За „Опенхаймер“ на Кристофър Нолан
Кратката версия: Килиън Мърфи в в действителност взривяващо преобразяване! Студените му, всевиждащи и в това време изпълнени със тъга очи – точно в тях се ражда и живее трагичният ореол на Опенхаймер. Всички останали съставни елементи на кино лентата, съгласно мен, подлежат на коментар. Пол Шрейдър, фамозният американски сценарист и режисьор, съобщи, че това е най-хубавият и най-важният филм на 21 век. Да кажем, че поради времето, в което живеем и в което през ден международни водачи ни (и се) заплашват с потреблението на нуклеарно оръжие, второто – че е най-важният филм на 21 век – би могло да е правилно. Защо съгласно него обаче е най-хубавият, Пол Шрейдър не благоволява да ни уведоми. А ето, признавам си, персонално аз нуждая се от обосновка за сходно изказване. Какво не мога да простя на „ Опенхаймер “? Колко някак деликатно, внимателно е показан резултатът от атомните бомби, взривени над Хирошима и Нагасаки при започване на август 1945 година Тревожно-мистична музика, занимателен каданс и няколкосекундна илюзия, която Опенхаймер получава, наблюдавайки едно момиче измежду възторжено аплодиращата го за триумфа на плана „ Манхатън “ аудитория. Не желая да изпадам допълнително детайлности, поради тези, които към момента не са гледали кино лентата. 
Виждали ли сте документални фрагменти от Хирошима и Нагасаки след нуклеарните бомби? А на жертвите? Аз съм виждала. Не е изтънчено, нито артистично овъгляването, разпадащата се плът…Гледайте „ Хирошима, моя обич “ на Ален Рене. Ужасяващото физическо страдалчество и гибел не са мистично-артистични в никакъв случай, те са вик. Не желаете да четете за това, още по-малко да го гледате, знам. И аз не желая. Лесно е да се философства, когато не си ти, не са твоите. И когато адският огън е толкоз надалеч от теб.И самият Опенхаймер във кино лентата си затвори очите, тъй като не искаше да гледа какво се е случило в двата японски града и най-много какво се е случило с хората в тях. Това също не мога да простя - затварянето на очите. Цитатът от индуиския епос " Бхагават Гита " " Сега аз съм Смъртта, разрушителят на светове... " може да е доста харизматичен и да ни се желае да го чуваме непрестанно на фона на нуклеарните пламъци по време на опита " Тринити " (първата взривена атомна бомба в следена среда) и на фона на не по-малко харизматичните очи на Килиън Мърфи в наедрял проект и по този начин нататък... Всичко това наподобява и звучи доста, доста ужасно на кино, само че единствено в случай че си затворим очите за невъзможното страдалчество на стотици хиляди цивилни японци и потърсим избавление в някаква философия. Една дребна парченце от това страдалчество да бе посочил Нолан във кино лентата си, щеше да изгуби голяма публика. Но щеше да бъде по-честен. 
„ Опенхаймер “ на Нолан, основан по романа притежател на „ Пулицър “ „ Американският Прометей: Триумфът и нещастието на Дж. Робърт Опенхаймер “ на Кай Бърд и Мартин Шъруин (издаден и у нас от ИК „ Сиела “ със заглавието „ Опенхеймер. Американският Прометей “), е мощно привързан с актуалната обстановка в света, с новата студена война, с войната в Украйна даже. За мен в него има доста повече политика, в сравнение с наподобява на пръв взор.Най-напред, тъй като до този миг американското кино сякаш избягваше да се връща към унищожителните си набези над Хирошима и Нагасаки с взривяването на първите в историята на човечеството атомни бомби със симпатичните имена „ Малчугана “ и „ Дебелака “, умъртвили над 220 000 души и оставили милиони без дом. Разбира се, нито Япония, нито Америка, нито човечеството са не запомнили Хирошима и Нагасаки. И въпреки всичко всеобщо в медиите се разяснява осъщественото от други политически водачи, принадлежащи към други политически системи. 
„ Опенхаймер “ на Нолан се пробва да седне на два стола по едно и също време, т.е. да огледа на обстановката в цялата й рискова противоречивост, и съвсем съумява – от една страна в него се загатва постоянно подценявания факт, че на процедура при започване на август 1945 година капитулацията на Япония е била към този момент предрешена и съгласно някои историци и политици атомните бомби над двата япоски града са си били чист боен експеримент; въпреки това филмът се концентрира върху мотивацията на Опенхаймер да сътвори унищожителното оръжие преди нацистите, които работят върху същото откритие, както и върху оправданието на американския президент Хари Труман да извърши адското нахлуване над двата японски града с концепцията, че по този начин ще спести стотици хиляди животи на американски бойци, които биха починали при възможна сухопътна интервенция на съдружниците в Япония. Нещо като „ война, която носи мир “. Мисля, че преди няколко месеца Владимир Путин също сподели нещо сходно във връзка претекстовете си за военните дейности на Русия в Украйна.Филмът разчита прекомерно доста на звука и монтажния темп, т.е. на най-директното (което в избрани случаи може да бъде и най-примитивното) влияние върху зрителските сетива. Особено в първата 1/3 от кино лентата (той е с 3-часова продължителност), инсталирана в динамичност, присъща по-скоро за филмовите откъси. 
Тричасовата дълготрайност също не е безапелационна. Има персонажи и сюжетни линии, които са заложени по този начин, че очакваш доста повече от развиването им, а те просто безславно угасват в един миг – да вземем за пример Джийн Татлок, любовницата на Робърт Опенхаймер. Флорънс Пю в ролята на Татлок построява жена с темперамент и заряд, върху която при започване на кино лентата е концентрирано много внимание и по тази причина е някак нелогично, че в последна сметка тя остава една сянка, за която от един миг нататък безусловно забравяме.„ Опенхаймер “ сигурно не е същински биографичен филм или най-малко не това е мощната му част. Най-въздействащото в него е актуалността на моралното кресчендо, тематиките за комплицираните обвързаности сред огромната политика и огромната просвета, както и припомнянето, че всички в един миг – и политици, и учени - неизбежно биват изправени пред съда на човечеството, пред съда на историята. 
Разбира се, „ Опенхаймер “ издава своята „ присъда “ и тя е по-скоро оправдателна или най-малко персонално аз по този начин видях кино лентата. Най-малкото, поради това, с което започнах – че ни бяха спестени непоносимите гледки от Хирошима и Нагасаки. А по какъв начин ще гледат кино лентата в Япония? Наскоро прочетох, че най-вероятно той ще бъде неразрешен там, въпреки че към сегашния миг информацията не е доказана.Нолан е занаятчия на зрелищното кино – най-известните му филми „ Мементо “, „ Интерстелар “, „ Генезис “ и малко по-различният „ Дюнкерк “ го потвърждават. Въпреки финансовият триумф на тези филми, киното на Нолан в никакъв случай не се е помествало в границите на тривиалния мейнстрийм – нито като мащаб и обсег, нито като тематики и сюжети, нито като кинематографична образност. В същото време Нолан в никакъв случай не е пристъпвал оттатък територията на комерсиалното кино – точно поради мащаба на сюжетите, с които се захваща, и милионите, от които този мащаб се нуждае. 
ОЩЕ...
Виждали ли сте документални фрагменти от Хирошима и Нагасаки след нуклеарните бомби? А на жертвите? Аз съм виждала. Не е изтънчено, нито артистично овъгляването, разпадащата се плът…Гледайте „ Хирошима, моя обич “ на Ален Рене. Ужасяващото физическо страдалчество и гибел не са мистично-артистични в никакъв случай, те са вик. Не желаете да четете за това, още по-малко да го гледате, знам. И аз не желая. Лесно е да се философства, когато не си ти, не са твоите. И когато адският огън е толкоз надалеч от теб.И самият Опенхаймер във кино лентата си затвори очите, тъй като не искаше да гледа какво се е случило в двата японски града и най-много какво се е случило с хората в тях. Това също не мога да простя - затварянето на очите. Цитатът от индуиския епос " Бхагават Гита " " Сега аз съм Смъртта, разрушителят на светове... " може да е доста харизматичен и да ни се желае да го чуваме непрестанно на фона на нуклеарните пламъци по време на опита " Тринити " (първата взривена атомна бомба в следена среда) и на фона на не по-малко харизматичните очи на Килиън Мърфи в наедрял проект и по този начин нататък... Всичко това наподобява и звучи доста, доста ужасно на кино, само че единствено в случай че си затворим очите за невъзможното страдалчество на стотици хиляди цивилни японци и потърсим избавление в някаква философия. Една дребна парченце от това страдалчество да бе посочил Нолан във кино лентата си, щеше да изгуби голяма публика. Но щеше да бъде по-честен. „ Опенхаймер “ на Нолан, основан по романа притежател на „ Пулицър “ „ Американският Прометей: Триумфът и нещастието на Дж. Робърт Опенхаймер “ на Кай Бърд и Мартин Шъруин (издаден и у нас от ИК „ Сиела “ със заглавието „ Опенхеймер. Американският Прометей “), е мощно привързан с актуалната обстановка в света, с новата студена война, с войната в Украйна даже. За мен в него има доста повече политика, в сравнение с наподобява на пръв взор.Най-напред, тъй като до този миг американското кино сякаш избягваше да се връща към унищожителните си набези над Хирошима и Нагасаки с взривяването на първите в историята на човечеството атомни бомби със симпатичните имена „ Малчугана “ и „ Дебелака “, умъртвили над 220 000 души и оставили милиони без дом. Разбира се, нито Япония, нито Америка, нито човечеството са не запомнили Хирошима и Нагасаки. И въпреки всичко всеобщо в медиите се разяснява осъщественото от други политически водачи, принадлежащи към други политически системи. „ Опенхаймер “ на Нолан се пробва да седне на два стола по едно и също време, т.е. да огледа на обстановката в цялата й рискова противоречивост, и съвсем съумява – от една страна в него се загатва постоянно подценявания факт, че на процедура при започване на август 1945 година капитулацията на Япония е била към този момент предрешена и съгласно някои историци и политици атомните бомби над двата япоски града са си били чист боен експеримент; въпреки това филмът се концентрира върху мотивацията на Опенхаймер да сътвори унищожителното оръжие преди нацистите, които работят върху същото откритие, както и върху оправданието на американския президент Хари Труман да извърши адското нахлуване над двата японски града с концепцията, че по този начин ще спести стотици хиляди животи на американски бойци, които биха починали при възможна сухопътна интервенция на съдружниците в Япония. Нещо като „ война, която носи мир “. Мисля, че преди няколко месеца Владимир Путин също сподели нещо сходно във връзка претекстовете си за военните дейности на Русия в Украйна.Филмът разчита прекомерно доста на звука и монтажния темп, т.е. на най-директното (което в избрани случаи може да бъде и най-примитивното) влияние върху зрителските сетива. Особено в първата 1/3 от кино лентата (той е с 3-часова продължителност), инсталирана в динамичност, присъща по-скоро за филмовите откъси. Тричасовата дълготрайност също не е безапелационна. Има персонажи и сюжетни линии, които са заложени по този начин, че очакваш доста повече от развиването им, а те просто безславно угасват в един миг – да вземем за пример Джийн Татлок, любовницата на Робърт Опенхаймер. Флорънс Пю в ролята на Татлок построява жена с темперамент и заряд, върху която при започване на кино лентата е концентрирано много внимание и по тази причина е някак нелогично, че в последна сметка тя остава една сянка, за която от един миг нататък безусловно забравяме.„ Опенхаймер “ сигурно не е същински биографичен филм или най-малко не това е мощната му част. Най-въздействащото в него е актуалността на моралното кресчендо, тематиките за комплицираните обвързаности сред огромната политика и огромната просвета, както и припомнянето, че всички в един миг – и политици, и учени - неизбежно биват изправени пред съда на човечеството, пред съда на историята. Разбира се, „ Опенхаймер “ издава своята „ присъда “ и тя е по-скоро оправдателна или най-малко персонално аз по този начин видях кино лентата. Най-малкото, поради това, с което започнах – че ни бяха спестени непоносимите гледки от Хирошима и Нагасаки. А по какъв начин ще гледат кино лентата в Япония? Наскоро прочетох, че най-вероятно той ще бъде неразрешен там, въпреки че към сегашния миг информацията не е доказана.Нолан е занаятчия на зрелищното кино – най-известните му филми „ Мементо “, „ Интерстелар “, „ Генезис “ и малко по-различният „ Дюнкерк “ го потвърждават. Въпреки финансовият триумф на тези филми, киното на Нолан в никакъв случай не се е помествало в границите на тривиалния мейнстрийм – нито като мащаб и обсег, нито като тематики и сюжети, нито като кинематографична образност. В същото време Нолан в никакъв случай не е пристъпвал оттатък територията на комерсиалното кино – точно поради мащаба на сюжетите, с които се захваща, и милионите, от които този мащаб се нуждае. ОЩЕ... Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ