Хайдушките войводи и любовта към свободата
Краткият портрет на популярния челник Стоян Индже от нашата поредност провокира интереса на читателите – естествена реакция на всевъзможните трудове, силещи се да ни изкарат народ с „ робска душeвност “, хора без чест и достолепие. Народ, чиято най-характерна линия било… измяната! Навикнали на дребни и огромни изменничества във всекидневието, а и в най-новата ни история, сме склонни да прехвърляме личните си комплекси и конформизъм на предци и прародители. Един взор към предишното сподели, че нещата са прекомерно разнообразни.
Христоматийна истина е, че хайдушкото придвижване е главната форма за опозиция против непознатата власт в продължение на тези пет века, белязали историческата ни орис като народ. Известно е, че най-често мотивът за излизането в планините е персонално възмездие за сторена неправда от страна на омразната страна, локалните дерибеи, закриляни от властта разбойници и така нататък Хайдутите са подкрепяни от елементарните българи християни, а в някои случаи даже и от локалните мюсюлмани. Без тази поддръжка, която по никакъв начин не се вписва в «теорията» за надали не наложителните изменничества, съществуването на хайдушкото придвижване би било невероятно. В нашите земи се популяризират десетки хайдушки предводители, трансформирали се в герои на предания и песни. Къде ли не, изключително в планините, няма „ хайдушки пътеки “, „ кладенчета “, „ пещери “ и тем сходни? Дори и един „ Хайдушки манастир “ в Сакар, освежен от войводата Христо от Сливен. Суровата „ магия “ на хайдушкия ентусиазъм за независимост и правдивост е обезсмъртена в нашата литература и изкуство – от огнените стихове на Чинтулов и Ботев до „ Козият рог “ на Хайтов.
Генезисът на хайдутството несъмнено има връзка с традициите на средновековната българска армия и държавност. Още през 1454 година султан Мехмед ІІ е трябвало да се оправя с „ …Радич, български челник в София… “ Ясно е, че не става дума за хайдушки лидер в дословния смисъл на думата – през онази ера „ воевода “/ “войвода “ е наименование, употребявано за военачалниците на Второто българско царство и регионалните шефове. Такава е и формалната купа на владетелите на Влахия, в миналото васали на търновските царе. Сходна на историята с Радич е и легендата за Станко Кусам, управлявал Ловеч до 1474 година Когато новите господари вземат решение да сложат завършек на неговата власт, боляринът с хората си потъва в дебрите в Балкана.
В нашите земи се подвизават удивителен брой войводи, на които даже нямаме прецизен лист. Още през ХV век се приказва за „ разбойнически “ гнезда в Ихтиманско и Пазарджишко, за „ харамии “ в Битолско, Костурско, Кюстендилско, Софийско, Нишко, Видинско, Родопите, Странджа, Стара планина… Има сведения за хайдути, които минават през Дунава от Влашко, дори и в региона на Цариград! В османските документи се загатват имената на предводители, създаващи грижи на управляващите в продължение на десетилетия. През 1564 година петима селяни от Прилепско, сред които и двама свещеници, бунят локалните българи. През 1575 година войнуци (българи с военни задължения) от Панагюрище, водени от Райко Драгомела, Недко Досин и Неделко Нико, събират хайдушка чета. В края на ХVІ век Толе челник шета из Битолско. По същото време в поречието на Тимок се появява Баба Новак, популяризирал се по-късно като военачалник на влашкия държател Михаил Храбри.
Един от известните хайдушки предводители е Вълко Кьосеолу, който през 1615 година броди из Софийско. Малко по-късно в Битолско войводата Петре Дундар „ прави протест по земята… “. Около 1661 година в Битолско, Леринско и Костурско шета дружината (истинска дребна войска!) на Байо, който води 500 хайдути. Войводата санкционира насилниците, управлява налозите, явява се някаква паралелна власт – по този начин ни го е описал очевидецът Евлия Челеби. Прочути войводи от това време са Карпош от Доспат и Страхил от Ветрен, Пазарджишко, които оглавяват въстаническите дейности в Източна Македония и Нишко (1689 г.). Навлезлите през 1689 година надълбоко в Османската империя австрийци влизат по отношение на „ крал “ Карпош. Известното от предания и песни така наречен Марино въстание в Търново (около 1700 г.) най-вероятно е някаква огромна хайдушка акция.
Хайдушкото придвижване има своите бележити имена и през ХVІІI–ХІХ век. В началото на ХVІІІ век се изявяват войводите Куртули, Милко и Чокан във Видинско, Каракаш Йован в Леринско, Балчо в Кюстендилско и Нишко, Папазоглу във Врачанско… В края на ХVІІІ – началото на ХІХ век от Странджа до Добруджа шета именитият Вълчан челник, който е воин на фантастични предания. Събираното и укривано от него злато, с което да бъде осъществено освобождението на България, буди въображението на генерации търсачи на съкровища. На собствен ред Делю челник от днешния Златоград е обезсмъртен в песента, придобила международна популярност, като обръщение на човечеството в далечния Космос…
„ Златния “ („ Алтанлъ “) Стоян от Котел, Индже, Кара Кольо, Генчо, Чакър челник (закрилник на Рилския манастир), Димитър Калъчлията, Бойчо челник, „ стоте войводи “ от Сливен – всеки български край пази спомен за смели и сурови мъже, които са „ естествени водачи “ на своите сънародници. Хайдушките войводи нерядко са имали ясно схващане за своята задача. Панайот Хитов предава думите на един остарял бунтовник от поколението преди самия него – думи, които отразяват обичайни възгледи: „ Ние сме пратени от Бога да вардиме сиромасите и да наказваме злочинците. А, в случай че е по този начин, то би трябвало да бъдем почтени, правдолюбиви и чистосърдечни. Българският народ няма ни царство, ни настойници, ни бранители. Той би трябвало да се надее на Бога, на нас и на своята юнашка снага… Хайдутинът би трябвало да варди достойнството му, да варди нещастните и вдовиците и да утешава беззащитните… “
Благодарение на поетичния талант на Христо Ботев, първото име на хайдушки челник, което изпъква в съзнанието на генерации българи, е „ Чавдар “: „ …Кой не знай Чавдар челник // кой не е слушал за него… “ Изненадващото е, че става дума за повече от една персона с това име. Най-ранното споменаване е от Битоля през 1638 година, когато е наказан на гибел хванатият „ …Константин, наименуван Чавдар войвода… “ През 1705 година по същите места се подвизава различен Чавдар, а след петнадесет години срещаме трети, който броди „ …с флаг из Софийската сподели и други места… “ Според някои откриватели името „ Чавдар “ се е трансформирало в самобитен „ код “ за избран вид хайдушки челник.
В преданията, търсени от Георги Раковски, Любен Каравелов и Петко Р. Славейков, се мяркат имената на още „ вехти войводи “: Цеко, Стоян, „ капитан “ Пройчо и доста други. През 1856 година Константин Миладинов се среща с към този момент „ пенсиониралата се “ осемдесетгодишна Сирма челник. Тя е едно от имената на увековечените в националната памет дами (Еленка, Румяна, Тодорка и др.), предвождали хайдушки чети. Потенциалът на хайдушкото придвижване предизвика Раковски да го трансформира в оръдие на националната гражданска война, а неговите почитатели не без горделивост се самоопределят като „ политически хайдути “. Същият стандарт се демонстрира и в битките на македонските българи и Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация в новата ни история.
Хайдушкото придвижване е самобитна военна, политическа и психическа „ школа», подготвила генерации за опозиция и битка за освобождението на България. Ето по какъв начин е запечатана хайдушката традиция в спомените на Панайот Хитов, един от именитите „ вехти войводи “, пренесли насъбрания опит в проведеното национално-освободително придвижване: „ До 1800 година у нашите места по Стара планина, Средна гора, Доспатската планина (Родопите) и другаде непрестанно са ходели през лятно време не по-малко от 100 хайдушки чети… Имало минимум от хиляда до две хиляди воуръжени българи, които, накъсани на чети, са ходели по турската страна да мъстят… “
Надали може да има спор, че в хайдушкото придвижване се вплитат бунтарство, авантюризъм, самолюбие, патриотизъм… Именно по този начин обаче се основават мощни характери, ярки, митични фигури, които на собствен ред оказват въздействие върху хиляди българи. В края на ХVІІІ век британският странник Уилям Хънтър е сметнал за належащо да означи: „ Макар и потискани към смирение, вродената обич към свободата още живее у българите (…) Българският народ буйно желае отмъщение и копнее горещо за избавление, и, в случай че пристигна подобаващ миг, непредвиденият пламък на гневната гняв ще въодушеви сърцата… “
Христоматийна истина е, че хайдушкото придвижване е главната форма за опозиция против непознатата власт в продължение на тези пет века, белязали историческата ни орис като народ. Известно е, че най-често мотивът за излизането в планините е персонално възмездие за сторена неправда от страна на омразната страна, локалните дерибеи, закриляни от властта разбойници и така нататък Хайдутите са подкрепяни от елементарните българи християни, а в някои случаи даже и от локалните мюсюлмани. Без тази поддръжка, която по никакъв начин не се вписва в «теорията» за надали не наложителните изменничества, съществуването на хайдушкото придвижване би било невероятно. В нашите земи се популяризират десетки хайдушки предводители, трансформирали се в герои на предания и песни. Къде ли не, изключително в планините, няма „ хайдушки пътеки “, „ кладенчета “, „ пещери “ и тем сходни? Дори и един „ Хайдушки манастир “ в Сакар, освежен от войводата Христо от Сливен. Суровата „ магия “ на хайдушкия ентусиазъм за независимост и правдивост е обезсмъртена в нашата литература и изкуство – от огнените стихове на Чинтулов и Ботев до „ Козият рог “ на Хайтов.
Генезисът на хайдутството несъмнено има връзка с традициите на средновековната българска армия и държавност. Още през 1454 година султан Мехмед ІІ е трябвало да се оправя с „ …Радич, български челник в София… “ Ясно е, че не става дума за хайдушки лидер в дословния смисъл на думата – през онази ера „ воевода “/ “войвода “ е наименование, употребявано за военачалниците на Второто българско царство и регионалните шефове. Такава е и формалната купа на владетелите на Влахия, в миналото васали на търновските царе. Сходна на историята с Радич е и легендата за Станко Кусам, управлявал Ловеч до 1474 година Когато новите господари вземат решение да сложат завършек на неговата власт, боляринът с хората си потъва в дебрите в Балкана.
В нашите земи се подвизават удивителен брой войводи, на които даже нямаме прецизен лист. Още през ХV век се приказва за „ разбойнически “ гнезда в Ихтиманско и Пазарджишко, за „ харамии “ в Битолско, Костурско, Кюстендилско, Софийско, Нишко, Видинско, Родопите, Странджа, Стара планина… Има сведения за хайдути, които минават през Дунава от Влашко, дори и в региона на Цариград! В османските документи се загатват имената на предводители, създаващи грижи на управляващите в продължение на десетилетия. През 1564 година петима селяни от Прилепско, сред които и двама свещеници, бунят локалните българи. През 1575 година войнуци (българи с военни задължения) от Панагюрище, водени от Райко Драгомела, Недко Досин и Неделко Нико, събират хайдушка чета. В края на ХVІ век Толе челник шета из Битолско. По същото време в поречието на Тимок се появява Баба Новак, популяризирал се по-късно като военачалник на влашкия държател Михаил Храбри.
Един от известните хайдушки предводители е Вълко Кьосеолу, който през 1615 година броди из Софийско. Малко по-късно в Битолско войводата Петре Дундар „ прави протест по земята… “. Около 1661 година в Битолско, Леринско и Костурско шета дружината (истинска дребна войска!) на Байо, който води 500 хайдути. Войводата санкционира насилниците, управлява налозите, явява се някаква паралелна власт – по този начин ни го е описал очевидецът Евлия Челеби. Прочути войводи от това време са Карпош от Доспат и Страхил от Ветрен, Пазарджишко, които оглавяват въстаническите дейности в Източна Македония и Нишко (1689 г.). Навлезлите през 1689 година надълбоко в Османската империя австрийци влизат по отношение на „ крал “ Карпош. Известното от предания и песни така наречен Марино въстание в Търново (около 1700 г.) най-вероятно е някаква огромна хайдушка акция.
Хайдушкото придвижване има своите бележити имена и през ХVІІI–ХІХ век. В началото на ХVІІІ век се изявяват войводите Куртули, Милко и Чокан във Видинско, Каракаш Йован в Леринско, Балчо в Кюстендилско и Нишко, Папазоглу във Врачанско… В края на ХVІІІ – началото на ХІХ век от Странджа до Добруджа шета именитият Вълчан челник, който е воин на фантастични предания. Събираното и укривано от него злато, с което да бъде осъществено освобождението на България, буди въображението на генерации търсачи на съкровища. На собствен ред Делю челник от днешния Златоград е обезсмъртен в песента, придобила международна популярност, като обръщение на човечеството в далечния Космос…
„ Златния “ („ Алтанлъ “) Стоян от Котел, Индже, Кара Кольо, Генчо, Чакър челник (закрилник на Рилския манастир), Димитър Калъчлията, Бойчо челник, „ стоте войводи “ от Сливен – всеки български край пази спомен за смели и сурови мъже, които са „ естествени водачи “ на своите сънародници. Хайдушките войводи нерядко са имали ясно схващане за своята задача. Панайот Хитов предава думите на един остарял бунтовник от поколението преди самия него – думи, които отразяват обичайни възгледи: „ Ние сме пратени от Бога да вардиме сиромасите и да наказваме злочинците. А, в случай че е по този начин, то би трябвало да бъдем почтени, правдолюбиви и чистосърдечни. Българският народ няма ни царство, ни настойници, ни бранители. Той би трябвало да се надее на Бога, на нас и на своята юнашка снага… Хайдутинът би трябвало да варди достойнството му, да варди нещастните и вдовиците и да утешава беззащитните… “
Благодарение на поетичния талант на Христо Ботев, първото име на хайдушки челник, което изпъква в съзнанието на генерации българи, е „ Чавдар “: „ …Кой не знай Чавдар челник // кой не е слушал за него… “ Изненадващото е, че става дума за повече от една персона с това име. Най-ранното споменаване е от Битоля през 1638 година, когато е наказан на гибел хванатият „ …Константин, наименуван Чавдар войвода… “ През 1705 година по същите места се подвизава различен Чавдар, а след петнадесет години срещаме трети, който броди „ …с флаг из Софийската сподели и други места… “ Според някои откриватели името „ Чавдар “ се е трансформирало в самобитен „ код “ за избран вид хайдушки челник.
В преданията, търсени от Георги Раковски, Любен Каравелов и Петко Р. Славейков, се мяркат имената на още „ вехти войводи “: Цеко, Стоян, „ капитан “ Пройчо и доста други. През 1856 година Константин Миладинов се среща с към този момент „ пенсиониралата се “ осемдесетгодишна Сирма челник. Тя е едно от имената на увековечените в националната памет дами (Еленка, Румяна, Тодорка и др.), предвождали хайдушки чети. Потенциалът на хайдушкото придвижване предизвика Раковски да го трансформира в оръдие на националната гражданска война, а неговите почитатели не без горделивост се самоопределят като „ политически хайдути “. Същият стандарт се демонстрира и в битките на македонските българи и Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация в новата ни история.
Хайдушкото придвижване е самобитна военна, политическа и психическа „ школа», подготвила генерации за опозиция и битка за освобождението на България. Ето по какъв начин е запечатана хайдушката традиция в спомените на Панайот Хитов, един от именитите „ вехти войводи “, пренесли насъбрания опит в проведеното национално-освободително придвижване: „ До 1800 година у нашите места по Стара планина, Средна гора, Доспатската планина (Родопите) и другаде непрестанно са ходели през лятно време не по-малко от 100 хайдушки чети… Имало минимум от хиляда до две хиляди воуръжени българи, които, накъсани на чети, са ходели по турската страна да мъстят… “
Надали може да има спор, че в хайдушкото придвижване се вплитат бунтарство, авантюризъм, самолюбие, патриотизъм… Именно по този начин обаче се основават мощни характери, ярки, митични фигури, които на собствен ред оказват въздействие върху хиляди българи. В края на ХVІІІ век британският странник Уилям Хънтър е сметнал за належащо да означи: „ Макар и потискани към смирение, вродената обич към свободата още живее у българите (…) Българският народ буйно желае отмъщение и копнее горещо за избавление, и, в случай че пристигна подобаващ миг, непредвиденият пламък на гневната гняв ще въодушеви сърцата… “
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ