Тя, майка ми Петранка идваше всеки ден в офиса да

Тя, майка ми Петранка идваше всеки ден в офиса да ме види. С годините походката ѝ ставаше по-бавна, само че очите ѝ оставаха същите. Проницателни, положителни, великодушни – те виждаха в мен и усещаха всеки боязън в неспокойната ми душа. А тя, душата ми трепереше за нелепости – кой да ми каже, че тези 15-20 минути с майка ми са по-важни от най-перфектният разбор, който ще напиша или книга, която ще издам.

Тя идваше да показа болките и насладите си. Тя си знае по какъв начин е живяла, по какъв начин се е справяла с тежкия темперамент на татко ми. Днес, 4 години и 4 месеца след гибелта ѝ, на 19 февруари, рожденият ѝ ден, с цялата мощ на тъгата чувствам какъв брой ми липсва. И няма смисъл да изяснявам за пропуснатите мигове, греховете, това че единствено един път ѝ споделих „ Обичам те! “ Тя в никакъв случай няма да се появи против офиса ми и постепенно, с достолепна походка да приближи. Никога повече няма да чуя гласът ѝ, звънкият ѝ смях, в никакъв случай няма да потъна в галещата добрина на очите ѝ.

Не знам какво да напиша. Освен: Не бъдете идиоти, почитайте майките си!

Иво Югов