Наредено им е да ме заловят жив. Това беше добре
Легендарният Джак Ричър на Лий Чайлд има милиони почитатели по света, а за тяхното внимание към този момент претендира и нов негов съперник – Бен Кейнинг, основен воин в новата сензация в трилъровия род – " Безстрашен " от М. У. Крейвън.
Съществуват пет милиона аргументи, заради които Бен Кейнинг – някогашен първокласен сътрудник – е трябвало да изчезне безследно преди години. И единствено една, която да го върне назад.
Когато лицето му блества от всеки ефирен екран в страната, а той се оказва заобиколен от обидно дребен като за неговите умения полицейски отряд, мъжът, който не изпитва боязън, схваща, че е пристигнало времето още веднъж да изплува на повърхността след години плъзгане в сенките. Неговите умения са именити – и въпреки той несъмнено да не е дяволът, то той е индивидът, който биха изпратили, с цел да го хване.
Нова невъзможна задача чака Бен. Нещо извънредно необичайно се случва в едно нищо и никакво градче покрай границата...
Из " Безстрашен " на М.У. Крейвън:
ВНУШИТЕЛНИЯТ НЕОБЯТЕН ГРАД
Глава 1
Шестима бяха обидно малко. Не бяха задоволително. Хрумна ми, че ще им би трябвало по-голяма лодка. Това е имитация от „ Челюсти “. Шерифът я споделя, щом вижда огромната бяла акула за първи път. Когато вижда какъв брой е огромна. Вече носи смисъла, че някой те превъзхожда по сили. Както да си на седмото небе значи, че си благополучен. А „ разбий ги “ е благопожелание за шанс. Така че, когато видях, че бяха единствено шестима, се замислих за това. Щеше да им би трябвало по-голяма лодка.
И въпреки всичко градът беше малък – евентуално не можеха да пратят повече от шестима души. Може би не разполагаха с повече. А задачата беше неотложна. Имаше даже детайл на суматоха. Трябва да е било по този начин. Ако казусът не беше подобен, окръг Уейн нямаше да се заеме с това. Щяха да пратят хората си да стоят в полицейския кордон. Телефонното позвъняване е било малко и е било последвано от още по-кратко разпореждане. „ Действайте, преди да се е задвижил. Не можете да си позволите да чакате подкрепление. През това време ние ще съберем всички, с които разполагаме. “
Не съм изключително наедрял мъж – 100 и осемдесет сантиметра, осемдесет и шест кг, само че хората потеглиха към мен, като че ли бях куфар, оставен без контрол. Изглеждаха изплашени. Нервни. Навярно в никакъв случай не им се беше налагало да вършат нещо сходно. Живееха в окръг Уейн, с цел да избягат от сходни отговорности. По сбърчените им чела беше избила студена пот, а лицата им бяха сковани от напрежение. Един от мъжете имаше тик в ъгълчето на дясното си око. Сигурно беше нещо на нервна почва.
И въпреки всичко се справяха добре. Не се опитваха да ме притиснат. Не крещяха, не даваха спорни инструкции. Прекосиха бара, без да провокират паника. Последва ги вълна от безмълвие. Барманът даже спря музиката. Всички погледи се извърнаха към мен. По това време не бях привикнал с това. Наобиколиха сепарето ми, без да си пречат, и след това зачакаха. Нямаше никаква неприязън. Просто ченгета, които изпълняваха дълга си. Ако не бях видял какво даваха по малкия екран, можеше и да не схвана, че са пристигнали за мен.
Ще опростя нещата прекомерно, в случай че кажа, че бяха неприятни ченгета. Ченгетата може да бъдат по едно и също време смели и страхливи, честни и корумпирани, а също и умни и глупави. Могат да бъдат всички тези неща, както и нито едно от тях. Така че за по-лесно просто не вярвам на служителите на реда. Нямам доверие на никого. Това е и повода към момента да съм жив.
Още преди да съм ги видял, в главата ми се разиграха няколко сюжета. Никой от тях не беше добър. Нещата не се развиваха добре за мен и несъмнено не се развиваха добре за тях. В края на краищата всичко опира до елементарни изчисления – в случай че всички благоприятни условия пред теб са неприятни, избираш тази, която ще ти разреши да доживееш до идната борба. Рискуваш.
Преди да отида на ново място, първо се убеждавам, че не съм в някой град като оня от първия „ Рамбо “ – с шерифа, който не обичаше скитници.
Шерифското ръководство в окръг Уейн покриваше огромна територия и шерифът беше жена на име Даян Лонг. Имаха добра известност. Мъжете пред мен бяха заместници от пътна полиция. Надеждни ченгета, които не търпят нелепости. Не можеха да се съпоставят с нюйоркската полиция, само че в дребен отдел като този на окръг Уейн самото многообразие на повикванията, които получават всеки ден, ги е направило издръжливи и приспособими.
Дотук никой не беше обелил и дума. Бяха извадили оръжията си, само че не ги бяха насочили. Не ме държаха на мушка – чакаха сигнал. Един мъж със сержантски нашивки им пазеше гърбовете. Той сподели: „ Сега “ и всички подвигнаха оръжията си.
Двама държаха „ Тейзър X26s “. Черно-жълти и гадни. Когато стреляш, от тях изхвърчат две игли, които се закачат за облеклата или кожата на задачата и електрическата верига се затваря. Боли извънредно. Напълно те изважда от строя. Имат обхват от четири метра и половина, а служителите на реда бяха на два метра от мен. Перфектното разстояние. Не желаех да ме удря ток.
Единствената жена в групата беше насочила пушка към гърдите ми. Не виждах с какви патрони е заредена, само че допусках, че са нелетални. Сигурно бяха стоппатрони, задоволителни да причинят неприятно наблягане, а в случай че бях станал, щях да падна по гъз. Веднъж ги нарекох топкотрошачи. Безполезни са, в случай че не отидеш прекомерно надалеч и не се прицелиш в нещо меко и висящо, само че в случай че си двуметров бабанка, развилнял се като Хълк на прекомерно доста стероиди, стрелбата в торса единствено ще го погъделичка. Изстрел в топките, от друга страна…
Наредено им е да ме заловят жив.
Това беше добре.
Само че сержантът носеше общоприет глок. Сериозен мъж със съществено оръжие. Беше зареден с 9-милиметрови патрони „ Парабелум “. Ако някой от тях ме уцелеше в торса, нямаше да стана повече. Името „ Парабелум “ идва от латински, para bellum. Означава „ приготви се за война “. Винаги съм считал, че е доста положително име за патрон. Сержантът имаше необятен гръден панер, квадратни плещи и още по-квадратна брадичка. Устата му беше извита в строга мимика. Стоманеносивите му очи ме следяха деликатно. Не беше извадил глока, само че ръката му стоеше отпусната върху дръжката и кобурът беше разкопчан. Макар да правеше усещане, че са му наредили да не насочва оръжието към мен, не се съмнявах, че при най-малкия намек за заплаха ръката му ще се стрелне като ръководена с отдалечено. Разбирах гнева му: вършеха нечия непозната мръсна работа и без значение дали имаше федерална заповед, или не, не искаше никой от хората му да пострада поради някакъв гъз, за който е научил едвам преди половин час.
Сержантът проговори:
– Бихте ли пристигнали с нас, господине?
– Ще ви би трябвало по-голяма лодка – отвърнах.
Глава 2
Час преди нещата да се прецакат могъщо, седях в бара на един хотел и умерено пиех чай. Чаят беше прекрасен. С доста танин. Достатъчно гъст, че да забодеш лъжицата си в него. Фамилията ми е немска – дядо ми пристигнал в Щатите, когато бил на четиресет, получил поданство през 46-а и щом да си немец станало непопулярно, се отказал от прегласа в König, само че майка ми е англичанка и допускам, че съм наследил от нея любовта си към това пиво. Обичам и кафе, само че избирам чай.
Гледах си работата. Опитвах се да остана неусетен. Това правех. Гледах си работата и се пробвах да остана неусетен. По принцип заобикалям дребните градчета, в които запомнят непознатите, само че имаше конгрес на застрахователите. А конгресите трансформират нещата. По време на конгрес всички са непознати. Градовете са препълнени и това е добре. Тълпата е моя другарка. Мога да се възползвам от нея.
Пътувах на зигзаг из щата Ню Йорк. Възнамерявах да посетя Читънанго, родното място на създателя на „ Вълшебникът от Оз “ Лиман Франк Баум. Бях чувал, че тротоарите на града са боядисани в жълто, а когато нямаш какво да правиш, с изключение на да не се застояваш на едно място, то най-малко можеш да отидеш да видиш нещо забавно. Но не бързах и вечерта се озовах в градче на име Госфорт в окръг Уейн. Надявах се да хапна нещо топло и да си намеря евтина стая, където да преспивам. Бях прекарал цялата седмица на открито и въпреки да беше топло и да разполагах с едноместна туристическа палатка, нямаше да ми пристигна зле да се поглезя малко. Но пък аз съм необикновен човек.
Бях в лоби бара на хотел „ Четирите бора “. Приличаше на хиляди други питейни заведения: имаше сепарета във формата на подкова, червени кожени фотьойли и кръгли столове на бара. Във въздуха се разнася креслив смях и нараснал тестостерон. Отегчен барман с юношески пъпки полира чашите със същия парцал, с който преди малко е бърсал масите. Седем неми тв приемника, които излъчват един и същи мач: „ Ред Сокс “ против „ Янките “ на „ Фенуей Парк “. Аз седях на едно сепаре. Беше тапицирано с алена изкуствена кожа. Мисля, че ѝ викат певеце кожа. Продава се на дълги ролки и се чисти елементарно. Докато си довършвах чая, разгледах менюто.
Първото нещо, което не беше както би трябвало, беше купата с фъстъци, която барманът остави на масата ми.
Някъде бях чел, че проба, взета от средностатистическа купа с фъстъци, сервирана в един бар, съдържа над 100 разнообразни екземпляра урина. Мъжете и дамите се връщат от тоалетната, без да са си измили ръцете. И въпреки друго проучване да е оборило това изказване, то потвърдило нещо много по-лошо, а точно, че над четиресет % от тестваните кубчета лед съдържали колиформи: бактерии, идващи от човешките изпражнения. От съвсем 10 години не съм ял фъстъци в бар. От почти същото време пия и топла кола.
Побутнах купата назад към бармана.
– Не, благодаря – споделих му аз, само че незабавно съжалих. Беше извънредно да се отхвърля. Беше запаметяващо се.
Барманът ме изгледа изключително, а след това сви плещи, като че ли такива неща му се случваха непрекъснато. Почеса се по врата и попита:
– Да ви донеса нещо от бара?
– Бургер – отвърнах. – Класически американски с бекон, кашкавал „ Монтерей Джак “ и две кюфтета, реър. Допълнително пържени картофки и шоколадов млечен шейк.
– Добър избор – съобщи барманът. – Любимото ми.
Съмнявах се. Беше споделил същото и на двете дами, които си поръчаха макарони със сирене преди по-малко от 10 минути.
– Сигурно ще отнеме към половин час – добави, откакто си записа поръчката ми. – Изглежда, всички се хранят сега.
Трийсет минути беше прекомерно дълго време. Исках да продължа пътя си, преди да се е стъмнило. Да намеря някое по-безопасно място, където да се покрия за вечерта. Извадих двайсетачка от навитите ми на руло банкноти.
– Това ще забърза ли нещата?
– Значително – отвърна той и я пъхна в джоба на престилката си. – Петнайсет минути?
Не знам какво трябваше да ми обезпечи двайсетачката, само че бургерът и шейкът се забавиха повече от обещаните петнайсет минути. Всъщност се забавиха повече даже от първичните трийсет. Когато най-накрая дойдоха, ги носеше същият барман. Той даже не опита да се извини. Само ги остави на масата дружно с приборите. Върна се на бара и още веднъж се зае да полира чаши. От време на време ми хвърляше по някой взор, само че го правеше, като че ли знаеше, че прави нещо неправилно.
Държеше се друго, а в моя свят това е един голям, затлъстял сигнал за заплаха.
Трябваше да си ходя. Не знаех какво се беше случило, само че не бях съумял да оцелея шест години, чакайки да видя дали предчувствието ми е било вярно. Беше тъпо, само че барманът към този момент ме зяпаше неприкрито. Дори не се стараеше да спре. Моментът да си ходя беше пристигнал. Посегнах да взема раницата си. Вътре беше всичко, което притежавах, и постоянно я държах наоколо.
Тогава видях тв приемника.
Вървяха къси вести, от тези, които излъчват в почивката след края на полувремето. Макар да се намирахме в щата Ню Йорк и да играеха „ Янките “, никой не гледаше мача. От време на време поглеждах, с цел да видя резултата.
Перхидролената водеща четеше безшумно последната вест преди продължението на мача. Отдолу вървеше и текст. От тези хоризонтални надписи с пълен шрифт, показващи заглавията от деня и безвъзмезден номер, на който може да се звъни. Бях прекомерно надалеч, с цел да прочета написаното, само че изображението на екрана се виждаше кристално ясно.
Беше фотография. Макар да не я бях виждал от години, я познавах доста добре.
Втренчих се в екрана.
От него ме гледаше личното ми лице.
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Съществуват пет милиона аргументи, заради които Бен Кейнинг – някогашен първокласен сътрудник – е трябвало да изчезне безследно преди години. И единствено една, която да го върне назад.
Когато лицето му блества от всеки ефирен екран в страната, а той се оказва заобиколен от обидно дребен като за неговите умения полицейски отряд, мъжът, който не изпитва боязън, схваща, че е пристигнало времето още веднъж да изплува на повърхността след години плъзгане в сенките. Неговите умения са именити – и въпреки той несъмнено да не е дяволът, то той е индивидът, който биха изпратили, с цел да го хване.
Нова невъзможна задача чака Бен. Нещо извънредно необичайно се случва в едно нищо и никакво градче покрай границата...
Из " Безстрашен " на М.У. Крейвън:
ВНУШИТЕЛНИЯТ НЕОБЯТЕН ГРАД
Глава 1
Шестима бяха обидно малко. Не бяха задоволително. Хрумна ми, че ще им би трябвало по-голяма лодка. Това е имитация от „ Челюсти “. Шерифът я споделя, щом вижда огромната бяла акула за първи път. Когато вижда какъв брой е огромна. Вече носи смисъла, че някой те превъзхожда по сили. Както да си на седмото небе значи, че си благополучен. А „ разбий ги “ е благопожелание за шанс. Така че, когато видях, че бяха единствено шестима, се замислих за това. Щеше да им би трябвало по-голяма лодка.
И въпреки всичко градът беше малък – евентуално не можеха да пратят повече от шестима души. Може би не разполагаха с повече. А задачата беше неотложна. Имаше даже детайл на суматоха. Трябва да е било по този начин. Ако казусът не беше подобен, окръг Уейн нямаше да се заеме с това. Щяха да пратят хората си да стоят в полицейския кордон. Телефонното позвъняване е било малко и е било последвано от още по-кратко разпореждане. „ Действайте, преди да се е задвижил. Не можете да си позволите да чакате подкрепление. През това време ние ще съберем всички, с които разполагаме. “
Не съм изключително наедрял мъж – 100 и осемдесет сантиметра, осемдесет и шест кг, само че хората потеглиха към мен, като че ли бях куфар, оставен без контрол. Изглеждаха изплашени. Нервни. Навярно в никакъв случай не им се беше налагало да вършат нещо сходно. Живееха в окръг Уейн, с цел да избягат от сходни отговорности. По сбърчените им чела беше избила студена пот, а лицата им бяха сковани от напрежение. Един от мъжете имаше тик в ъгълчето на дясното си око. Сигурно беше нещо на нервна почва.
И въпреки всичко се справяха добре. Не се опитваха да ме притиснат. Не крещяха, не даваха спорни инструкции. Прекосиха бара, без да провокират паника. Последва ги вълна от безмълвие. Барманът даже спря музиката. Всички погледи се извърнаха към мен. По това време не бях привикнал с това. Наобиколиха сепарето ми, без да си пречат, и след това зачакаха. Нямаше никаква неприязън. Просто ченгета, които изпълняваха дълга си. Ако не бях видял какво даваха по малкия екран, можеше и да не схвана, че са пристигнали за мен.
Ще опростя нещата прекомерно, в случай че кажа, че бяха неприятни ченгета. Ченгетата може да бъдат по едно и също време смели и страхливи, честни и корумпирани, а също и умни и глупави. Могат да бъдат всички тези неща, както и нито едно от тях. Така че за по-лесно просто не вярвам на служителите на реда. Нямам доверие на никого. Това е и повода към момента да съм жив.
Още преди да съм ги видял, в главата ми се разиграха няколко сюжета. Никой от тях не беше добър. Нещата не се развиваха добре за мен и несъмнено не се развиваха добре за тях. В края на краищата всичко опира до елементарни изчисления – в случай че всички благоприятни условия пред теб са неприятни, избираш тази, която ще ти разреши да доживееш до идната борба. Рискуваш.
Преди да отида на ново място, първо се убеждавам, че не съм в някой град като оня от първия „ Рамбо “ – с шерифа, който не обичаше скитници.
Шерифското ръководство в окръг Уейн покриваше огромна територия и шерифът беше жена на име Даян Лонг. Имаха добра известност. Мъжете пред мен бяха заместници от пътна полиция. Надеждни ченгета, които не търпят нелепости. Не можеха да се съпоставят с нюйоркската полиция, само че в дребен отдел като този на окръг Уейн самото многообразие на повикванията, които получават всеки ден, ги е направило издръжливи и приспособими.
Дотук никой не беше обелил и дума. Бяха извадили оръжията си, само че не ги бяха насочили. Не ме държаха на мушка – чакаха сигнал. Един мъж със сержантски нашивки им пазеше гърбовете. Той сподели: „ Сега “ и всички подвигнаха оръжията си.
Двама държаха „ Тейзър X26s “. Черно-жълти и гадни. Когато стреляш, от тях изхвърчат две игли, които се закачат за облеклата или кожата на задачата и електрическата верига се затваря. Боли извънредно. Напълно те изважда от строя. Имат обхват от четири метра и половина, а служителите на реда бяха на два метра от мен. Перфектното разстояние. Не желаех да ме удря ток.
Единствената жена в групата беше насочила пушка към гърдите ми. Не виждах с какви патрони е заредена, само че допусках, че са нелетални. Сигурно бяха стоппатрони, задоволителни да причинят неприятно наблягане, а в случай че бях станал, щях да падна по гъз. Веднъж ги нарекох топкотрошачи. Безполезни са, в случай че не отидеш прекомерно надалеч и не се прицелиш в нещо меко и висящо, само че в случай че си двуметров бабанка, развилнял се като Хълк на прекомерно доста стероиди, стрелбата в торса единствено ще го погъделичка. Изстрел в топките, от друга страна…
Наредено им е да ме заловят жив.
Това беше добре.
Само че сержантът носеше общоприет глок. Сериозен мъж със съществено оръжие. Беше зареден с 9-милиметрови патрони „ Парабелум “. Ако някой от тях ме уцелеше в торса, нямаше да стана повече. Името „ Парабелум “ идва от латински, para bellum. Означава „ приготви се за война “. Винаги съм считал, че е доста положително име за патрон. Сержантът имаше необятен гръден панер, квадратни плещи и още по-квадратна брадичка. Устата му беше извита в строга мимика. Стоманеносивите му очи ме следяха деликатно. Не беше извадил глока, само че ръката му стоеше отпусната върху дръжката и кобурът беше разкопчан. Макар да правеше усещане, че са му наредили да не насочва оръжието към мен, не се съмнявах, че при най-малкия намек за заплаха ръката му ще се стрелне като ръководена с отдалечено. Разбирах гнева му: вършеха нечия непозната мръсна работа и без значение дали имаше федерална заповед, или не, не искаше никой от хората му да пострада поради някакъв гъз, за който е научил едвам преди половин час.
Сержантът проговори:
– Бихте ли пристигнали с нас, господине?
– Ще ви би трябвало по-голяма лодка – отвърнах.
Глава 2
Час преди нещата да се прецакат могъщо, седях в бара на един хотел и умерено пиех чай. Чаят беше прекрасен. С доста танин. Достатъчно гъст, че да забодеш лъжицата си в него. Фамилията ми е немска – дядо ми пристигнал в Щатите, когато бил на четиресет, получил поданство през 46-а и щом да си немец станало непопулярно, се отказал от прегласа в König, само че майка ми е англичанка и допускам, че съм наследил от нея любовта си към това пиво. Обичам и кафе, само че избирам чай.
Гледах си работата. Опитвах се да остана неусетен. Това правех. Гледах си работата и се пробвах да остана неусетен. По принцип заобикалям дребните градчета, в които запомнят непознатите, само че имаше конгрес на застрахователите. А конгресите трансформират нещата. По време на конгрес всички са непознати. Градовете са препълнени и това е добре. Тълпата е моя другарка. Мога да се възползвам от нея.
Пътувах на зигзаг из щата Ню Йорк. Възнамерявах да посетя Читънанго, родното място на създателя на „ Вълшебникът от Оз “ Лиман Франк Баум. Бях чувал, че тротоарите на града са боядисани в жълто, а когато нямаш какво да правиш, с изключение на да не се застояваш на едно място, то най-малко можеш да отидеш да видиш нещо забавно. Но не бързах и вечерта се озовах в градче на име Госфорт в окръг Уейн. Надявах се да хапна нещо топло и да си намеря евтина стая, където да преспивам. Бях прекарал цялата седмица на открито и въпреки да беше топло и да разполагах с едноместна туристическа палатка, нямаше да ми пристигна зле да се поглезя малко. Но пък аз съм необикновен човек.
Бях в лоби бара на хотел „ Четирите бора “. Приличаше на хиляди други питейни заведения: имаше сепарета във формата на подкова, червени кожени фотьойли и кръгли столове на бара. Във въздуха се разнася креслив смях и нараснал тестостерон. Отегчен барман с юношески пъпки полира чашите със същия парцал, с който преди малко е бърсал масите. Седем неми тв приемника, които излъчват един и същи мач: „ Ред Сокс “ против „ Янките “ на „ Фенуей Парк “. Аз седях на едно сепаре. Беше тапицирано с алена изкуствена кожа. Мисля, че ѝ викат певеце кожа. Продава се на дълги ролки и се чисти елементарно. Докато си довършвах чая, разгледах менюто.
Първото нещо, което не беше както би трябвало, беше купата с фъстъци, която барманът остави на масата ми.
Някъде бях чел, че проба, взета от средностатистическа купа с фъстъци, сервирана в един бар, съдържа над 100 разнообразни екземпляра урина. Мъжете и дамите се връщат от тоалетната, без да са си измили ръцете. И въпреки друго проучване да е оборило това изказване, то потвърдило нещо много по-лошо, а точно, че над четиресет % от тестваните кубчета лед съдържали колиформи: бактерии, идващи от човешките изпражнения. От съвсем 10 години не съм ял фъстъци в бар. От почти същото време пия и топла кола.
Побутнах купата назад към бармана.
– Не, благодаря – споделих му аз, само че незабавно съжалих. Беше извънредно да се отхвърля. Беше запаметяващо се.
Барманът ме изгледа изключително, а след това сви плещи, като че ли такива неща му се случваха непрекъснато. Почеса се по врата и попита:
– Да ви донеса нещо от бара?
– Бургер – отвърнах. – Класически американски с бекон, кашкавал „ Монтерей Джак “ и две кюфтета, реър. Допълнително пържени картофки и шоколадов млечен шейк.
– Добър избор – съобщи барманът. – Любимото ми.
Съмнявах се. Беше споделил същото и на двете дами, които си поръчаха макарони със сирене преди по-малко от 10 минути.
– Сигурно ще отнеме към половин час – добави, откакто си записа поръчката ми. – Изглежда, всички се хранят сега.
Трийсет минути беше прекомерно дълго време. Исках да продължа пътя си, преди да се е стъмнило. Да намеря някое по-безопасно място, където да се покрия за вечерта. Извадих двайсетачка от навитите ми на руло банкноти.
– Това ще забърза ли нещата?
– Значително – отвърна той и я пъхна в джоба на престилката си. – Петнайсет минути?
Не знам какво трябваше да ми обезпечи двайсетачката, само че бургерът и шейкът се забавиха повече от обещаните петнайсет минути. Всъщност се забавиха повече даже от първичните трийсет. Когато най-накрая дойдоха, ги носеше същият барман. Той даже не опита да се извини. Само ги остави на масата дружно с приборите. Върна се на бара и още веднъж се зае да полира чаши. От време на време ми хвърляше по някой взор, само че го правеше, като че ли знаеше, че прави нещо неправилно.
Държеше се друго, а в моя свят това е един голям, затлъстял сигнал за заплаха.
Трябваше да си ходя. Не знаех какво се беше случило, само че не бях съумял да оцелея шест години, чакайки да видя дали предчувствието ми е било вярно. Беше тъпо, само че барманът към този момент ме зяпаше неприкрито. Дори не се стараеше да спре. Моментът да си ходя беше пристигнал. Посегнах да взема раницата си. Вътре беше всичко, което притежавах, и постоянно я държах наоколо.
Тогава видях тв приемника.
Вървяха къси вести, от тези, които излъчват в почивката след края на полувремето. Макар да се намирахме в щата Ню Йорк и да играеха „ Янките “, никой не гледаше мача. От време на време поглеждах, с цел да видя резултата.
Перхидролената водеща четеше безшумно последната вест преди продължението на мача. Отдолу вървеше и текст. От тези хоризонтални надписи с пълен шрифт, показващи заглавията от деня и безвъзмезден номер, на който може да се звъни. Бях прекомерно надалеч, с цел да прочета написаното, само че изображението на екрана се виждаше кристално ясно.
Беше фотография. Макар да не я бях виждал от години, я познавах доста добре.
Втренчих се в екрана.
От него ме гледаше личното ми лице.
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ