Лазаровден - когато момичето се превръща в мома
Лазаровден е първият от трите огромни празника, свързани с чудото на възкресението, следван от Цветница и Великден. Отбелязва се на преносима дата, постоянно в съботата преди Страстната седмица.
Тогава православната християнска черква отбелязва възкръсването на Лазар. Той живял край Йерусалим и на четвъртия ден от гибелта му Христос го възкресил в символ на признателност за гостоприемството му.
Лазар живял още 30 години в непоколебим пост и самоограничение и бил пръв свещеник на град Китон на остров Кипър.
Народът ни доста обича и уважава този пролетен празник и го назовава “Лазар”, “Лазарица” или “Лазарова събота”.
Празнува се в чест на нивите, пасбищата и гората. За този ден са присъщи някои доста забавни, жизнерадостни и поетични момински традиции - лазаруване и боенек. В тях се откриват следите на антични езически обреди, които се отнасят към пролетното пробуждане на природата, към очакванията за благополучие и задомяване. Моминското лазаруване е публикувано във всички български земи.
В Тракия и Родопите то се организира в две поредни съботи. През първата събота, наричана “Малък Лазар”, лазаруват дребните момиченца, а през втората - “Голям Лазар”, потеглят девойките в предбрачна възраст. Подготовката за лазаруването стартира надалеч преди празника, след Тодоровден.
Момите извършват специфични обредни песни, адресирани към всеки член от фамилията съгласно неговата възраст, фамилно и обществено състояние. Пее се за стопанина, за стопанката, за млада младоженка с бебе, за остарялата баба, за терзия, за пастир, за духовник.
В двора на посетената къща девойките пеят, разграничени в групи от по две, и извършват обреден танц - “боенек”, “буенец”, изключително буйно, несключено хоро, като размахват пред себе си бели лазарски кърпи. При танца лазарките подскачат високо и потропват мощно с крайници, с цел да порастват високи посевите и да се раждат доста домашни животни.
В предишното, на Лазаровден момците от селото са поисквали ръката на своята годеница. Празникът носи пролетно въодушевление и се чака с неспокойствие,както от участничките, по този начин и от жителите и гостите на селата и градовете. Вярвало се е, че мома, която не е лазарувала не може да се омъжи. Затова е било наложително всяко момиче от селото да е лазарувало.
По различен остарял български бит на този ден младите девойки пускат изплетените от тях венци в реката. Така алегорично те показват своето предпочитание да се задомят. А в случай че венецът се улови от момък, той ще я изиска за жена. Пускайки венците във водата, момите пеят и се надяват венците им да бъдат уловени от момъка, който те харесват.
На пръв взор е мъчно да намерим връзката сред чудото на възкресението и Лазаруването. В националното мислене обаче този посветителски ритуал е алегорична гибел и прераждане на детето в жена.
Тогава православната християнска черква отбелязва възкръсването на Лазар. Той живял край Йерусалим и на четвъртия ден от гибелта му Христос го възкресил в символ на признателност за гостоприемството му.
Лазар живял още 30 години в непоколебим пост и самоограничение и бил пръв свещеник на град Китон на остров Кипър.
Народът ни доста обича и уважава този пролетен празник и го назовава “Лазар”, “Лазарица” или “Лазарова събота”.
Празнува се в чест на нивите, пасбищата и гората. За този ден са присъщи някои доста забавни, жизнерадостни и поетични момински традиции - лазаруване и боенек. В тях се откриват следите на антични езически обреди, които се отнасят към пролетното пробуждане на природата, към очакванията за благополучие и задомяване. Моминското лазаруване е публикувано във всички български земи.
В Тракия и Родопите то се организира в две поредни съботи. През първата събота, наричана “Малък Лазар”, лазаруват дребните момиченца, а през втората - “Голям Лазар”, потеглят девойките в предбрачна възраст. Подготовката за лазаруването стартира надалеч преди празника, след Тодоровден.
Момите извършват специфични обредни песни, адресирани към всеки член от фамилията съгласно неговата възраст, фамилно и обществено състояние. Пее се за стопанина, за стопанката, за млада младоженка с бебе, за остарялата баба, за терзия, за пастир, за духовник.
В двора на посетената къща девойките пеят, разграничени в групи от по две, и извършват обреден танц - “боенек”, “буенец”, изключително буйно, несключено хоро, като размахват пред себе си бели лазарски кърпи. При танца лазарките подскачат високо и потропват мощно с крайници, с цел да порастват високи посевите и да се раждат доста домашни животни.
В предишното, на Лазаровден момците от селото са поисквали ръката на своята годеница. Празникът носи пролетно въодушевление и се чака с неспокойствие,както от участничките, по този начин и от жителите и гостите на селата и градовете. Вярвало се е, че мома, която не е лазарувала не може да се омъжи. Затова е било наложително всяко момиче от селото да е лазарувало.
По различен остарял български бит на този ден младите девойки пускат изплетените от тях венци в реката. Така алегорично те показват своето предпочитание да се задомят. А в случай че венецът се улови от момък, той ще я изиска за жена. Пускайки венците във водата, момите пеят и се надяват венците им да бъдат уловени от момъка, който те харесват.
На пръв взор е мъчно да намерим връзката сред чудото на възкресението и Лазаруването. В националното мислене обаче този посветителски ритуал е алегорична гибел и прераждане на детето в жена.
Източник: woman.bg
КОМЕНТАРИ