Легендата Благой Благоев: Нашите спортисти трябва да си вградят шампионско мислене
Легендарният ни щангист Благой Благоев описа увлекателна история за невероятния си живот в изявление за предаването „ Код Спорт “ по ТВ+. В първата част той приказва искрено за отнетия му олимпийски орден от игрите в Монреал през 1976 година, за „ папата на българските щанги “ Иван Абаджиев и за моментното положение на спорта – повдигане на тежести. В продължението на диалога поставилият 43 международни върха, стъпвал на европейския връх четири пъти и на международния още три пъти споделя за австралийската си случка, кое е общото сред повдигането на тежести, футбола и строителството, както и за живота след дейния спорт.
- Защо решихте да заминете за Австралия през 1991 година, дружно със Севдалин Маринов, Стефан Ботев, Кирил Кунев и Нико Влад, който се е включил малко по-късно?
- Австралийската федерация и Олимпийският комитет на Австралия ни даде тази опция и ние се възползвахме. Тогава бяха такива времената, само че и да не бяха, ние имахме четиригодишни контракти. А в тогавашната емиграционна политика на Австралия и методът, по който се получаваше австралийско жителство и паспорт, означаваше, че две години след 1991-ва ще бъдем австралийски жители. Това ни даде опция да ги представяме, защото те имат закон за двойното поданство. Имаме си български паспорти, имаме си и австралийски. Всеки е свободен да прави каквото си желае. Просто използвахме предоставената опция.
- Всъщност подсилвате тамошния народен отбор…
- Разбира се. Нивото на техните щанги не може да се съпоставя с българското, само че имат два медала повече от нас на олимпиадата в Лос Анджелис през 1984 година – един златен и един сребърен. Независимо, че тази олимпиада бе малко разводнена без нашето присъединяване, въпреки всичко австралийците печелят златен орден в тежка категория. Абе, знаят разликата сред изхвърляне и изтласкване. С нашата помощ се надяваха малко да се възроди спортът им, само че когато ние пристигнахме се оказа, че те не са напълно готови да одобряват професионални спортисти. Ние бяхме безспорни експерти, знаехме единствено залата, 10 часа в нея, участия на надпревари и всичко, водещо до това присъединяване би трябвало да е професионално. Те не бяха подготвени и по тази причина може би момчетата в по-късния интервал се отдръпнаха, а доста от тях и се върнаха.
- Как Българската федерация по повдигане на тежести реагира на това ваше решение да заминете за Австралия?
- Тогава нямаше регулации.
- Направиха ли опит да ви задържат?
- Тогава разпоредбите за трансфер в друга страна бяха напълно други. Пропускаш едно международно състезание или една олимпиада, преди да можеш да представляваш другата страна. През 1992 година Стефан Ботев вдигаше за България, нищо че към този момент бяхме в Австралия. Тогава нямаше такива прецизни правила по какъв начин стават тези работи. Може би ние сме били едни от първите и то освен в щангите. Даже нямам концепция по какъв начин стоят нещата в този момент.
- Изненадан ли останахте, когато разбрахте, че Наим Сюлейманоглу ще емигрира в Турция?
- Ако знаех, че ще емигрира, нямаше да съм сюрпризиран. Явно, че той си е взел това решение. Нямам концепция по какъв начин се е случило, само че познавам персонално хората, които са му помогнали в Мелбърн. Взели са го от ресторанта и са го закарали на аерогарата. Така са им споделили, по този начин са създали. Те също са български и австралийски жители. Между другото са доста хубави момчета. Не считат, че са създали нещо нелегално, което видяно в другия свят е тъкмо по този начин. Тук, несъмнено, всички бяха в суматоха и сюрпризирани. Нямахме концепция какво става. Новината пристигна потресаващо – той печели международната купа и изчезва. Имаше терзания за неговото положение и здраве. Но по-късно доста бързо се разбра, че всичко си му е наред. Получи си разрешението от Българската федерация по повдигане на тежести и оттова историята е позната. Участва на три следващи олимпиади и завоюва. Знаехме, че на четвъртата няма да може да стане първенец, само че той все пак се опита, въпреки и не задоволително, което беше явно за всички. За страдание, ни напусна рано. Влагаше във повдигането на тежести дисциплинираност и самоконтрол, само че явно в по-късните години не му се отдаваше в персоналния живот.
- В Австралия работихте като треньор по физическа подготовка в тим по австралийски футбол – по какъв начин се запалихте по този нехарактерен за България спорт?
- Вярно, че е нехарактерен, само че поучавам всички да влязат в Гугъл и да го прегледат. През 1994 година откакто ми завърши първият контракт с федерацията по щанги, имаха проблем с финансирането. Беше им доста мъчно да обезпечат спонсорите за идващия интервал. Но в същото време към този момент бяхме станали известни. Това е най-големият клуб по австралийски футбол – споделя се „ Колингууд “. Особено в Мелбърн този спорт е вяра. Имам възприятието, че в случай че този спорт спре, този град ще банкрутира. Не може да отидеш в понеделник на работа и началникът да те пита: „ Как се показа твоят тим през уикенда? “ и ти да кажеш: „ Ами, аз нямам тим. “ По-хубаво незабавно да си напишеш молбата за овакантяване! Този спорт е неповторим. Дойде при мен треньорът и сподели, че чул, че съм най-хубавият щангист. Събираше най-хубавите треньори по спринтове, по силова подготовка и така нататък В този спорт, в случай че си 1,80 м и към 84-85 кг е доста мъчно да влезеш в тима, тъй като си доста малък. Те са неповторими спортисти. Плеймейкърите бягат по 21-22 км на мач, което е четири елементи по 20-30 минути. Стадионът е объл, 180 на 150 м, 18 индивида и пада огромно тичане. В реда на шегата, централният нападател и централният бранител се виждат най-после на мача, тъй като са на 180 м един от различен. Най-интересното за австралийската футбола лига е, че имаме страница във Facebook в България. Има запалени хора, с които си вършим съревнование кой ще познае мачовете и така нататък Големият край се предава и по една от малките екрани. Спортът набира известност, само че не може да се играе в България, тъй като нямаме подобен стадион.
- Помагахте и на тамошните параолимпийци – в какво се показваше това?
- В залата по щанги тренираше един от параолимпийците, който беше много известен състезател. Вече имаше бронзов орден от олимпиадата през 1992 година Тренираше при нас, като те вършат единствено покачване от лег. Брайън пристигна при мен и попита; „ Искаш ли да ни помагаш? Ние сме доста малко – 10-12 запалянковци, само че въпреки всичко си вършим лагер-сборове. Да знаеш, че никой не се грижи за нас и ни трябват доброволци. “ Отговорих: „ Добре, Брайън. Трябва да видя дали мога да си разреша тази случка. “ И бавно започнахме. Те вземат участие на международни и европейски шампионати, макар че са австралийци, по покана отвън класирането, чисто и просто поради опита от пътешестване. Накрая имах 17 индивида в националния тим от общо 25-26, с които правехме лагер-сборове и имахме големия бюджет от 200 хиляди $ за това време. Минахме под шапката на параолимпийския комитет. Въпреки това, бях на доброволни начала и по този начин 16 години. Но се преборихме разноските за всички хора да се покриват от параолимпийския комитет, в това число моите пътувания, хотели и така нататък Никога не съм бил заплатен за тренировки. Изключително съм признателен за тази работа и доста се гордея с направеното. Имам необикновен опит с тези хора, които са извънредно стимулирани. Само един от тези 26 индивида по рождение е неработоспособен, при всички останали са се случили произшествия, произшествия и не са били постоянно на колички или с патерици. Много е мъчно да се преодолее. Повечето от тях работят в лечебните заведения с нови потърпевши хора, с цел да им оказват помощ да преодолеят тази преграда и да се включат в естествения живот.
- Разкажете ни за приключението Науро - островна държавица с един щангист, който упражнявате, след това няколко пъти я посещавате. Вярно ли е, че доста от децата в Науро са кръстени на вас и на Стефан Ботев?
- Да, щангистът се споделя Маркос Стивън и бях негов треньор. През 1989 година им помагах за към шест-седем месеца за подготовката на Игрите на английската общественост в Нова Зеландия. Тъй като наурският щангист нямаше треньор, а аз дойдох късно в Австралия и не можех да бъда включен в групата на австралийската федерация, ме включиха като треньор на Маркос Стивън, който по този начин или другояче си го упражнявах в залата. Той завоюва златен орден в едно от придвижванията. Еуфорията беше страхотна и всичките 5 хиляди поданици на Науро участваха. Оттогава това е народен празник. Те са доста богата страна на глава от популацията, с дълга история. Всички учат в чужбина, Маркос учеше в Мелбърн и откакто приключи, се върна назад, както всички останали, с цел да може да са богати, другояче им се лишават някои права. С образованието си и с известността, която закупи около щангите, изначало беше шеф на банката на Науро. След това за прочут интервал беше президент на страната, представяше всички океански страни в Организация на обединените нации, държеше речи и така нататък Но всичко потегли от щангите. Науро в действителност беше случка и супер история. Островът е извънредно дребен, околовръстният му път е 27 км, по-малко от един наш квартал. Затварят автомагистралата, с цел да кацне самолетът и всички са удовлетворени.
- В Австралия се занимавахте и със строителство – кое ви накара да се впуснете в това предизвикателство?
- След като завърших контракта с австралийския олимпийски комитет и локалната федерация, шест години бях треньор по силова подготовка в австралийския футбол. Дойде 2000 година и защото нашият тим не се представяше доста добре, а е един от именитите отбори, несъмнено освободиха треньора. А с новия ментор пристигна цялостен нов екип. Ние останахме безработни в тази сфера, а там конкуренцията е страхотна. Не се и пробвах повече. Мислех си, че щом не съм съумял в най-големия клуб, надали някой различен от тимовете ще ми гласоподава доверие. Тогава се сетих, че съм приключил строителство и архитектура и мога да върша и други работи. И по този начин 20 години.
- Вашият наследник Митко се отдаде от дребен на тениса. Какво реализира, къде е в този момент? Продължава ли любовта му към този спорт?
- Още като беше доста дребен, майка му го заведе на кортовете „ Академик “ в София. Австралия е страхотна страна за тенис, всичките им кортове са общински и няма никакви проблеми да тренираш. Но беше мъчно да намерим експерт, тъй като бяхме нови, финансово не бяхме по този начин сложени, че да можем да си го позволим. Но той не спря нито за секунда, продължи си. След това имахме опция да пътува. Имаше класиране в международната класация, беше в българския тим за Купа „ Дейвис “. Всички тенисисти са ни другари. Всички, които идват на Аустрелиън Оупън, са минали през нас. С федерацията сме доста положителни другари. Тенисът е нашия втори спорт на 100%.
Няма шампионат, който сме пропуснали или тенисист, с който не сме се срещнали. А какво прави в този момент синът ми? Дойде един миг, в който беше на 25-26 години, в който сподели: „ Баща ми, нещата не са толкоз елементарни. Няма да мога да бъда в топ 10. “ Попитах го какъв е идващият ход? Да стане треньор. Оттам стартира академии в Америка, учене в Австралия, завършваше своите интервали като първенец на групата, която се приготвя от Тенис Австралия. Спестиха му един интервал сред първа категория и висша категория, за който се изисква пет години процедура. Но тъй като се движеше доста добре, му го опростиха, яви се на всички други изпити и в един миг се оказа един от 12-те най-високо квалифицирани треньори в Австралия, което е необикновено достижение. Имаше година и половина-две в тура с няколко тенисистки от топ 25-30. Покрай тениса срещаш доста разнообразни хора. Имаше другари, които в следствие се оказа, че имат различен бизнеси, други хрумвания. Освен тенис, той си приключи стопанска система и финанси. Явно са го следили и му предложиха бизнеса, който той управлява от седем години в България.
- С какво сега се занимава Благой Благоев?
- Благой Благоев се занимава с посрещане на внуци. Преди шест месеца нямах нито един, а в този момент имам трима. Синът ми и снаха ми имат близнаци – момче и момиче, а на 21 март тази година щерка ми, която живее в Мелбърн, роди едно момиченце. Така че небрежно от нула внуци се снабдих с три, което несъмнено е международен връх. Иначе си пътувам главно сред Мелбърн и Варна, оказвам помощ на сина ми в бизнеса малко или доста.
- Нещо за край на нашия разговор…
- Най-много ми се желае и го поисквам на всички български спортисти да погледнат малко в предишното и в случай че би трябвало, да видят и нас, било на видео или на фотоси. Да видят, че има хора, които могат да бъдат и първенци, и не са надалеч от тях. Не е невероятно, няма потребност да се стопира, не би трябвало да се задоволяваме с двата лв. повече в джоба си, тъй като в случай че беше по този начин, примерно Федерер трябваше да се откаже преди 20 години. Той е милиардер и отново търчи след топката на 37 години! Значи има нещо друго. Ето това нещо – „ другото “ би трябвало да си го вградим. Тогава нещата ще тръгнат.
- Защо решихте да заминете за Австралия през 1991 година, дружно със Севдалин Маринов, Стефан Ботев, Кирил Кунев и Нико Влад, който се е включил малко по-късно?
- Австралийската федерация и Олимпийският комитет на Австралия ни даде тази опция и ние се възползвахме. Тогава бяха такива времената, само че и да не бяха, ние имахме четиригодишни контракти. А в тогавашната емиграционна политика на Австралия и методът, по който се получаваше австралийско жителство и паспорт, означаваше, че две години след 1991-ва ще бъдем австралийски жители. Това ни даде опция да ги представяме, защото те имат закон за двойното поданство. Имаме си български паспорти, имаме си и австралийски. Всеки е свободен да прави каквото си желае. Просто използвахме предоставената опция.
- Всъщност подсилвате тамошния народен отбор…
- Разбира се. Нивото на техните щанги не може да се съпоставя с българското, само че имат два медала повече от нас на олимпиадата в Лос Анджелис през 1984 година – един златен и един сребърен. Независимо, че тази олимпиада бе малко разводнена без нашето присъединяване, въпреки всичко австралийците печелят златен орден в тежка категория. Абе, знаят разликата сред изхвърляне и изтласкване. С нашата помощ се надяваха малко да се възроди спортът им, само че когато ние пристигнахме се оказа, че те не са напълно готови да одобряват професионални спортисти. Ние бяхме безспорни експерти, знаехме единствено залата, 10 часа в нея, участия на надпревари и всичко, водещо до това присъединяване би трябвало да е професионално. Те не бяха подготвени и по тази причина може би момчетата в по-късния интервал се отдръпнаха, а доста от тях и се върнаха.
- Как Българската федерация по повдигане на тежести реагира на това ваше решение да заминете за Австралия?
- Тогава нямаше регулации.
- Направиха ли опит да ви задържат?
- Тогава разпоредбите за трансфер в друга страна бяха напълно други. Пропускаш едно международно състезание или една олимпиада, преди да можеш да представляваш другата страна. През 1992 година Стефан Ботев вдигаше за България, нищо че към този момент бяхме в Австралия. Тогава нямаше такива прецизни правила по какъв начин стават тези работи. Може би ние сме били едни от първите и то освен в щангите. Даже нямам концепция по какъв начин стоят нещата в този момент.
- Изненадан ли останахте, когато разбрахте, че Наим Сюлейманоглу ще емигрира в Турция?
- Ако знаех, че ще емигрира, нямаше да съм сюрпризиран. Явно, че той си е взел това решение. Нямам концепция по какъв начин се е случило, само че познавам персонално хората, които са му помогнали в Мелбърн. Взели са го от ресторанта и са го закарали на аерогарата. Така са им споделили, по този начин са създали. Те също са български и австралийски жители. Между другото са доста хубави момчета. Не считат, че са създали нещо нелегално, което видяно в другия свят е тъкмо по този начин. Тук, несъмнено, всички бяха в суматоха и сюрпризирани. Нямахме концепция какво става. Новината пристигна потресаващо – той печели международната купа и изчезва. Имаше терзания за неговото положение и здраве. Но по-късно доста бързо се разбра, че всичко си му е наред. Получи си разрешението от Българската федерация по повдигане на тежести и оттова историята е позната. Участва на три следващи олимпиади и завоюва. Знаехме, че на четвъртата няма да може да стане първенец, само че той все пак се опита, въпреки и не задоволително, което беше явно за всички. За страдание, ни напусна рано. Влагаше във повдигането на тежести дисциплинираност и самоконтрол, само че явно в по-късните години не му се отдаваше в персоналния живот.
- В Австралия работихте като треньор по физическа подготовка в тим по австралийски футбол – по какъв начин се запалихте по този нехарактерен за България спорт?
- Вярно, че е нехарактерен, само че поучавам всички да влязат в Гугъл и да го прегледат. През 1994 година откакто ми завърши първият контракт с федерацията по щанги, имаха проблем с финансирането. Беше им доста мъчно да обезпечат спонсорите за идващия интервал. Но в същото време към този момент бяхме станали известни. Това е най-големият клуб по австралийски футбол – споделя се „ Колингууд “. Особено в Мелбърн този спорт е вяра. Имам възприятието, че в случай че този спорт спре, този град ще банкрутира. Не може да отидеш в понеделник на работа и началникът да те пита: „ Как се показа твоят тим през уикенда? “ и ти да кажеш: „ Ами, аз нямам тим. “ По-хубаво незабавно да си напишеш молбата за овакантяване! Този спорт е неповторим. Дойде при мен треньорът и сподели, че чул, че съм най-хубавият щангист. Събираше най-хубавите треньори по спринтове, по силова подготовка и така нататък В този спорт, в случай че си 1,80 м и към 84-85 кг е доста мъчно да влезеш в тима, тъй като си доста малък. Те са неповторими спортисти. Плеймейкърите бягат по 21-22 км на мач, което е четири елементи по 20-30 минути. Стадионът е объл, 180 на 150 м, 18 индивида и пада огромно тичане. В реда на шегата, централният нападател и централният бранител се виждат най-после на мача, тъй като са на 180 м един от различен. Най-интересното за австралийската футбола лига е, че имаме страница във Facebook в България. Има запалени хора, с които си вършим съревнование кой ще познае мачовете и така нататък Големият край се предава и по една от малките екрани. Спортът набира известност, само че не може да се играе в България, тъй като нямаме подобен стадион.
- Помагахте и на тамошните параолимпийци – в какво се показваше това?
- В залата по щанги тренираше един от параолимпийците, който беше много известен състезател. Вече имаше бронзов орден от олимпиадата през 1992 година Тренираше при нас, като те вършат единствено покачване от лег. Брайън пристигна при мен и попита; „ Искаш ли да ни помагаш? Ние сме доста малко – 10-12 запалянковци, само че въпреки всичко си вършим лагер-сборове. Да знаеш, че никой не се грижи за нас и ни трябват доброволци. “ Отговорих: „ Добре, Брайън. Трябва да видя дали мога да си разреша тази случка. “ И бавно започнахме. Те вземат участие на международни и европейски шампионати, макар че са австралийци, по покана отвън класирането, чисто и просто поради опита от пътешестване. Накрая имах 17 индивида в националния тим от общо 25-26, с които правехме лагер-сборове и имахме големия бюджет от 200 хиляди $ за това време. Минахме под шапката на параолимпийския комитет. Въпреки това, бях на доброволни начала и по този начин 16 години. Но се преборихме разноските за всички хора да се покриват от параолимпийския комитет, в това число моите пътувания, хотели и така нататък Никога не съм бил заплатен за тренировки. Изключително съм признателен за тази работа и доста се гордея с направеното. Имам необикновен опит с тези хора, които са извънредно стимулирани. Само един от тези 26 индивида по рождение е неработоспособен, при всички останали са се случили произшествия, произшествия и не са били постоянно на колички или с патерици. Много е мъчно да се преодолее. Повечето от тях работят в лечебните заведения с нови потърпевши хора, с цел да им оказват помощ да преодолеят тази преграда и да се включат в естествения живот.
- Разкажете ни за приключението Науро - островна държавица с един щангист, който упражнявате, след това няколко пъти я посещавате. Вярно ли е, че доста от децата в Науро са кръстени на вас и на Стефан Ботев?
- Да, щангистът се споделя Маркос Стивън и бях негов треньор. През 1989 година им помагах за към шест-седем месеца за подготовката на Игрите на английската общественост в Нова Зеландия. Тъй като наурският щангист нямаше треньор, а аз дойдох късно в Австралия и не можех да бъда включен в групата на австралийската федерация, ме включиха като треньор на Маркос Стивън, който по този начин или другояче си го упражнявах в залата. Той завоюва златен орден в едно от придвижванията. Еуфорията беше страхотна и всичките 5 хиляди поданици на Науро участваха. Оттогава това е народен празник. Те са доста богата страна на глава от популацията, с дълга история. Всички учат в чужбина, Маркос учеше в Мелбърн и откакто приключи, се върна назад, както всички останали, с цел да може да са богати, другояче им се лишават някои права. С образованието си и с известността, която закупи около щангите, изначало беше шеф на банката на Науро. След това за прочут интервал беше президент на страната, представяше всички океански страни в Организация на обединените нации, държеше речи и така нататък Но всичко потегли от щангите. Науро в действителност беше случка и супер история. Островът е извънредно дребен, околовръстният му път е 27 км, по-малко от един наш квартал. Затварят автомагистралата, с цел да кацне самолетът и всички са удовлетворени.
- В Австралия се занимавахте и със строителство – кое ви накара да се впуснете в това предизвикателство?
- След като завърших контракта с австралийския олимпийски комитет и локалната федерация, шест години бях треньор по силова подготовка в австралийския футбол. Дойде 2000 година и защото нашият тим не се представяше доста добре, а е един от именитите отбори, несъмнено освободиха треньора. А с новия ментор пристигна цялостен нов екип. Ние останахме безработни в тази сфера, а там конкуренцията е страхотна. Не се и пробвах повече. Мислех си, че щом не съм съумял в най-големия клуб, надали някой различен от тимовете ще ми гласоподава доверие. Тогава се сетих, че съм приключил строителство и архитектура и мога да върша и други работи. И по този начин 20 години.
- Вашият наследник Митко се отдаде от дребен на тениса. Какво реализира, къде е в този момент? Продължава ли любовта му към този спорт?
- Още като беше доста дребен, майка му го заведе на кортовете „ Академик “ в София. Австралия е страхотна страна за тенис, всичките им кортове са общински и няма никакви проблеми да тренираш. Но беше мъчно да намерим експерт, тъй като бяхме нови, финансово не бяхме по този начин сложени, че да можем да си го позволим. Но той не спря нито за секунда, продължи си. След това имахме опция да пътува. Имаше класиране в международната класация, беше в българския тим за Купа „ Дейвис “. Всички тенисисти са ни другари. Всички, които идват на Аустрелиън Оупън, са минали през нас. С федерацията сме доста положителни другари. Тенисът е нашия втори спорт на 100%.
Няма шампионат, който сме пропуснали или тенисист, с който не сме се срещнали. А какво прави в този момент синът ми? Дойде един миг, в който беше на 25-26 години, в който сподели: „ Баща ми, нещата не са толкоз елементарни. Няма да мога да бъда в топ 10. “ Попитах го какъв е идващият ход? Да стане треньор. Оттам стартира академии в Америка, учене в Австралия, завършваше своите интервали като първенец на групата, която се приготвя от Тенис Австралия. Спестиха му един интервал сред първа категория и висша категория, за който се изисква пет години процедура. Но тъй като се движеше доста добре, му го опростиха, яви се на всички други изпити и в един миг се оказа един от 12-те най-високо квалифицирани треньори в Австралия, което е необикновено достижение. Имаше година и половина-две в тура с няколко тенисистки от топ 25-30. Покрай тениса срещаш доста разнообразни хора. Имаше другари, които в следствие се оказа, че имат различен бизнеси, други хрумвания. Освен тенис, той си приключи стопанска система и финанси. Явно са го следили и му предложиха бизнеса, който той управлява от седем години в България.
- С какво сега се занимава Благой Благоев?
- Благой Благоев се занимава с посрещане на внуци. Преди шест месеца нямах нито един, а в този момент имам трима. Синът ми и снаха ми имат близнаци – момче и момиче, а на 21 март тази година щерка ми, която живее в Мелбърн, роди едно момиченце. Така че небрежно от нула внуци се снабдих с три, което несъмнено е международен връх. Иначе си пътувам главно сред Мелбърн и Варна, оказвам помощ на сина ми в бизнеса малко или доста.
- Нещо за край на нашия разговор…
- Най-много ми се желае и го поисквам на всички български спортисти да погледнат малко в предишното и в случай че би трябвало, да видят и нас, било на видео или на фотоси. Да видят, че има хора, които могат да бъдат и първенци, и не са надалеч от тях. Не е невероятно, няма потребност да се стопира, не би трябвало да се задоволяваме с двата лв. повече в джоба си, тъй като в случай че беше по този начин, примерно Федерер трябваше да се откаже преди 20 години. Той е милиардер и отново търчи след топката на 37 години! Значи има нещо друго. Ето това нещо – „ другото “ би трябвало да си го вградим. Тогава нещата ще тръгнат.
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ