Ама скапана държава, де-де! С червена точка!
Леля Пена се разсъни в положително въодушевление. Днес беше рожденият ден на отрочето й и чакаха доста посетители. Напоследък беше забелязала наклонността да се чества детски рожден ден в парка и на часа прегърна концепцията, тъй като й поднасяше чудесни благоприятни условия. Набутваш цялото плюскане в пликове и торби, след това го разпределяш в пластмасови чинийки с пластмасови вилички и лъжички, обилно разливайки безалкохолно в пластмасови чашки. Даже беше помолила гостите да си носят сгъваеми столчета – или най-малко тези, които имаха намерение да подвият крайник по някое време денем. Не че не можеше непосредствено да се пльоснеш и върху тревата, но ще си нацапаш облеклата, не друго. Стигнаха в парка, накачулиха няколко балона по дърветата, опънаха един хамак, подредиха масата с изискания пластмасов сервиз и изтъпанчиха най-отгоре поръчковата торта уникат, закупена с заем и изобразяваща всичките супергерои в смъртоносна битка, а най-отгоре – изтипосано със супермеч в ръка суперотрочето, самото то, направено от шоколадов фондан. След буйно замерване с храна при децата и нормалната доза злословия от възрастните пристигна многоочакваният миг за духането на свещичките. Таткото снима паметния момент на камера, децата се подредиха в кръг и запяха с цялостно гърло „ Хепи бъртдей ”, а отрочето духна свещичките, разпръсквайки слюнка върху тортата и върху най-близко стоящите хлапета. Последваха бурни овации, сълзи от гордата майка, потупване по рамото от гордия баща и криви усмивки от няколко майки, наблюдаващи със злоба тортата, която в детските среди е нещо като белег за състояние в обществото. Общо взето се равнява на колА в света на възрастните. Все отново по колите посрещат и по колите изпращат… И по този начин, рожденият ден приключи наред с доста подаръчни ваучери, камиони с дистанционно управление, хеликоптери със светлини, всички излизащи от големи картонени кутии. Дойде време да се разотидат. Да не кажете, че вуйна ви Пена е елементарна, беше си приготвила пликове за отпадък – набута вътре всички кутии, чашки, чинийки и прочие и се запъти тържествено да ги изхвърли в близкото кошче. Само че виж ти в този момент дивотия българска – взели, та поставили в парка дребни кошчета, не като боклукчийските кофи на улицата. Напъна госпожата мишци, впрегна всички мускули, с цел да натъпче в кошчето големите пликове в неправилна форма, само че безрезултатно. Единият, който беше влезнал на половина, от натиска се скъса и от вътрешната страна полетяха издайническите атрибути на детското празненство, а останалите пликове стовари до кошчето. „ Ейййй, скапана страна! Все нещо ще се откри да ти скапе настроението! Българска работа значи! Как пък не им хрумнало да сложат по-големи кофи, къде да си изхвърли човек боклука! И след това що било мръсно! Ми ей по тази причина! Щото са ни скапани и политиците, и управниците, и цялата ни страна е такава! ” И до момента в който сумтеше, крачейки назад към полянката, една жена й подвикна: „ Госпожо, по този начин ли ще си оставите боклуците?! Това е парк въпреки всичко! Ей там на улицата има огромна кофа, преместете ги най-малко! ” Пена дефинитивно се елементарни с положителното си въодушевление и избълва в отговор, смесвайки Ти и Вие и пръскайки слюнка: „ А бе, госпожА, я си гледайте работата! Е@ати нахалницата! Не виждаш ли, че си мятам боклуците! Я виж ей там какво е, ма! ” – и тя уточни самодоволно отсрещната полянка, където самотно се вееха балони и по тревата се търкаляха пластмасови принадлежности, чашки и чинии… Види се, че и там някое почтено българско дете е пораснало с още една година! Леля Пена искаше да се покаже къде-къде по-интелигентна и възпитана от тези свине, които си бяха зарязали цялата кочина. И откакто даде на нахалната госпожа да разбере какъв брой богат е речникът й на хули, си продължи по пътя, мърморейки си: „ Еййй, няма да се оправим в никакъв случай, до момента в който сме такива отпадъци, братче! Тюх! Все ще се откри някой глупак да ти скапе настроението! ” Докато вуйна Пена се отдалечаваше от мястото на престъплението, зад тила й едно бездомно куче към този момент бе понесло в зъби един от пликовете, сипейки отпадъци на всички места, с цел да почете и то празника на суперотрочето.
Чичо Стойчо се прибираше от работа. 18 ч., тапи, хората бързат, той също. Ще дават мач тази вечер и желае да се прибере в точния момент, да си приготви масата със салатката и ракийката. Все отново през целия ден е седял на бюрото, облещен в монитора, цъкал е в телефона, на всичкото от горната страна са го предиздвикали да напише цялостен доклад – не е лесна работа тая… Пък и за обяд е излизал, и пари е давал, тъй като не запомнил, наивника, да си вземе кюфтетата от нощес. Ама на – и такива дни има… Седи си в задръстването и чичо Стойчо ругае ли, ругае – бензинът поскъпнал, хаби гориво по тия опашки, времето минава, схвана му се з@@никът от седене. Изпуши си цигарата, отвори прозореца и я метна на открито с отракан жест. „ Еййй, скапана страна! Ще им работя аз на тия за 700 лв.! Ще им заплащам налози! Гледай кво е, бе! Гледай! ” И с цел да изрази възмущението си от цялата обстановка, се метна върху клаксона и стартира да свири дълготрайно. Шофьорът пред него подвига въпросително ръце. „ Кво ми махаш, бе? Кво ми махаш? Къв си ти, бе?! Да сляза да ти цапна един в мутрата искаш ли? Ейййй, скапана страна, бе, гледай к’ви простаци! Ще им работя аз за 700 лв. на тия! ” Като видя, че скоро няма изгледи да се отпуши пътят, стартира да се оглежда за по-удачни разновидности. Види се, решението не закъсня. Сви бързо надясно и се озова в автобусната лента. „ Я! Тука друго нещо! Ще се нареждам аз като последния простак на тая опашка! Аз да не съм нещо… Алооооуу! ” И запраши чичо Стойчо около другите простаци , които се редяха на опашката и чакаха да мръдне върволицата от коли. Като нямаше накъде към този момент да кара, се опита да се върне в строя, но не го пускат, пущините. Тогава чичо Стойчо реши да показва цялото си възприятие за правдивост и отвори прозореца, размахвайки обилно наляво-надясно междинни пръсти и викове: „ Ей, отворко, я ме пусни, бе! МрЪдни се малко от пътя, еййй доста бързаш начи, накъде бързаш толкоз, към моргата ли бързаш?! ” Когато най-сетне някой от отворковците го пусна, той се намърда отново в лентата, минал на облага няколко десетки метри, само че към момента неудовлетворен, тъй като задръстването не се обрисуваше скоро да отмине. И тъкмо когато му идваше към този момент да прати всички депутати и майките им по дяволите, се откри една кола за спешна помощ, на която всички започнаха да вършат път. „ Екстра, някой тюфлек се е размазал отново, излезе ми шансът! Нема ви седнал съм цел ден в тия скапани тапи, ей! ” И чичо Стойчо изчака единствено колата за спешна помощ да мине около него, с цел да се залепи за гърба й и да фукне след нея по пътя. И до момента в който хвърчеше, получи някой и различен клаксон от простаците на опашката. „ Ей, скапана страна! Зат’ва няма да се оправим в никакъв случай. Чакай да си запаля още една цигара, че ми кипна! Д@@а и боклуците, д@@а ”. Отвори кутията, видя, че му е останала една последна папироска, изпсува, възпламени я, а кутията смачка с гняв и я изхвърли през прозореца.
Всяко съвпадане с действителни имена е инцидентно. Събитията, уви – не напълно.
Прочетете още истории от " Животът споделя " тук.
Всички права непокътнати ©Цветелина Велчева
