежду славяните приема тази купа (или още при по-ранния владател Тервел), това е не просто позоваването на силата, а съставлява и кулминационната точка на изкачването на една нация по стълбата на цивилизацията, с цел да заеме равностойнно място с Византия. Често водим полемики със студентите и други китайски българисти по следния въпрос: Били ли са империи Първата и Втората българска страна? От позиция на тогавашния културен подем на българската страна, на военната мощност и политическата тежест, отговорът е явен. Но сходно означаване на страната България като империя рядко се чете в българските исторически писания, вместо постоянно срещаните царство или по-общоприетия метод - страна. Каквото българските сътрудници може би не знаят е, че и Първата, и Втората българска страна се срещат постоянно като Империя в историческите книги в Китай. Тази изясненост в историческото развиване демонстрира скромността на българските историци, както и дълбоката мъдрост - концепцията империя отстъпва пред държавната и националната целокупност.
Кирилица и силата на духовността
Ако купите съставляват проявата на скромността и мъдростта, то кирилицата е гръбнакът, който е поддържал нацията жива. Това е региона, която като лингвист преценям най-дълбоко.
Макар братята св. св. Кирил и Методий да са византийски гърци, точно България става „ оранжерията “, където тяхната велика книжовност бива отгледана и разцъфва. При цар Борис I Покръстител и по-специално при цар Симеон в Преслав и Охрид писмеността е усъвършенствана, стандартизирана и публикувана. Тя става хранилище на българската душа.
По време на петвековното османско господство, когато страната изчезва, езикът и писмеността остават последната и най-надеждна цитадела. В манастирските килии и посредством неуморните учители кирилицата се трансформира в нравствен знак, пазещ националната памет. Тя е повече от средство за връзка - оръжието на съпротивата.
Тази преценка на личната културна традиция продължава и през днешния ден. Когато България влезе в Европейския съюз през 2007 година, кирилицата се одобри за трета публична книжовност на Съюза. Това е административна победа, както е и историческо самопризнание за една книжовност, която е съумяла да резервира светлината на нацията през вековете на мрак. Този триумф има дълбоки корени в историята.
Подценената история в международен мащаб
Всичко това ме кара да имам вяра, че българската история е мощно подценена в международната историография. Тя не е просто част от балканския роман, а неповторим лабораторен случай за най-ранното и плодотворно прикосновение на Изтока и Запада.
Българската история е мястото, където държавността на Изтока (прабългарите), римско-византийската цивилизация на Запада и славянската общественост се срещат, сблъскват и в последна сметка се спояват в нова, витална националност.
Затова в преподаването си се стремя да заобикалям прекомерно строго да натрапвам термина „ Средновековие “, който носи мощно западноевропейски исторически белези. Българската история има собствен лични темп - Златните столетия на Първата и Втората страна, тежките епохи на османското господство и епохата на Възраждането. Да я преглеждаме посредством нейната лична периодизация е най-верният път към оценка на нейната същинска стойност.
Обичам да чета българската история, тъй като тя е задоволително комплицирана, задоволително многослойна. Тя е поема, написана на доста езици - с източната храброст на хановете, с византийското великолепие на царете и със славянската дълбока религия, непокътната от кирилицата. От хановете на Дуло до Златния век на Симеон, до безизвестните монаси, пазили писмената светлина - тази история споделя за мъдростта на една нация да оцелява в разнообразието и да твори в сливането.
За мен, като китайски академик, тази история е и скъпо огледало. Тя ми демонстрира по какъв начин един народ съумява посредством самоопределяне и любов към културния си корен да прокара специфичния си път и да продължава да дава неповторимия си принос за човешката цивилизация.
Като учител по българска лингвистика, аз одобрявам българската история за най-великия и най-мащабния „ текст “, който българският народ в миналото е написал. Да чета и пояснявам този текст, освен ми оказва помощ да схвана какъв е езикът български, само че и ми разрешава да докосна пулса на българския народ и да предам мъдростта и силата, научена от историята, на моите студенти.
Ето за какво обичам да чета историята на България.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ