Кой все още пише писма в днешно време? По старомодния

Кой към момента написа писма в днешно време? По старомодния метод – на хартия и на ръка?

Кати Валдщайн. Кати желае да стартира нов живот. Ето за какво взема решение да напише прощални слова към всеки човек, който ѝ е повлиял по някакъв метод – отзивчивата касиерка в супермаркета, строгата учителка по математика, безразличния ѝ някогашен брачен партньор... Общо 37 писма, написани на хартия за сандвичи, която татко ѝ е събирал особено за нея. Но тези писма изкарват някои тежки истини и неподозирани секрети нескрито.

В този преломен миг от живота си, Кати среща мистериозния Северин. Двамата в действителност наподобяват родени един за различен, само че не могат да открият пътя към другия... до момента в който Кати не осъзнае, че не е нужно да се сбогува с предишното си, с цел да посрещне своето бъдеще. А Северин би трябвало да одобри случилото се преди, с цел да продължи напред.

Съдбата може би дефинира кой идва в живота ни, само че сърцето е това, което взема решение кой ще остане в него...

Карстен Хен е известен създател на повече от осемнайсет бестселъра. Познат е на българските читатели с „ Човекът, който разхождаше книги “ и „ Пекарят, който създаваше истории “.

Представяме ви фрагмент от " Жената, която пишеше писма ", Карстен Хен, издателство " Ера ":

Съдбата нормално раздава удари.

Много рядко се случва да вземе някого в обятията си.

Точно това правеше сега сивокосата жена с безчет бръчици от грижи по лицето: плачеше и притискаше Кати до гърдите си толкоз мощно, като че ли в никакъв случай нямаше да я пусне. Кати усещаше по какъв начин сълзите се стичат в свивката на шията ѝ. Капка по капка.

Жената се споделяше Гудрун Лупенау и Кати таман ѝ бе прочела своето писмо. Писмо № 31. Оставаха още единствено шест.

Днес, на 7 октомври сутринта, Кати излезе от вкъщи си и потегли към улица „ Центхоф “ с упованието Гудрун Лупенау да ѝ се разкрещи, дори да ѝ удари пестник. В никакъв случай не бе планувала да я прегърне.

Винаги когато ѝ беше допустимо, Кати се движеше пешком. Особено когато отиваше да връчи следващото писмо. Траеше по-дълго, само че ходенето я успокояваше повече, в сравнение с да седи в колата, без да се движи. Въпреки това сърцето ѝ всякога биеше трудно в гърдите.

На минаване около гробището Кати видя дървения кръст върху гроба на майка си и незабавно си спомни писмо № 1. По това време още не знаеше, че ще го последват доста други.
Написа първото писмо след погребението. Заради надгробното слово. Все едно бе свалено от дълга окачалка в магазин за преоценени облекла. Унисекс. Един размер. Като смениш името, датата на раждане и датата на гибелта, надгробното слово става задоволително положително за всеки умрял. Или още по-сполучливо казано: задоволително неприятно. Към тъгата и болката от гибелта на майка ѝ се прибави гневът против тези бездушни думи. Беше си дала обещание да не плаче по време на погребението, тъй като знаеше, че стартира ли, няма да спре. Но след тази ужасяваща тирада сълзите потекоха от единствено себе си. Размазаха грима ѝ и по бузите ѝ се спуснаха поточета от черно мастило.

Кати се прибра у дома и незабавно посегна към телефона, с цел да се оплаче на свещеника, само че в идващия момент я обзе боязън, че заради мощното неспокойствие няма да съумее да изрече верните думи. Представяше си по какъв начин ще построи къщурка от карти, която ще рухне още при първия лъх напразно. Затова реши да напише писмо. За да формулира напълно тъкмо каквото искаше да каже. Потърси хубава хартия и внезапно си спомни за кутията с хартия за сандвичи, която татко ѝ събираше за нея.

– Това е единствено за теб – сподели ѝ той, до момента в който грижливо почистваше листовете от трохи и други останки. – По-късно можеш да направиш нещо красиво с тази хартия.

Навярно си е мислел, че тя ще изрязва фигурки или ще употребява листовете за прекопиране. Тънката, меко шумоляща хартия от много време ѝ изглеждаше вълшебна. Видеше ли я, ѝ се приискваше да напише върху листа магическо проклинание. Вярно, хартията за сандвичи настойчиво отхвърляше да приема цветове, а сложеше ли я в пишещата машина, започваха да се образуват мастилени облачета, само че лекият емайл придаваше на буквите и думите неотразимо зарево.

Кати упрекна свещеника, че поради неговото надгробно слово погребението на майка ѝ е било анонимно. Само кухи изречения, не стигнали до сърцата и душите на опечалените. Избираше нови думи, употребява десетки удивителни (докато натискаше съответния клавиш на машината, се усещаше окрилена), неведнъж прокле името на господа (и това се усещаше добре, ето за какво вгради проклятието на всички места, където бе възможно) и не си спести цветисти изрази, с цел да шокира божия чиновник.

Писмото бе напечатано, само че в действителност представляваше зов на душата ѝ.

Кати свърши, сгъна листа и го постави в плик. Изведнъж се запита какъв брой ли време е минало, откогато е писала писмо за последно. Не есемес, не имейл, не и служебна преписка, а писмо до съответен човек. Сигурно е писала писма, когато ходеше на учебно заведение. По едно време имаше другарка, от която я разделяше цялостен океан. Оттогава бяха минали най-малко двайсет години. Сега беше на трийсет и девет.

През годините в учебно заведение имаше и други писма, жизненоважни – най-малко по този начин ги възприемаше тогава. „ Искаш ли да вървиш с мен? Моля те, означи: Да/не/може би. “ Или: „ Ще се срещнем ли през днешния ден зад спортната зала? Много желая да ти кажа нещо... “ Плюс сърце от синьо мастило.

Най-прекрасните писма, които бе получавала в миналото, бяха от баба ѝ Катарина. Понеже беше прекомерно остаряла, с цел да пътува, тя ѝ пишеше за всяка Коледа. През първите години банкнотата, поставена в писмото, ѝ се струваше доста по-важна от написаното, само че с времето това се промени. Един ден осъзна, че не парите я стимулират да отвори писмото преди всички други дарове и да го прочете буквално.

Писмото съставлява време и изпитание. Писмото изисква да мислиш за другия. То е скъп подарък. Все едно подаряваш мармалад, сварен персонално от теб, дори да има гнусен усет. Или саморъчно изплетени чорапи, даже да ти нервират кожата. Или първите неразбираеми рисунки на дребните деца, които се гордеят с достижението си. Всичко това е безпределно скъпо – стига да осъзнаеш какво ти подаряват.

В случай че писмото бе подарък за свещеника, този подарък несъмнено беше нежелателен.

Въпреки това го пусна в пощенската кутия и се почувства задоволена.

Не получи отговор. След седмица я обзеха подозрения. Навярно свещеникът въобще не е прочел писмото ѝ... или секретарката му го е хвърлила в кошчето за отпадък. В гърдите ѝ още веднъж лумна яд. Набързо съчини ново писмо (с още повече удивителни), отиде в дома на свещеника, позвъни и когато той се появи на прага, стартира да чете на глас. Божият чиновник стоеше пред нея по халат и изтъркани домашни чехли и от самото начало разтриваше ръце, като че ли се опитваше да заличи протичащото се.

Четенето на глас ѝ се удаде мъчно. Не посмя да огледа свещеника в очите. Нито един път. Ала с всяка последваща дума гърбът ѝ се изправяше, а треперещият ѝ глас укрепваше.
Щом свърши, пъхна писмото в разтритите ръце на свещеника и си потегли. Не реагира на опитите му да я върне.

„ Сбогом! “ – по този начин завършваше писмото ѝ. С тази дума Кати затвори една врата и я заключи.

Прибра се у дома с леки стъпки. Същевременно усещаше в сърцето си останала тежест. Забеляза и доста неизказани думи и осъзна, че е извънредно време да ги изрече. Взе решение да напише още доста писма, с цел да се раздели с оковите. Както знаеше от опит, хартията може да бъде необикновено остра и да реже като нож.

Най-важно бе да приключи със „ Сбогом! “. Магична дума. В нея се криеше освобождението ѝ – само че единствено когато бе произнесена почтено. С тази дума щеше да се отърси от гнева и омразата. От най-дълбоките разочарования.

В началото Кати вървеше по последователност. Първо се запита кой се е отнесъл незаслужено с нея през детските ѝ години. Кой ѝ е сторил нещо, което тя не може да не помни, даже да е било дреболия. Възнамеряваше да разчисти пътя си, да не остави нито една трохичка. Написа писмо до съседското момиче Петра Лонер: бяха на пет години и Петра настойчиво отхвърляше да ѝ даде най-малко едно от своите зайчета, въпреки че те се размножаваха... ами, като зайчета. Завърши писмото със „ Сбогом! “. Написа писмо до ръководителя на футболното сдружение, който тогава беше треньор и не ѝ позволи да играе в тима на момчетата. Не че ѝ харесваше да рита футбол, само че белким бе редно да я изключи единствено тъй като е момиче? „ Сбогом! “ Изпрати писмо до недружелюбния лидер на рейс, който не пожела да ѝ отвори вратата, въпреки да чакаше на светофар; вместо това я погледна и обвинително ѝ сподели часовника си! „ Сбогом! “ Не не помни и момчето – определението „ някогашен другар “ беше прекомерно огромна чест за подобен като него, – с което бе претърпяла първия си път. След празника на виното. Искаше да спи с него, тъй като бе влюбена. Но не по подобен метод. А той не искаше нея, той искаше единствено да спи с нея. Всички я предупреждаваха да не се хваща с него. „ Сбогом! “ Върви по дяволите!

С всяко писмо прозрението ѝ се задълбочаваше: тя бе на път да се сбогува освен с предишното си, само че и с живота в родното място. Много скоро ще замине отсам. Длъжна е да замине. Защото през всичките тези години не бе намерила своето място. Нямаше специалност, която да я удовлетворява. Нямаше мъж, който да я обича същински, а тя да може да го обича без задръжки. Нямаше и дете, родено от любовта. Не бе засадила дърво... въобще никакво растение. Навярно всичко това я очакваше на друго място. Кати мечтаеше най-сетне да разбере какво може да направи с този чудноват подарък, наименуван живот. Имаше възприятието, че още не е разопаковала своя подарък, само че вижда напълно ясно етикета със периода на валидност.

Досега не бе посмяла да си тръгне. След гибелта на татко си не можеше да остави майка си сама. Макар че още от детството си искаше да пътува чак до края на небесната дъга и да си опита шанса като героите и героините в старите истории. Но който си отива, се сбогува освен с раните и разочарованията, а и с всички положителни мемоари. Затова Кати написа писма и на хората, които заслужаваха благодарността ѝ. Написа ги на ръка. Оказа се мъчно, вероятно тъй като не бе писала на ръка от десетки години и се наложи първо да си спомни по какъв начин наподобява почеркът ѝ.

Написа писмо на автомобилния монтьор, който ѝ даде пет % отстъпка, тъй като била най-любезната му клиентка. Написа писмо на първата си най-хубава другарка (завинаги и за безконечни времена), която ѝ позволяваше да чете дневника ѝ – само тя, никой различен. Написа писмо на съседката, която с подготвеност ѝ заемаше косачката си, откогато нейната изпуши и съобщи богу дух. Трийсет писма. Трийсет пъти сърцетуптене в гърлото. Трийсет пъти „ Сбогом! “.

Получателката на писмо № 32 не заслужаваше да получи редове, написани на ръка.

Гудрун Лупенау живееше в къщурка, обрасла с бръшлян. Кати натисна изтрития меден звънец, само че никой не ѝ отвори.

Реши да изчака. Ако се наложи, цялостен час. Това бе едно от разпоредбите, които си беше основала. Друго предписание гласеше да стартира да чете писмото незабавно щом съответното лице застане пред нея, без да си губи времето в празни приказки. За страдание тъкмо това се случи с Маркус, първата ѝ целувка, и с написаното на ръка писмо за Франк, първата ѝ същинска целувка.

След четиресет и три минути в дворчето влезе жълт фиат 500 и от него слезе Гудрун Лупенау. Вече седемдесет и двегодишна, дамата не бе изгубила нищо от тогавашната си внушителност. Висока, загърната в бежова плетена жилетка, сивата ѝ коса бе завършена в къса, практична прическа. Забеляза Кати през очилата с червени рамки и очите ѝ светнаха радостно.

– Божичко, Кати! Какво правиш тук? Колко е хубаво да те видя още веднъж след толкоз години! Много обичах смеха ти, знаеш ли! Засмееше ли се, цялото ти лице грейваше...
Извади ключа от джоба на панталоните си.

– Ако знаех, че си решила да посетиш остарялата си класна тъкмо през днешния ден, щях да се прибера по-рано. Досега седях на пейката край реката, може би не знаеш къде е. От общината я сложиха едвам предходната година. Трябва единствено да минеш около остарялата плантация, дето е изоставена от години, и оттова не е надалеч. Седя там и премислям и душата ми се успокоява.

Отключи входната врата.

– Кажи ми какво те води при мен. Искаш ли нещо за пиянство? О, господи, май нямам нищо с изключение на кафе!

Кати не беше чувала този отзивчив глас от десетилетия, само че доста добре помнеше ясно артикулираните срички, които загатваха, че единствено след минута доброжелателството може да премине в упрек. Още при първата дума се разтрепери от нерви – все едно стана още веднъж шестгодишната ученичка, изправена пред дъската да реши комплицирана математическа задача. Почувства се като дърво, образувало десетки нови годишни пръстени, само че сърцевината му си бе останала същата.

Бързо извади писмото от плика и разгъна хартията за сандвичи. Зачете с трептящ глас.


Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.