Хиляди години по-късно източникът на река Нил продължава да е загадка за учените
Кой е източникът на Нил? Макар и на пръв взор въпросът да наподобява елементарен, произходът на най-дългата река на планетата Земя е обърквал хората в продължение на хиляди години. Дори и през днешния ден, в епохата на спътниците и геофизичното ноу-хау, обхванатата от романтика мистерия за източника на Нил към момента не е толкоз елементарна, колкото евентуално допускате.
Възможно най-простичкият отговор е, че Нил има два съществени източника: Синият Нил от Етиопия - който способства за две трети от целия отток на реката - както и Белият Нил от Големите африкански езера и оттатък тях. Ако обаче се върнем няколко стъпки обратно в историята, ще забележим, че нещата не са толкоз ясни.
Древните римляни са имали поговорката " Nili caput quaerere ", която на латински значи " Да търсиш главата на Нил ". Хората от това време са я употребявали, с цел да разказват безумни старания, блян към непостижимото или невъзможното.
Римляните, които в никакъв случай не са отказвали предизвикателство, фактически се пробват да открият извора на Нил в границите на задача, подхваната от император Нерон през 60-61 година от н.е. С помощта на етиопски водачи дребна група от персоналната защита на императора се насочва през Африка около Нил към незнайното.
Не е ясно къде е завършило следствието им, макар че се твърди, че са достигнали до забележителен воден басейн, за който са вярвали, че е изворът. Някои настояват, че това е било дефиле покрай Джуба в сегашен Южен Судан, до момента в който други считат, че са достигнали още по на юг в Уганда към водопада Мърчисън.
Така или другояче, в последна сметка те не съумяват да разрешат загадката. Нерон се самоубива през 68 година а когато опцията за навлизане в Африка оттатък римския Египет отпада, търсенето на източника се прекратява.
Снимка: Craig Schuler / Shutterstock
Древните египтяни, още даже преди самите римляни, също са желали да открият произхода на Нил най-малкото тъй като са разчитали на водите му, с цел да подхранват почвата, и даже са ги употребявали, с цел да се придвижват от една точка до друга.
Смята се, че те са наблюдавали Нил чак до Хартум в Судан, обяснявайки източника му със Синия Нил от езерото Тана в Етиопия. Съобщава се, че експедиция, поръчана от фараона Птолемей II Филаделф, управлявал Египет през III в. прочие н. е., открива, че източникът на Синия Нил може да произлиза от етиопските планини.
Древните египтятни са били на прав път, но няма доказателства, че те в миналото са изследвали другата основна част от този пъзел - Белия Нил.
Днес значително е признато, че Нил има два извора: Синият и Белият Нил, които се срещат в суданската столица Хартум, преди да продължат на север към Египет. Синият Нил извира от изток в езерото Тана в Етиопия, до момента в който Белият се появява към езерото Виктория, излизайки при Джинджа, Уганда.
Ето за какво езерото Виктория, най-голямото по повърхност в Африка, постоянно е посочено като източник на Нил. Дори и този въпрос обаче е по-сложен, в сравнение с наподобява на пръв взор. Известният приключенец сър Кристорфър Ондатджи изяснява в списание „ Geographical “ през 2016 година, че самото езеро Виктория е водоем, захранван от други реки.
През 1996 година Ондатджи се насочва на експедиция из Африка, с цел да открие извора на река Нил, и открива, че водите на езерото Виктория се вливат в тези на Алберт. Белият Нил не извира непосредствено от езерото Алберт, а от реките Кагера и Семлики, които пък от своя страна водят началото си от планините Рувензори в Демократична република Конго. В последна сметка той декларира, че Белият Нил може да се наблюдава непосредствено до реките Кагера и Семики.
" Планините Рувензори са също толкоз значим източник на нилска вода, колкото и езерото Виктория ", написа той.
От всичко казано дотук излиза наяве, че река Нил няма един-единствен генезис и се зарежда посредством комплицирана система от реки и други водни басейни. Макар че е сантиментална визията, че източникът може да се дефинира на карта, истината рядко е толкоз елементарна.
Източник: IFLScience




