Красотата – явление просто и понятно, а грозотата – нещо

Красотата – събитие просто и понятно, а грозотата – нещо извънредно. Извратеното въображение постоянно избира немислимото и невероятното, а не елементарното и нормалното.

Маркиз дьо Сад

Ако си мислите, че откакто сте прочели “50 нюанса сиво ”, към този момент знаете всичко за ексцентричния секс, значи сте доста обратно с материала. Уверявам ви, че единствено след първите три страници на “Философия в будоара ” (1795) на Маркиз дьо Сад ще бъдете толкоз потресени, че “50-те нюанса ” към този момент ще ви се коства детска брошура. Но не може и да бъде другояче – въпреки всичко Маркизът е дословният подстрекател на концепцията за садизма!

Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад се ражда през 1740 година в Париж в фамилията на постоянно отсъстващи посланик с бисексуални пристрастености и придворна дама в двора на Луи XV. Ранното детство на Донасиен е следващото удостоверение на вярването, първите седем години са най-важни за оформянето на индивида. Бащата постоянно прекосява градините на Тюйлери по късна доба в търсене на мъжки проститутки. А през дребното време, което прекарва у дома, обича да удря плесници на жена си, от време на време даже в наличието на посетители. Шестгодишният Донасиен е изпратен да живее при чичо си в Южна Франция. Въпреки че е абат, чичото се оказва безспорен глупак, некадърен да отглежда и възпитава дете. Още преди на Донасиен да му е поникнал и един косъм по тялото, настойникът му го окуражава да търси развлечение в алкохола и секса. Когато е на 10, родителите му си го прибират в Париж и като множеството младежи от неговия сой, и Донасиен е изпратен да учи в елитно йезуитско учебно заведение. Там постоянно прави бели, поради които възпитателите му постановат сурови физически санкции. Историците допускат, че още тогава в мозъка и слабините му са посети първите семена на влечението към насилието. Обществото, което издига в фетиш строгия морал, и лицеят, който възпитава със средствата на срама и унижението, са главните фактори, които спомагат за трансформацията на хипер сензитивното момче в писателя с най-скандално и девиантно държание и творчество в човешката история.

След като завършва с учението, Донасиен постъпва в армията и се бие самоуверено в редовете на съюзническите сили против Прусия по време на Седемгодишната война (1756 – 1763). Когато се връща от фронта, заварва фамилията си на прага на разорението. За да закърпят фамилния бюджет, майката и бащата вземат решение да потърсят на сина си богата брачна половинка. Освен това се надяват, че бракът ще успее да озапти тревожните му полови импулси, които са почнали да се демонстрират след края на войната.

Уреденият брак става факт единствено два дни, откакто Донасиен се среща с бъдещата си брачна половинка – Рене-Пелаги дьо Монтрей. Бракът им наподобява като изваден от учебник за времето си: обаятелен млад благородник с разум като бръснач и неугледна, едва образована девица с огромна зестра. Да, обаче напълно скоро стъклената статуетка на съвършения стандарт се пропуква и стартират да се случват, меко казано, странни неща. Преди да се ожени, маркизът е чест клиент на бордеите, само че наподобява, че съюзът, сключил с Рене-Пелаги “пред бога и пред хората ” не е задоволителен претекст, с цел да се откаже от половите си похождения отвън фамилното ложе. С надменен непукизъм той кани една от любимките си в имението си в Прованс, където на празненствата я показва за своя брачна половинка. Още по-странен от този е фактът, че родителите на същинската му брачна половинка са изцяло наясно с провинциалните му забежки. Тъщата, мадам дьо Монтрей, е изключително привързана към маркиза. Самоотвержено го брани против хулите и злословия те и се бори с нокти и зъби да го защищити от неприятности със закона. Мадам е толкоз откачена, че прибира най-малката си щерка от манастира, където е монахиня, сякаш под предлог, че това ще усъвършенства здравето й, само че в действителност е ясно за кого е бил предопределен този обаятелен, непорочен подарък.

По време на брака си с Рене-Пелаги маркизът държи апартамент в Париж – персонална загадка бърлога, където може на мира да опитва с разнообразни полови техники и да тества границите на перверзните си пориви. Невинаги доброволни съучастници в садистичните му занимания стават проститутките от парижките бордеи. След като се разчува случая, при който той завързва една от тях на разпятие и крещи богохулства, до момента в който я шиба с бич, съдържателките на бордеите стартират да се предизвестяват една друга да пазят девойки си от чудовището, което броди из града и насилва дами в жилището си. Въпреки страховитите истории, които се носят за маркиза, дейностите му все остават ненаказани. И по този начин до 1768 година, когато прави следващия си злокобен акт. В нощта преди Великден той води продажница в жилището си, където я пребива с бич и излива парещ восък върху отворените й рани. Въпреки че фамилията на маркиза заплаща на момичето да смъкна обвиняванията си против сина им, самият крал взема решение, че е извънредно време да се приключи това безумство. Само че вместо да го прати в пандиза, той го осъжда на заточение … в личното му луксозно имение в Прованс.

“Заточението ” по никой метод не съумява да уталожи вилнеещите стремежи на маркиза, а по-скоро е метод да избегне действителното наказване за осъществените закононарушения. И той, несъмнено, не стопира с изцепките. Напротив – действията му стават все по-дръзки и ужасяващи. Веднъж, благодарение на брачната половинка си, Дьо Сад съумява да примами в имението пет млади дами и един юноша, където ги трансформира в свои пленници. В продължение на шест седмици маркизът и неговият персонален прислужник и ухажор понякога Латур се гаврят със пандизчиите по всевъзможни способи. Двамата мъже обичат да употребяват афродизиак, прочут като “Испанска муха ”, с която да възбуждат половия вкус на жертвите си.

Снимка: By Ωριγένης – Greek wikipedia, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2636617

Често Дьо Сад и Латур показват половите си издевателства под формата на театрални представления пред единствения си зрител- Рене-Пелаги. За протичащото се зад стените на имението се разчува в селото, а оттова новините стигат и до Париж. Когато стартира съществено да им пари под краката, двамата съучастници бягат в Италия.

През 1766 година маркизът е примамен да се върне в Париж с новината, че майка му е болна. Там обаче е задържан и наказан на пожизнен затвор в тъмницата във Венсан. Когато през 1784 година тъмницата затваря порти, местят маркиза в Бастилията. Именно там той стартира да написа. 10 дни преди шурма на Бастилията, с който стартира Френската гражданска война, е освободен и изпратен в лудницата Шарентон. През 1790 година получава прошка и се включва с обсег в политическия живот на “новата ” Франция като покровител на крайната левица, загърбвайки по този метод аристократичния си генезис. Десетина години живее свободно като “гражданина Сад ”, обаче през 1801 година е разконспириран като създател на до този миг анонимната новела “Жюстин ”, разгласен е за вманиачен и още веднъж изпратен в Шарентон. Там и умира през 1814 година

Снимка: By H. Biberstein – L’Œuvre du marquis de Sade, Guillaume Appolinaire (Edit.), Bibliothèque des Curieux, Paris, 1912., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=567298

Творбите на Дьо Сад са неразрешени във Франция до 1957 година До този миг всички критици са единомислещи, че творчеството му е апотеоз на насилието и половата перверзия, родено от болния мозък на един нарушител. Дори личното му семейство се отхвърля от него и цели пет генерации от рода Дьо Сад настойчиво се пробват да изтрият името му от родословното си дърво. Маркизът е оправдан, едвам когато един от последните му живи родственици, граф Хю дьо Сад, стартира да продава вино и тънко долни дрехи с името на скандалния си предходник.

Постепенно светът също поглежда с други очи на живота и творчеството на Дьо Сад. Критиците и откривателите му признават, че въздействието на маркиза върху всяка сфера на модерната ера е неоспоримо. Кураторката на изложбата, отдадена на Дьо Сад в парижкия музей “Д’oрсе ”, Лоренс де Кар споделя: “Неговата цел е била да унищожи всяка заблуда, обвързвана с човешката половост, била тя морална, религиозна или историческа, вдъхновявайки по този метод художниците да погледнат с нови очи индивида и неговото тяло. Като образец ще дам Делакроа, Дега, Вато, Енгър. Ами Пикасо! Вижте единствено по какъв начин играе с тялото и формите му – демонстрира ни го, изцяло подчинено на погледа на наблюдаващия. Кино-творците, най-силно повлияни от Дьо Сад, са Алфред Хичкок, Бонюел и Пиер Паоло Пазолини. Последният претворява най-известното произведение на маркиза “120-те дни на Содом ” в умопомрачителната си творба “Сало̀ ” (1976). Изобщо в което и кътче на поп културата да надникне човек, ще види отпечатъка на маркиза. ”

В доста от писанията си Дьо Сад се демонстрира като оракул, съумял да прозре връзката сред човешкото подсъзнание и деянията на сексуалността цялостен век преди Фройд и да разгласи хомосексуалността за също толкоз естествена колкото и хетеросексуалността два века преди началото на международното придвижване за правата на ЛГБТ общността. Призивът му да се освободи индивида от всичките му “цивилизационни задържки ” в държанието, наложени му от страната, лицемерната черква и закостенелите публични нрави са дали мощен креативен подтик на редица иконични съвременни писатели като Луи-Фердинан Селин и Хенри Милър в кръстоносения им поход в търсене на ултимативната независимост на индивида.

Терминът “садизъм ” е употребен за първи път през 1888 година от психиатъра Рихард декор Крафт-Ебинг. И макар че всички го свързваме с

тъмната срана на маркиз дьо Сад, неговата персона си остава мистерия, приказен облик. Уж всеки знае кой е той, само че никой не го познава.