Парадоксът на Сталин
Личността на Йосиф Сталин е една от най-противоречивите освен през бурния ХХ-ти век – само че и в цялата история на човечеството.
За някои, като да вземем за пример Шарл де Гол, той бил воин и основен уредник на успеха над нацизма във Втората международна война. Неслучайно при визитата си в Москва (20 юни – 1 юли 1966 г.) де Гол дълго стоял с наведена глава пред гроба му до стената на Кремъл.
За други пък, назад – Сталин е самото въплъщение на злото.
Една от най-известните оценки за историческата роля на Сталин принадлежи на английския историк Исаак Дойчер, създател на биографии на Троцки и Сталин: „ Той одобри Русия с рало, а я остави с атомна бомба “ (погрешно приписват тази фраза на Чърчил).
Докато Сталин бил жив, в самия Съюз на съветските социалистически републики преобладавала позитивната оценка за него. След гибелта му отрицателната взела връх. В интерес на истината, през днешния ден множеството съветски историци считат, че посредством очернянето му неговите политически наследници и, на първо място, Хрушчов желали да прикрият личната си виновност за пролятата кръв по време на политическите репресии.
За да се обясни въпросът за историческата роля на Сталин, неговата роля би трябвало да се прегледа освен в хронологичната рамка на руския интервал, само че и в по-широк исторически подтекст. Това разкрива приликите сред политиката на Сталин и тази на редица негови прародители на съветския властови връх.
Историческата еволюция на съветската страна демонстрира аналогия в политическите характерности на трите разнообразни форми на съветската държавност – Московското княжество и царство (XV-XVII век), Руската империя (XVIII – началото на XX век) и Съветския съюз, без значение от разликите във външната форма. Най-важният им принцип е концентрацията на власт в един център и строго централизираната система за ръководство.
Неблагоприятните условия в еволюцията на съветската страна, която непрекъснато била нападана от външни врагове, и голямата територия изискват концентрацията на запаси, в това число властови, в един център и тяхното централизирано систематизиране по основните посоки. При тези условия на първото място в страната се озовавали хора, които били в положение да реализират такава концентрация. Това се отнася и за първия съветски цар – Иван Грозни, и за първия император – Петър Велики, и за Йосиф Сталин.
Сталин считал себе си за правоприемник на предшествениците си на съветския престол. Той бил извънредно грамотен човек, в библиотеката му имало над 5000 тома на разнообразни езици, доста от тях с бележки по полетата.Познавал добре съветската история и разглеждал тези исторически фигури като свои учители. Затова и напълно умишлено следвал „ историческите предписания “ на своите прародители.
Затова е неправилно да се търси повода за концентрацията на властта единствено в характера на съветските владетели и да се изяснява устойчивостта на съветските властови обичаи единствено с персоналните психически характерности на князете, царете, императорите и генералните секретари.
Тук е подходящ ироничният афоризъм на Блез Паскал: „ Според някои историци, в случай че носът на Клеопатра бил по-къс, през днешния ден светът щеше да бъде друг “.
По създание, огромната цел на вътрешната и външната политика на Сталин било възобновяване – политическо и териториално, на Руската империя.
Много присъщи са неговите думи, произнесени след края на войната с Япония през септември 1945 година, когато на Съюз на съветските социалистически републики били възвърнати териториите, изгубени след несполучливата за Русия руско-японска война от 1904-1905 година:
„ Четиридесет години ние, хората от остарялото потомство, чакахме този ден. И той пристигна “.
Неслучайно известният съветски историк и политик отпреди 1917 година П. Н. Милюков считал, че Сталин в действителност „ осъществил идеалите на белогвардейското придвижване “. Това предиздвикало Милюков след нападението на Хитлер да призове съветската бяла емиграция да застане на страната на Съюз на съветските социалистически републики.
Парадоксално е, че тъкмо това сторил Сталин – извършил фантазиите на „ бялата армия “ за възобновяване на Руската империя. Той пресъздал монархията под формата на култа към себе си и укрепил вярата на хората – само че не в Бога, а нова, алена религия. Всъщност, фамозният „ Кодекс на строителя на комунизма “ съвсем безусловно повтаря 10-те Божи заповеди във видоизменена форма – по този начин Съюз на съветските социалистически републики получил своя „ Символ на вярата ” и своите мъченици.
И най-после, Сталин в контраст на ленинската идеологическа идея за „ правото “ на нациите да се самоопределят – поради която Съюз на съветските социалистически републики изгубил Полша, Финландия и прибалтийските страни, основал единна страна.
Доброто познаване на историята давало на Сталин съвсем оракулски качества. Формулата за ускорена рационализация на Съюз на съветските социалистически републики в изискванията на дефицит на историческо време била декларирана от него през февруари 1931 г.:
„ Ние сме изостанали с 50–100 години зад напредналите страни. Трябва да изминем това разстояние за 10 години. Или ще създадем това, или ще ни смачкат “.
Събитията през Великата Отечествена война на Съюз на съветските социалистически републики в интервала 1941-1945 гг. удостоверили валидността на тази прогноза.
Сталин доста добре съзнавал, че комунистическата партия, чиито управителни фрагменти си мечтаели за нехаен и разточителен живот, а не за изморително напъване на всички сили, е основният съперник на замислените промени. Затова държал партията с желязна ръка. Колкото и да е необичайно, репресиите по негово време били ориентирано основно против комунистите.
Това се удостоверява от доста исторически доказателства. След неговата гибел Никита Хрушчов припомнил:
„ Бяха унищожени на първо място старите болшевики от Ленинското потомство “.
Писателката Е. Гинзбург, която прекарала дълги години в лагерите на злокобния ГуЛаг, написа:
„ Принадлежността към Комунистическата партия беше утежняващо събитие. Към 1937 година тази мисъл беше към този момент твърдо вкоренена в съзнанието на всички “.
Ето за какво съседката на Гинзбург в затворническата килия, младата аспирантка Ира, упорито изтъквала своята безпартийност – това й давало голямо преимущество и привилегии спрямо партийните членове, които били, както гласяла известната тогава фраза, „ стривани на лагерен прахуляк “.
