Танк минава през трабант. По какво си приличат ДПС на Доган и демократите в САЩ?
Лесните времена раждат политици, които освен не могат да се оправят с рецесии - те губят и способността да разпознават единствения си съдружник при битката с рецесиите: поданството, от което произлиза властта и за чието богатство съществува политиката въобще.
Вече два месеца съм изумен от сходството сред българското Движение за права и свободи (Доган) и американската Демократическа партия. Нападнато от валяка Пеевски, Движение за права и свободи изпадна в парализа като зайче нощем на пътя, замръзнало пред идващия автомобил с очи, вперени във фаровете му. Малко по-късно американските демократи, попаднали на пътя на блицкрига, отпушен от Доналд Тръмп против демокрацията, заеха същата поза.
И двете партии до през днешния ден не могат да помръднат, макар непрекъснатите апели към тях да се вземат в ръце и да се съпротивляват - освен в името на общото богатство, само че и на личното си оцеляване. Дори не могат да задействат най-елементарния (предполага се) инстинкт - на самосъхранението. Защо?
Колкото повече следя двете партии (а и в двете има хора, с които общувам), толкоз повече стигам до извода, че аргументите за тяхната парализа са едни и същи, колкото и разнообразни да са по своето естество и своята възраст българската и американската народна власт.
Политиката не е канцелария
И Движение за права и свободи, и Демократическата партия в Съединени американски щати прекомерно дълго време имаха прекомерно елементарен живот. И двете се бяха слели с институциите (и с финансите) на страната. От политици, преодоляващи всевъзможни трудности и съпротиви в името на общото богатство, се бяха трансформирали в админи, местещи хартийки от една купчинка на друга.
Зрелите генерации при тях се занимаваха най-вече с персоналното си благоденствие, произлизащо от местенето на хартийки. Бяха не запомнили какво е да се бориш, в това число за сметка на персоналното си богатство. А " младата промяна " и в двете партии бе изначално възпитавана в стила " който слушка - директория ". Колкото по-тихичко и без непотребни придвижвания придвижваш хартийки и разпределяш бюджети, толкоз по-хубава кариера ще направиш: след пет години ще бъдеш народен представител, след още пет - заместител на заместника, а след още пет - заместител на основния. Буйните, непокорните, мечтателите, смутителите на канцеларската тишина - т.е. същинските " по природа " политици - бяха избутвани настрана.
Политиката обаче не е канцелария. Политиката е непрекъсната битка - против ограничеността на ресурсите, против нелепостта, против враговете на открития ред. Може да има краткотрайни затишия, само че на този тепих е безусловно неизбежно рано или късно да излезе същински хулиган. Срещу него канцеларските плъхчета нямат безусловно никакви шансове и той - Пеевски у нас, Тръмп в Съединени американски щати - минава през тях като танк през трабант.
От какво се опасяват демократите в България и в Америка
В сходни случаи ние в България до неотдавна знаехме от личен опит нещо, на което американците занапред се учат: когато политиците се сковават, самодейността се връща в ръцете на жителите. Техен ред е да излязат на тепиха с присъщите за тях принадлежности: подписки, митинги, придвижвания, бдения и така нататък При една работеща народна власт сходно непосредствено включване на жителите в политиката би следвало да даде кураж на техните представители в политиката, които да се отърсят от летаргията и да се заемат с работата, за която са определени, вместо да се крият под бюрата от върлуващия пехливанин.
У нас това понякога се случва: от цивилен мобилизации се родиха Съюз на демократичните сили, Движение за права и свободи, ДСБ, Да, България, Продължаваме промяната и освен. Досега обаче (освен в тази ситуация със Съюз на демократичните сили през 90-те години) сходни партии не съумяват да възстановят политиката като сцена на работа за общото богатство. Движение за права и свободи в това време се е сгушило в полите на ръководещите - сакън, да няма избори, да не се наложи да се тръгне измежду хората.
В Съединени американски щати към този момент процесът въобще не е тръгнал, в случай че не броим турнето под надпис " Не на олигархията! " на двамата демократи Бърни Сандърс и Александрия Окасио-Кортес. Иначе гражданска готовност и митинги виждаме даже в Америка всеки ден, само че политически резултат - не. Защо?
Работата е там, че сега, в който жителите се задвижат като директна политическа мощ, техните представители стартират да се плашат от тях. Демократите в Америка са уверени да вземем за пример, че болшинството американци са тръмписти или някакви анархисти, които е по-добре да си седят вкъщи по диваните. Демократите в България се опасяват, че българите " по природа " са путинисти и популисти и по тази причина е по-добре да се страни от тях.
Коварството на " лесния живот "
Обективните данни не демонстрират, несъмнено, нищо сходно. У нас процентът путинисти спада стремглаво и непрекъснато - сега е най-много 15 на 100, при две-трети експлицитна поддръжка за битуването на страната в компанията на сътрудниците от НАТО и Европейски Съюз. В Америка поддръжката за Тръмп също спада непрекъснато, а ударите по джобовете на американците даже още не са почнали същински.
Въпреки това политиците избират да следват страховете си, а не да мислят трезво. Това също е част от казуса на " лесния живот ": колкото по-дълго живееш в комфортен за теб пашкул, толкоз повече твоето държание се дефинира не от разсъдъка и волята ти, а от самовнушенията и страховете.
Положението в Европа като цяло е малко, само че не доста по-розово. Когато пристигна часът на тестването, водещите европейски политици - за разлика от Движение за права и свободи и Директива за птиците - се оказаха съответни на обстановката, трансформирайки се в бойци пред очите ни. Бъдещето на Европа не бе оставено в ръцете на жителите. Същите тези европейски политици обаче на собствен ред се опасяват от жителите си - опасяват се в това число да им обяснят като на пълнолетни хора защо става дума и какво се чака от тях.
Например: макар цялото говорене за внезапна финансова готовност за отбрана от експанзията на руснаците, европейските политици не престават да се опасяват, че техните жители няма да одобряват финансови неудобства в името на сигурността си. Това е детинско.
Европейците доста добре знаят, от кое място идва заплахата и каква е тя. Който политик се запретне да им изясни нещата по този начин, както Чърчил ги обясняваше на англичаните през 1940-а година, ненадейно ще открие, че въпреки да не е Чърчил, хората ще го схванат и ще се съгласят на краткотрайни неудобства в името на общата сигурност.
Времената към този момент не търпят глезльовци
Важното е да се приказва с хората като с жители, а не те да бъдат сугестирани, все едно са фокус-групи, събрани да се произнесат по усета на някой нов сладкиш.
Всичко опира до страха от това да се обясняваш на хора, които не са като теб. Аз, бродещият из селата, го върша непрекъснато и мога да подсигурявам: не боли. Но в случай че прекомерно дълго си живял пред камерите в столицата, явно е доста по-лесно да се опиташ да удължиш " лесните времена ", като си седиш сврян в пашкула на себеподобните.
Време е капризните от лесните времена политици да се срещнат с народите, които съставляват. А в случай че ги е боязън да се появяват измежду хората из прашни села и кални градчета - измежду тези, от които произтича властта и поради богатството на които съществува и политиката, и страната - е време да сменят специалността.
Времената към този момент са сложни и не търпят глезльовци.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Вече два месеца съм изумен от сходството сред българското Движение за права и свободи (Доган) и американската Демократическа партия. Нападнато от валяка Пеевски, Движение за права и свободи изпадна в парализа като зайче нощем на пътя, замръзнало пред идващия автомобил с очи, вперени във фаровете му. Малко по-късно американските демократи, попаднали на пътя на блицкрига, отпушен от Доналд Тръмп против демокрацията, заеха същата поза.
И двете партии до през днешния ден не могат да помръднат, макар непрекъснатите апели към тях да се вземат в ръце и да се съпротивляват - освен в името на общото богатство, само че и на личното си оцеляване. Дори не могат да задействат най-елементарния (предполага се) инстинкт - на самосъхранението. Защо?
Колкото повече следя двете партии (а и в двете има хора, с които общувам), толкоз повече стигам до извода, че аргументите за тяхната парализа са едни и същи, колкото и разнообразни да са по своето естество и своята възраст българската и американската народна власт.
Политиката не е канцелария
И Движение за права и свободи, и Демократическата партия в Съединени американски щати прекомерно дълго време имаха прекомерно елементарен живот. И двете се бяха слели с институциите (и с финансите) на страната. От политици, преодоляващи всевъзможни трудности и съпротиви в името на общото богатство, се бяха трансформирали в админи, местещи хартийки от една купчинка на друга.
Зрелите генерации при тях се занимаваха най-вече с персоналното си благоденствие, произлизащо от местенето на хартийки. Бяха не запомнили какво е да се бориш, в това число за сметка на персоналното си богатство. А " младата промяна " и в двете партии бе изначално възпитавана в стила " който слушка - директория ". Колкото по-тихичко и без непотребни придвижвания придвижваш хартийки и разпределяш бюджети, толкоз по-хубава кариера ще направиш: след пет години ще бъдеш народен представител, след още пет - заместител на заместника, а след още пет - заместител на основния. Буйните, непокорните, мечтателите, смутителите на канцеларската тишина - т.е. същинските " по природа " политици - бяха избутвани настрана.
Политиката обаче не е канцелария. Политиката е непрекъсната битка - против ограничеността на ресурсите, против нелепостта, против враговете на открития ред. Може да има краткотрайни затишия, само че на този тепих е безусловно неизбежно рано или късно да излезе същински хулиган. Срещу него канцеларските плъхчета нямат безусловно никакви шансове и той - Пеевски у нас, Тръмп в Съединени американски щати - минава през тях като танк през трабант.
От какво се опасяват демократите в България и в Америка
В сходни случаи ние в България до неотдавна знаехме от личен опит нещо, на което американците занапред се учат: когато политиците се сковават, самодейността се връща в ръцете на жителите. Техен ред е да излязат на тепиха с присъщите за тях принадлежности: подписки, митинги, придвижвания, бдения и така нататък При една работеща народна власт сходно непосредствено включване на жителите в политиката би следвало да даде кураж на техните представители в политиката, които да се отърсят от летаргията и да се заемат с работата, за която са определени, вместо да се крият под бюрата от върлуващия пехливанин.
У нас това понякога се случва: от цивилен мобилизации се родиха Съюз на демократичните сили, Движение за права и свободи, ДСБ, Да, България, Продължаваме промяната и освен. Досега обаче (освен в тази ситуация със Съюз на демократичните сили през 90-те години) сходни партии не съумяват да възстановят политиката като сцена на работа за общото богатство. Движение за права и свободи в това време се е сгушило в полите на ръководещите - сакън, да няма избори, да не се наложи да се тръгне измежду хората.
В Съединени американски щати към този момент процесът въобще не е тръгнал, в случай че не броим турнето под надпис " Не на олигархията! " на двамата демократи Бърни Сандърс и Александрия Окасио-Кортес. Иначе гражданска готовност и митинги виждаме даже в Америка всеки ден, само че политически резултат - не. Защо?
Работата е там, че сега, в който жителите се задвижат като директна политическа мощ, техните представители стартират да се плашат от тях. Демократите в Америка са уверени да вземем за пример, че болшинството американци са тръмписти или някакви анархисти, които е по-добре да си седят вкъщи по диваните. Демократите в България се опасяват, че българите " по природа " са путинисти и популисти и по тази причина е по-добре да се страни от тях.
Коварството на " лесния живот "
Обективните данни не демонстрират, несъмнено, нищо сходно. У нас процентът путинисти спада стремглаво и непрекъснато - сега е най-много 15 на 100, при две-трети експлицитна поддръжка за битуването на страната в компанията на сътрудниците от НАТО и Европейски Съюз. В Америка поддръжката за Тръмп също спада непрекъснато, а ударите по джобовете на американците даже още не са почнали същински.
Въпреки това политиците избират да следват страховете си, а не да мислят трезво. Това също е част от казуса на " лесния живот ": колкото по-дълго живееш в комфортен за теб пашкул, толкоз повече твоето държание се дефинира не от разсъдъка и волята ти, а от самовнушенията и страховете.
Положението в Европа като цяло е малко, само че не доста по-розово. Когато пристигна часът на тестването, водещите европейски политици - за разлика от Движение за права и свободи и Директива за птиците - се оказаха съответни на обстановката, трансформирайки се в бойци пред очите ни. Бъдещето на Европа не бе оставено в ръцете на жителите. Същите тези европейски политици обаче на собствен ред се опасяват от жителите си - опасяват се в това число да им обяснят като на пълнолетни хора защо става дума и какво се чака от тях.
Например: макар цялото говорене за внезапна финансова готовност за отбрана от експанзията на руснаците, европейските политици не престават да се опасяват, че техните жители няма да одобряват финансови неудобства в името на сигурността си. Това е детинско.
Европейците доста добре знаят, от кое място идва заплахата и каква е тя. Който политик се запретне да им изясни нещата по този начин, както Чърчил ги обясняваше на англичаните през 1940-а година, ненадейно ще открие, че въпреки да не е Чърчил, хората ще го схванат и ще се съгласят на краткотрайни неудобства в името на общата сигурност.
Времената към този момент не търпят глезльовци
Важното е да се приказва с хората като с жители, а не те да бъдат сугестирани, все едно са фокус-групи, събрани да се произнесат по усета на някой нов сладкиш.
Всичко опира до страха от това да се обясняваш на хора, които не са като теб. Аз, бродещият из селата, го върша непрекъснато и мога да подсигурявам: не боли. Но в случай че прекомерно дълго си живял пред камерите в столицата, явно е доста по-лесно да се опиташ да удължиш " лесните времена ", като си седиш сврян в пашкула на себеподобните.
Време е капризните от лесните времена политици да се срещнат с народите, които съставляват. А в случай че ги е боязън да се появяват измежду хората из прашни села и кални градчета - измежду тези, от които произтича властта и поради богатството на които съществува и политиката, и страната - е време да сменят специалността.
Времената към този момент са сложни и не търпят глезльовци.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ