България и еврото. Няколко думи около една дискусия
Коронавирусът е най-голямата тематика за България и света, само че в случай че желаете да следите елементарно какво друго си коства да знаете, четете новата графа " Новини без ковид ".
Румен Аврамов (Център за университетски проучвания София) е бил заместник-председател на Агенцията за икономическо програмиране и развиване към държавното управление (1991-1994) и член на Управителния съвет на Българска народна банка (1997-2002). Текстът му е от седмичния бюлетин на Института за пазарна стопанска система (ИПИ).Присъединяването към Валутно-обменния механизъм II (ERM II) и Банковия съюз е решение с огромна социална значителност. В този и идващите броеве на " Преглед на стопанската политика " Институтът за пазарна стопанска система разгласява отзиви по тематиката на външни създатели. Текстовете са без редакторска интервенция.
Много се изговори за ERM II, еврото и паричния съвет преди коронавирусът да опустоши тематиката. Евро-логореята прояви латентните страхове и очерта територията на публичното (не)знание. Разбира се, обстановката не бе пропусната от тези, които ловят риба в мътна вода. А генезисът на самата обстановка е изцяло несъизмерим: вместо едно икономическо решение да се разисква във връзка със икономически условия, то се озова в епицентъра на информационен проблем, основан от ръководещите. За страдание, със съучастието на Българска народна банка, която зае изцяло безлична позиция, отказвайки да застане - авансово и в хода на " дебатите " - на предния фронт.
Предлагам къси бележки по някои от обсъжданите въпроси.
(Пред)история - I. Добре е да си даваме сметка, че забележителният триумф на паричния съвет в България се дължи значително на
съответния миг, в който бе въведен.
МВФ завъртя концепцията още през есента на 1994 година, когато постоянната му задача стартира алтернатива за " нетрадиционна стабилизация " посредством фиксиране на валутния курс. Ставаше дума за внимателен сондаж, като специалистите се придържаха към евфемизма без да произнасят името на този модел. Времето беше преходно и безперспективно; управляваше служебното държавно управление на Ренета Инджова и предстоеше сигурна изборна победа на Българска социалистическа партия. Ала сюжетът не попадна във вакуум. Последиците от допустима хиперинфлация или от поврат във валутната политика се обсъждаха намерено от Агенцията за икономическо програмиране и развиване (в частност в годишния й отчет за 1994 г.) и на професионална конференция директно след изборите.
Победоносната реституция на Българска социалистическа партия обаче нямаше потребност от сходни институционални нововъведения. Едва когато през май-септември 1996 година резултатите от икономическа й политика бяха употребявани с цената на дълбока финансова рецесия, концепцията за паричен свет възвърна актуалността си. Към ноември трите христоматийни условия за неговото сполучливо лансиране се оказаха налице.
1/ Националната валута изчезваше за сметка на $, защото бе отключен развой на огромна валутна субституция. Неизбежна беше появяването на, всъщност, нова парична единица каквато щеше да стане левът, издаден от Паричен съвет.
2/ Две от вероятните стабилизационни котви (рестрикциите на заема и на доходите) бяха напълно дискредитирани през предходните години, като само неизползвана, и затова облечена в някакво доверие, оставаше новата котва на валутния курс.
3/ Накрая, идваше политическа смяна, възприемана като радикална разлъка с дотогавашната мъчителна, половинчата и неконсистентна, икономическа линия. Символиката на ново политическо начало откри израз в формалното изказване на шефа за Европа в МВФ Майкъл Деплер, че Фондът ще поддържа въвеждането на паричен съвет в България. Съобщението той направи в София, в деня след втория тур на президентските избори, извоювани от ОДС.
Останалото бе институционален дизайн и стопанска система. През февруари-май 1997 година бе напълно пренаписан статутът на Българска народна банка. Пълното възобновяване през юни на Управителния й съвет, управляван от Светослав Гаврийски, последвалото преустрояване във действието на банката и консервативната бюджетна политика на тогавашното и на идващите държавни управления приключиха смяната. Постепенно
цялата икономическа система се приспособява безпрепятствено и уютно към новите дадености.
Днес, както стана ясно, малко на брой си показват друг паричен режим. Приказките за изгодите от едно химерично връщане независимостта на централната банка са манипулативни. В европейските страни отвън еврозоната (а и отвън ЕС) тези институции разполагат с пренебрежима степен на независимост по отношение на политиката на ЕЦБ. А централните банки в еврозоната са сложени в изискванията на паричен съвет що се отнася до валутния курс и финансирането на бюджетните дефицити, само че разполагат (при избрани условия) с лостовете на рефинансирането и на кредитора от последна инстанция. Така при скока от паричен съвет в еврозоната България няма какво да загуби, до момента в който печели достъп до два основни парични инструмента.
(Пред)история - II. Сакралната формула, че до влизането в еврозоната ще запазим паричния съвет и днешния закрепен курс (който по сполучливите думи на шефа на Българска народна банка Димитър Радев " за нас е вяра " ) не е получена безплатно.
Процедурите по влизане в ERM II са написани през 1997 година, когато към момента нямаше членки на Европейски Съюз с паричен съвет. Когато се появиха претенденти за съюза с тази парична система (първо Балтийските страни, а след това и България), настоящата уредба трябваше да бъде пригодена. Промяна на съответното вторично европейско право не беше допустимо, заради което се постановяваше авторизирано пояснение на характерния проблем. Процесът продължи 6 години, през които Българска народна банка, координирано с другите заинтригувани централни банки, поставиха упорити старания да убедят европейските институции. Първоначалното - извънредно догматично - мнение на ЕЦБ изискваше всички страни, в това число тези с паричен съвет, да минат по общоприетия път посредством краткотрайно " отвързване " на курса в границите на ERM II, с цел да се тества неговата непоклатимост.
Обратно, нашите съществени контрааргументи бяха три:
паричният съвет извършва точно дисциплиниращите функционалности на европейския валутно-курсов механизъм; дългогодишното безпроблемно престояване в режим на " валутен ръб " е най-хубавото практическо доказателство за адекватността на курса; всяко наложително връщане към корабоплаване съставлява нездравословно и излишно дестабилизиране на системата. При началните вътрешни разисквания в Българска народна банка преглеждахме даже опцията за прескачане етапа на ERM-II и влизане напряко в еврозоната. Този вид се оказа юридически неупотребим и твърдата ни позиция остана въпросната формула. В хода на договарянията по присъединение (глава 11 за Икономическия и паричен съюз) тя бе повтаряна, записвана и апробирана безчет пъти.
Първият пробив пристигна през април 2000 година, когато ЕЦБ (а през ноември и ЕКОФИН) одобри правилото за " неуникалност " на траекториите към еврото и съвместимостта на паричните препоръки с участие в Европейски Съюз. Това бе оценено като значима политически триумф за България и Балтийските страни. По-късно (декември 2001 г.) пристигна краха на " борда " в Аржентина, който затвърди убеждението, че съществуването на явен и предвидим излаз от този паричен режим е основен стабилизиращ фактор. А в края на 2003, преди приемането на Естония, Литва и Латвия в Европейски Съюз, дефинитивно бе призната годната и понастоящем скица: при влизане в ERM II курса се " договаря " при подразбирането, че той остава този на паричния съвет; поддържането на закрепения курс ( " съмнения " от +/- 0 % в границите на ERM II) е едностранен ангажимент на съответната национална емисионна банка. Последното, естествено, не е затруднение, откакто е било факт в продължение на дълъг интервал (в случая с България - към този момент 23 години). Така наложителното общо предписание (записано с разбунилата духовете неотдавнашна корекция в Закона за БНБ) и българското изключение стават изцяло съвместими.
Днес никоя европейска институция не слага под подозрение този модел,
който бе прибавен без каквито и да било разтърсвания в трите Балтийски страни. Различен е единствено съответният календар. Седем от новоприетите в Европейски Съюз през 2004 година са кандидатствали и влезнали в ERM II след 2 до 19 месеца. Измежду тях, страните с паричен съвет са престояли във валутния механизъм сред 6.5 и 10.5 години, против 2 до 3 година за тези без паричен съвет. В това отношение България е неповторимо изоставаща със своите към този момент 13 години отвън ERM II. Ето за какво жалката слабохарактерност и малодушното оттегляне на държавното управление в миг когато тази стъпка наподобява осъществима е демонстрация на висша безнаказаност.
Рискове. Две думи за най-често повтаряните причини срещу (или за отлагане) приемането на еврото.
Първият кръг от тях показват рецесията, през която мина еврозоната и градивните недостатъци на общата валута. Двете са неоспорими и добре известни, само че това не са годни доводи. България не може да избегне гравитационното поле на еврозоната. Дори при неин предполагаем колапс, стопанската система и паричната ни политика ще останат в орбитата на европейското ядро. Колкото и дребна да е тежестта ни, да си част от тези, които търсят решение на казуса е постоянно за предпочитане пред това да си отвън тях.
Некоректно е също изказванието, че " входната такса " и изискванията за нас са по-тежки, в сравнение с за включилите се по-рано. Истината е, че ние се доближаваме до еврозона, която е друга от съществувалата през 2007 или през 2013 година, по този начин както бъдещите претенденти ще влязат в друга от днешната. Сегашните членки в действителност са платили цената в хода на промените; за тях новите условия също са били " спомагателна тежест ". Недоволства в България нормално провокира условието тя да се включи още на този стадий в банковия съюз. Но по какъв начин идващите от вътрешната страна рецензии против това изискване (включително епизодични гласове от БНБ) да бъдат възприети по различен метод с изключение на като предпочитание за защита на български банки от контрола на безпристрастен външен контрол? Репутационното леке върху регулатора от случая с КТБ е не по-малко корозивно от икономическите последствия на банкрута. В края на краищата никой не може да ни избави от риска, който представляваме за самите себе си.
Румен Аврамов (Център за университетски проучвания София) е бил заместник-председател на Агенцията за икономическо програмиране и развиване към държавното управление (1991-1994) и член на Управителния съвет на Българска народна банка (1997-2002). Текстът му е от седмичния бюлетин на Института за пазарна стопанска система (ИПИ).Присъединяването към Валутно-обменния механизъм II (ERM II) и Банковия съюз е решение с огромна социална значителност. В този и идващите броеве на " Преглед на стопанската политика " Институтът за пазарна стопанска система разгласява отзиви по тематиката на външни създатели. Текстовете са без редакторска интервенция.
Много се изговори за ERM II, еврото и паричния съвет преди коронавирусът да опустоши тематиката. Евро-логореята прояви латентните страхове и очерта територията на публичното (не)знание. Разбира се, обстановката не бе пропусната от тези, които ловят риба в мътна вода. А генезисът на самата обстановка е изцяло несъизмерим: вместо едно икономическо решение да се разисква във връзка със икономически условия, то се озова в епицентъра на информационен проблем, основан от ръководещите. За страдание, със съучастието на Българска народна банка, която зае изцяло безлична позиция, отказвайки да застане - авансово и в хода на " дебатите " - на предния фронт.
Предлагам къси бележки по някои от обсъжданите въпроси.
(Пред)история - I. Добре е да си даваме сметка, че забележителният триумф на паричния съвет в България се дължи значително на
съответния миг, в който бе въведен.
МВФ завъртя концепцията още през есента на 1994 година, когато постоянната му задача стартира алтернатива за " нетрадиционна стабилизация " посредством фиксиране на валутния курс. Ставаше дума за внимателен сондаж, като специалистите се придържаха към евфемизма без да произнасят името на този модел. Времето беше преходно и безперспективно; управляваше служебното държавно управление на Ренета Инджова и предстоеше сигурна изборна победа на Българска социалистическа партия. Ала сюжетът не попадна във вакуум. Последиците от допустима хиперинфлация или от поврат във валутната политика се обсъждаха намерено от Агенцията за икономическо програмиране и развиване (в частност в годишния й отчет за 1994 г.) и на професионална конференция директно след изборите.
Победоносната реституция на Българска социалистическа партия обаче нямаше потребност от сходни институционални нововъведения. Едва когато през май-септември 1996 година резултатите от икономическа й политика бяха употребявани с цената на дълбока финансова рецесия, концепцията за паричен свет възвърна актуалността си. Към ноември трите христоматийни условия за неговото сполучливо лансиране се оказаха налице.
1/ Националната валута изчезваше за сметка на $, защото бе отключен развой на огромна валутна субституция. Неизбежна беше появяването на, всъщност, нова парична единица каквато щеше да стане левът, издаден от Паричен съвет.
2/ Две от вероятните стабилизационни котви (рестрикциите на заема и на доходите) бяха напълно дискредитирани през предходните години, като само неизползвана, и затова облечена в някакво доверие, оставаше новата котва на валутния курс.
3/ Накрая, идваше политическа смяна, възприемана като радикална разлъка с дотогавашната мъчителна, половинчата и неконсистентна, икономическа линия. Символиката на ново политическо начало откри израз в формалното изказване на шефа за Европа в МВФ Майкъл Деплер, че Фондът ще поддържа въвеждането на паричен съвет в България. Съобщението той направи в София, в деня след втория тур на президентските избори, извоювани от ОДС.
Останалото бе институционален дизайн и стопанска система. През февруари-май 1997 година бе напълно пренаписан статутът на Българска народна банка. Пълното възобновяване през юни на Управителния й съвет, управляван от Светослав Гаврийски, последвалото преустрояване във действието на банката и консервативната бюджетна политика на тогавашното и на идващите държавни управления приключиха смяната. Постепенно
цялата икономическа система се приспособява безпрепятствено и уютно към новите дадености.
Днес, както стана ясно, малко на брой си показват друг паричен режим. Приказките за изгодите от едно химерично връщане независимостта на централната банка са манипулативни. В европейските страни отвън еврозоната (а и отвън ЕС) тези институции разполагат с пренебрежима степен на независимост по отношение на политиката на ЕЦБ. А централните банки в еврозоната са сложени в изискванията на паричен съвет що се отнася до валутния курс и финансирането на бюджетните дефицити, само че разполагат (при избрани условия) с лостовете на рефинансирането и на кредитора от последна инстанция. Така при скока от паричен съвет в еврозоната България няма какво да загуби, до момента в който печели достъп до два основни парични инструмента.
(Пред)история - II. Сакралната формула, че до влизането в еврозоната ще запазим паричния съвет и днешния закрепен курс (който по сполучливите думи на шефа на Българска народна банка Димитър Радев " за нас е вяра " ) не е получена безплатно.
Процедурите по влизане в ERM II са написани през 1997 година, когато към момента нямаше членки на Европейски Съюз с паричен съвет. Когато се появиха претенденти за съюза с тази парична система (първо Балтийските страни, а след това и България), настоящата уредба трябваше да бъде пригодена. Промяна на съответното вторично европейско право не беше допустимо, заради което се постановяваше авторизирано пояснение на характерния проблем. Процесът продължи 6 години, през които Българска народна банка, координирано с другите заинтригувани централни банки, поставиха упорити старания да убедят европейските институции. Първоначалното - извънредно догматично - мнение на ЕЦБ изискваше всички страни, в това число тези с паричен съвет, да минат по общоприетия път посредством краткотрайно " отвързване " на курса в границите на ERM II, с цел да се тества неговата непоклатимост.
Обратно, нашите съществени контрааргументи бяха три:
паричният съвет извършва точно дисциплиниращите функционалности на европейския валутно-курсов механизъм; дългогодишното безпроблемно престояване в режим на " валутен ръб " е най-хубавото практическо доказателство за адекватността на курса; всяко наложително връщане към корабоплаване съставлява нездравословно и излишно дестабилизиране на системата. При началните вътрешни разисквания в Българска народна банка преглеждахме даже опцията за прескачане етапа на ERM-II и влизане напряко в еврозоната. Този вид се оказа юридически неупотребим и твърдата ни позиция остана въпросната формула. В хода на договарянията по присъединение (глава 11 за Икономическия и паричен съюз) тя бе повтаряна, записвана и апробирана безчет пъти.
Първият пробив пристигна през април 2000 година, когато ЕЦБ (а през ноември и ЕКОФИН) одобри правилото за " неуникалност " на траекториите към еврото и съвместимостта на паричните препоръки с участие в Европейски Съюз. Това бе оценено като значима политически триумф за България и Балтийските страни. По-късно (декември 2001 г.) пристигна краха на " борда " в Аржентина, който затвърди убеждението, че съществуването на явен и предвидим излаз от този паричен режим е основен стабилизиращ фактор. А в края на 2003, преди приемането на Естония, Литва и Латвия в Европейски Съюз, дефинитивно бе призната годната и понастоящем скица: при влизане в ERM II курса се " договаря " при подразбирането, че той остава този на паричния съвет; поддържането на закрепения курс ( " съмнения " от +/- 0 % в границите на ERM II) е едностранен ангажимент на съответната национална емисионна банка. Последното, естествено, не е затруднение, откакто е било факт в продължение на дълъг интервал (в случая с България - към този момент 23 години). Така наложителното общо предписание (записано с разбунилата духовете неотдавнашна корекция в Закона за БНБ) и българското изключение стават изцяло съвместими.
Днес никоя европейска институция не слага под подозрение този модел,
който бе прибавен без каквито и да било разтърсвания в трите Балтийски страни. Различен е единствено съответният календар. Седем от новоприетите в Европейски Съюз през 2004 година са кандидатствали и влезнали в ERM II след 2 до 19 месеца. Измежду тях, страните с паричен съвет са престояли във валутния механизъм сред 6.5 и 10.5 години, против 2 до 3 година за тези без паричен съвет. В това отношение България е неповторимо изоставаща със своите към този момент 13 години отвън ERM II. Ето за какво жалката слабохарактерност и малодушното оттегляне на държавното управление в миг когато тази стъпка наподобява осъществима е демонстрация на висша безнаказаност.
Рискове. Две думи за най-често повтаряните причини срещу (или за отлагане) приемането на еврото.
Първият кръг от тях показват рецесията, през която мина еврозоната и градивните недостатъци на общата валута. Двете са неоспорими и добре известни, само че това не са годни доводи. България не може да избегне гравитационното поле на еврозоната. Дори при неин предполагаем колапс, стопанската система и паричната ни политика ще останат в орбитата на европейското ядро. Колкото и дребна да е тежестта ни, да си част от тези, които търсят решение на казуса е постоянно за предпочитане пред това да си отвън тях.
Некоректно е също изказванието, че " входната такса " и изискванията за нас са по-тежки, в сравнение с за включилите се по-рано. Истината е, че ние се доближаваме до еврозона, която е друга от съществувалата през 2007 или през 2013 година, по този начин както бъдещите претенденти ще влязат в друга от днешната. Сегашните членки в действителност са платили цената в хода на промените; за тях новите условия също са били " спомагателна тежест ". Недоволства в България нормално провокира условието тя да се включи още на този стадий в банковия съюз. Но по какъв начин идващите от вътрешната страна рецензии против това изискване (включително епизодични гласове от БНБ) да бъдат възприети по различен метод с изключение на като предпочитание за защита на български банки от контрола на безпристрастен външен контрол? Репутационното леке върху регулатора от случая с КТБ е не по-малко корозивно от икономическите последствия на банкрута. В края на краищата никой не може да ни избави от риска, който представляваме за самите себе си.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ