Българин на касата в магазина: Традицията изисква да усещаш дъха на човека зад теб, защото иначе явно не уважаваш скоростта на обслужването
Личното пространство е като невидима крепостна стена – някои култури я построяват солидно и непристъпно, до момента в който други оставят портите необятно отворени. Българите, несъмнено, сме нещо приблизително – стената я има, само че от време на време позволяваме нашественици на територията си, без даже да се усетим.
Българинът обича близостта… само че и не напълно. В градския превоз, да вземем за пример, законът гласи: в случай че има свободно място – сядаш, в случай че няма – сливането с близките е неизбежно, изключително в пиковите часове. Разстоянието сред хората се стопява до нула, а от време на време и до минус. Опашките пред касите в магазина също са индикативен образец – традицията изисква да усещаш дъха на индивида зад теб, тъй като другояче очевидно не уважаваш скоростта на обслужването.
Но в това време, когато стане дума за непредвидени обятия от непознати или прекомерно разговорливи съседи в асансьора, внезапно ставаме сдържани като англичани на чаено празненство. За българина персоналното пространство е нещо динамично – то се свива и уголемява съгласно събитията и настроението.
Как стоят нещата по света?
Съединени американски щати – Американците обичат дистанциите. Там е признато да оставяш най-малко метър отдалеченост при диалог. Прекомерното приближаване се възприема като навлизане в персоналната територия, а инцидентен досег може да докара до учудени погледи и стъпка обратно. Ако един българин се опита да приказва с американец на типично нашата отдалеченост, реакцията ще е като на човек, който преди малко е попаднал в обществен капан.
Япония – Тук пространството е свещено. Физическият контакт отвън най-близкия фамилен кръг е извънредно недопустим. Затова японците заменят ръкостисканията с леки поклони, което отстрани всевъзможни терзания за непосредственост. Ако българин дойде в Япония и реши другарски да тупа някого по рамото, ще получи културен шок… само че от другата страна.
Скандинавските страни – Личното пространство тук е като предпазен парк – никой не влиза, в случай че няма категорично позволение. В рейсовете шведите и норвежците постоянно сядат по този начин, че сред тях да има най-малко едно свободно място. Българин, който влезе в скандинавски рейс и седне до чужд, би провокирал лек припадък на суматоха.
Италия и Испания – Тук персоналното пространство е по-скоро нереално разбиране. Прегръдките, потупванията и околните диалози са норма. За средностатистическия българин това може да бъде освежаващо, само че и леко натоварващо, изключително в случай че не е привикнал с толкоз топъл метод.
Българинът балансира сред източната въздържаност и южняшката топлина. В някои обстановки позволява хората прекомерно близо, в други – построява невидими бариери. Личното ни пространство е нещо като дрескод – не е закрепено, а зависи от събитията. Във всяка просвета има свои писани и неписани правила, само че едно е несъмнено – в случай че искаш да схванеш до каква степен се простира българската зона на комфорт, просто наблюдавай държанието му на опашка, в градския превоз или когато някой му навлезе в територията без покана.
Българинът обича близостта… само че и не напълно. В градския превоз, да вземем за пример, законът гласи: в случай че има свободно място – сядаш, в случай че няма – сливането с близките е неизбежно, изключително в пиковите часове. Разстоянието сред хората се стопява до нула, а от време на време и до минус. Опашките пред касите в магазина също са индикативен образец – традицията изисква да усещаш дъха на индивида зад теб, тъй като другояче очевидно не уважаваш скоростта на обслужването.
Но в това време, когато стане дума за непредвидени обятия от непознати или прекомерно разговорливи съседи в асансьора, внезапно ставаме сдържани като англичани на чаено празненство. За българина персоналното пространство е нещо динамично – то се свива и уголемява съгласно събитията и настроението.
Как стоят нещата по света?
Съединени американски щати – Американците обичат дистанциите. Там е признато да оставяш най-малко метър отдалеченост при диалог. Прекомерното приближаване се възприема като навлизане в персоналната територия, а инцидентен досег може да докара до учудени погледи и стъпка обратно. Ако един българин се опита да приказва с американец на типично нашата отдалеченост, реакцията ще е като на човек, който преди малко е попаднал в обществен капан.
Япония – Тук пространството е свещено. Физическият контакт отвън най-близкия фамилен кръг е извънредно недопустим. Затова японците заменят ръкостисканията с леки поклони, което отстрани всевъзможни терзания за непосредственост. Ако българин дойде в Япония и реши другарски да тупа някого по рамото, ще получи културен шок… само че от другата страна.
Скандинавските страни – Личното пространство тук е като предпазен парк – никой не влиза, в случай че няма категорично позволение. В рейсовете шведите и норвежците постоянно сядат по този начин, че сред тях да има най-малко едно свободно място. Българин, който влезе в скандинавски рейс и седне до чужд, би провокирал лек припадък на суматоха.
Италия и Испания – Тук персоналното пространство е по-скоро нереално разбиране. Прегръдките, потупванията и околните диалози са норма. За средностатистическия българин това може да бъде освежаващо, само че и леко натоварващо, изключително в случай че не е привикнал с толкоз топъл метод.
Българинът балансира сред източната въздържаност и южняшката топлина. В някои обстановки позволява хората прекомерно близо, в други – построява невидими бариери. Личното ни пространство е нещо като дрескод – не е закрепено, а зависи от събитията. Във всяка просвета има свои писани и неписани правила, само че едно е несъмнено – в случай че искаш да схванеш до каква степен се простира българската зона на комфорт, просто наблюдавай държанието му на опашка, в градския превоз или когато някой му навлезе в територията без покана.
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ