Легендарната волейболистка на ЦСКА Мила Кьосева попада в рубриката Червените

Легендарната волейболистка на ЦСКА Мила Кьосева попада в рубриката „ Червените волейболни сърца на България “ на уеб страницата на клуба. В изявлението си Кьосева, която сега е водещ треньор в школата на " алените " споделя за пътя към триумфа и за работата си с младите.

Мила Кьосева е спечелила седем трофеи на България с екипа на ЦСКА като състезателка и безспорно е една от емблемите на клуба през 80-те години. Печели КНК (1982) и КЕШ (1984) с ЦСКА. Играе на поста посрещач и в националния отбор на страната ни.

- Г-жо Кьосева, по кое време и по какъв начин попаднахте в отбора на ВК ЦСКА?

– Беше от дълго време. Аз съм родом от Перник и там стартира моята кариера. Дойдох в единадесети клас в ЦСКА, тъй като управлението на тима имаше предпочитание и желаеха да бъда част от клуба. Не можех да играя в първата година, такива бяха разбирателствата сред двата тима в оня интервал. Само упражнявах, само че през втория сезон ме върнаха в Перник, това беше през 1981 година, с цел да доиграя там шампионата, да мога да бъда в тим, с цел да не изгубвам темп.

- Труден ли беше този преход, който трябваше да преминете?

– За мен не беше сложен, удоволствието което изпитвах на „ Червено знаме “ беше голямо. И нищо друго не ме вълнуваше също така да заставам в залата и да желая да играя, да вземам участие и естествено да почитам огромните, тъй като бях доста мъничка тогава.

- При кого започнахте в ЦСКА?

– Васил Симов. Негово беше и желанието да отида в клуба. Спиридон Зегов и Димитър Каров съумяха да създадат по този начин, че да мина от Перник в ЦСКА. Те бяха началници и спортни шефове. След това, през 1989 година отпътувах за Италия. Изкарах 8-9 страхотни години в ЦСКА.



- Помните ли първите си емблематични мачове за отбора?

– Те всички са емблематични. Навремето Левски беше един от мощните клубове. Абсолютно всички съперници, които имахме, за мен бяха значими. Ние трябваше постоянно да играем по-най положителния метод и да имаме най-хубавото класиране и за моя наслада успяхме. 7 или 8 следващи години спечелихме. През това време съумях да стана и майка, 1983 година се роди сина ни с Борислав Кьосев. Запознахме се с него в залата и той беше от ЦСКА, хората добре знаят. Спечелихме и две европейски купи през този интервал.

- Може ли да ни кажете, коя ви е по-ценна? КЕШ или КНК?

– Не мога да ги съпоставям, тъй като и двете са безпределно скъпи за мен. И в двата случая играех, бях съществена състезателка. Целта ми беше крайният резултат да бъде позитивен за нас. И успяхме. Не си давах сметка, че това е доста огромен триумф. Това присъединяване, това излизане от тези сложни обстановки, тогава Каров ми беше треньор, след това и Сеферинов. Тогава не си давах сметка, водеше ме страстта, желанието за успеха. Даже купите, които сме спечелили с ЦСКА против Левски, са доста значим фактор. Всяко едно преживяване беше доста позитивно и това което съм извлекла и до ден сегашен учим децата в тима е, че имаше доста огромен колектив.

- Това ли е от основно значение?

– Различни са времената. Единствената ми неточност е, че аз доста малко приказвам за себе си пред хората, които упражнявам. Те сами научават от обществените мрежи и в учебно заведение. Може би би трябвало да акцентира на това да знаят малко повече за нас. Времената са разнообразни. Чета наложително нови материали, въпреки, че към този момент съм огромна, пробвам се да бъда в крайник с времето. Да не упреквам хората, колкото нас самите – треньорите, учителите, с цел да може да вървим с децата един до друг. Но в това време и с децата би трябвало да имаме един и същи ангажимент. Да вървим към крайната цел.

- Къде бяха вашите по-силни страни в полето?

– Бях мощна на посрещане и атакувах висока топка от зона четири. Там ми беше силата. Аз бях по-мощна, в сравнение с бърза и може би това ми помагаше. Но бях оставена да извършвам и всички неща, които ми идваха от вътрешната страна, имах независимост от треньорите. После несъмнено и корекции, които трябваше да ми се нанесат, само че и предпочитание от моя страна не липсваше. Което и до ден сегашен е моя цел да заставам и на игрището и отвън игрището добре.

- Имахте ли сложни моменти в ЦСКА?

– Имаше травми, естествено. Имах проблеми с тазобедрена става, аз играех с инжекции, с цел да ми се облекчава болката. Но в тези години въобще не съм мислела да не играя, с цел да си умря и да ми мене контузията. Нямаше такова нещо. На по-голяма възраст излязоха и по-неприятните контузии – интервенция на рамото, нови тазобедрени стави. Спортът може да е съдействал, само че не е главната.

- Успяхте ли бързо да се адаптирате, когато заминахте за чужбина?

– Не, тъй като не желаех да се приспособявам. Отидох в Италия, с цел да изкарам две три години, да взема някой лев, да дойда тук, да си купя няколко жилището, това беше детската ми цел. Научих езика едвам след две-три години. За мен България беше доста огромна, не ме интересуваше чужбина. След това разбрах, след няколко мои неточности, се понапънах научих език, сътворих бизнес в чужбина. И взех решение в един миг да се прибера в България, за мен тази страна постоянно е била извънредно значима част от мен. Даже и синът ми, който е учил напълно в Италия, желае да живее в България. Прибрахме се преди 13 години и не съм правила сметка да отивам назад. Това което върша тук, доста ми харесва. Хубаво е човек да знае какво желае.

- Влечеше ли ви и в по-ранна възраст треньорската специалност?

– Да. Харесваше ми. Но като по-млада имах доста по-големи компликации. Самото отношение към състезатели, конюнктура е доста по-различна. Харесваше ми, само че последователно влизам в обстановки, които са разнообразни от мен. Мисля за тима, за позиции. Много постоянно самата аз си върша разбори дали съм постъпила вярно или не съм. Никога не съм си мислела, че аз съм направила най-правилното. Винаги съм имала подозрения. Но това е част от нещата. Треньор се става за дълъг интервал от време, това не значи, че като излезеш от игрището и към този момент разбираш по какъв начин стават нещата. Аз 25 години съм била на игрището, като излязох от него усложненията бяха големи. Може би на по-млади години може и да е по-лесно да се понаучат някои неща. При мен това нещо го нямаше. Аз бях към този момент на възраст, на 40 и трябваше треньор да ставам.



- Има ли неща, които „ откраднахте “ от вашите треньори през годините?

– Аз и до ден сегашен извършвам кражба. И освен от моите треньори. В момента като виждам мачове, постоянно се пробвам нещо да открадна. Аз не мисля, че всичко знам.

- Има ли треньори, които са повлияли на работата ви в този момент?

– На моменти може и да е имало. Но няма треньор, който да проследявам съответно, да ходя по неговите стъпки. Гледам и баскетбол. Бях на няколко мача тази година, това също е групов спорт, въпреки и друг от нашия. И от там си взимам по нещичко. И книги чета много, федерацията е изкарала няколко. Не е обидно да си вземеш нещо от другите, въпросът е да се приложи функционално. Нито ще кажа, че съм най-хубавия, нито най-лошия треньор, желая да съм треньор, който се изявява по най-хубавия метод. Не съм го разкрила още този метод, с цел да се осъществявам. Това което ми се желае в този момент, моята възраст, която в този момент упражнявам са при започване на пубертета, сложна възраст, да съумеят. Още не знаят дали им се желае да се занимават с волейбол. Самата възраст не им разрешава да са наясно със себе си и по тази причина се обръщам от време на време по-приятелски, от време на време съм и по-твърда. Уважението и респектът са най-важното.

- На това ли ги учите?

– Да, на почитание и почит. Не постоянно се получава. Десет години съм към този момент треньор и виждам, че не всички се развиват по еднакъв метод. Те всички няма да станат международни звезди. Има хора, които учат медицина, излизат от спортното учебно заведение и се пренасочват в други действия.

- Какво бихте им поискала?

– Да са здрави, щастливи и да се осъществят там, където те се усещат добре.





Намерете Българска национална телевизия в обществените мрежи:,,,