Корицата на гръцкия превод на Бай Ганьо, на която по

Корицата на гръцкия превод на " Бай Ганьо ", на която по случайност се появи колаж с лицето на Бойко Борисов, стана същински шлагер в България. Защо байганьовският нрав през днешния ден е по-несломим от когато и да било?

Комедийният заряд на корицата очевидно е в това, че - най-малко съгласно някои - грешката е вярна. Критиците на господин Борисов, които от десетилетие го съпоставят с героя на Щастливеца, приветстват. А и водачът на ГЕРБ като че ли дава значително мотиви за такива паралели.

Да вземем да вземем за пример случката с американската посланичка Херо Мустафа, която неотдавна се озова в прегръдките му. Тази преживелица неволни ни напомня други герои от други времена, когато политическата уместност беше непознато разбиране:

„ Тука [в чужбина] не можеш да ги схванеш коя е слугиня, коя е стопанка, все лъскави, все чисто облечени. Изпречи се някоя отсреща ти, хили се по този начин мазно-мазно, мислиш, слугиня е, закачиш я, вземеш си пакост на главата; изпречи се друга, хубавичка, смирена, мислиш, ха това е господарката, станеш ѝ на крайници, поканиш я да седне, тя се срами... ”.

Култови изречения, които се помнят
Редакцията предлага
Култови премиерски изрази като „ тадуф-тадуф ”, „ фифа-фафа-фуфа ” и „ фъш-фъш ” се вписват прелестно в речника на господин Ганьо Балкански – да вземем за пример, когато в басейна имитира колелото на параход („ чакай в този момент да им покажем вампор на кое викат ”, „ тупа-лупа, тупа-лупа, фйюууу).

Ако бай Ганьо трепери за своето чердже и мускали, носи си люти чушчици при странстванята си из Европата, то очевидно за някои членове на ГЕРБ пътят към сърцето на водача минава през суджука...

В опитите на премиера да впечатлява чужденците като че ли дочуваме триумфалния зов: " Булгар! Булга-ар! ” на „ балканския талант ” Ганьо, който вкаменява благочестивите немци в басейна.

(„ аз ви построих ”, „ аз дадох ”, „ аз взех решение ”, „ аз разпоредих ”, „ мене трима папи са ме галили по главата ” и др.), съгласно съперниците му, е в същата тоналност като откровенията на бай Ганьо: „ тури ме в която щеш околия и ми кажи когато щеш да ти избера. Едно магаре тури за претендент, и магарето ще ти избера, майка му остаряла " ; „ Туй Иречек-Миречек ей така – зяпнали са ме слушали, като им заговорвам. Мен англичани, мен американци ихтибар са ми правили в Дрезден ".

Наследниците на Алековия воин

Но в случай че приликите сред Алековия воин и министър-председателя са толкоз доста, по какъв начин да разбираем политическото му дългоденствие? Дали отговорът не е в това, че таман бай Ганьо, а не Щастливецът е този, който оцелява?

Ще сгрешим, в случай че потърсим наследниците на Алековия воин единствено на днешния политически Олимп, в нахлупилата каскет прокуратура, или в мутрите на прехода. Байганьовщината има наперени емисари освен на всички етажи на държавната машина, във всичките ѝ колелца и бурмички, а неизлечимо е белязала цялата тъкан на обществото.

Поевропейчването, захвърлянето на „ агарянския ямурлук ” и замяната му с „ белгийска тога ” са доста повече от еднократния акт на пришиването на непознат конституционализъм към спорната българска политическа традиция, разказан от Алеко. Този екзистенциален, само че подражателен и, в този смисъл, лекомислен жест разказва трагикомичните метаморфози на цели генерации.

Байганьовщината не е единствено българско събитие

Можем да се утешим, че байганьовщината не е единствено българско събитие. Подобни герои (Тартюф, Тартарен Тарасконски, Санчо Панса, Швейк и др.) се пазят в редица литературни съкровищници по света.

Петър Чолаков

Гръмогласна бездуховност, келепирджийство, тарикатлък, нечистоплътност, опортюнистичен национализъм, пренебрежение към чужденците (според бай Ганьо „ на немците един пирон не им стига мозъка да забият ”) – това са някои от отличителните белези на простака. Те не са присъщи единствено на една нация.

Според проф. Кьосев, въпреки всичко нашенският тъпанар се отличава с особена смелост, той живее „ със сбъркана визия за обществените и просветителни йерархии ” и „ счита, че е в правото си ”. Но арогантността и илюзорното предимство, в което са уверени някои неквалифицирани човеци (т.нар. резултат на Дънинг-Крюгер), не са български феномен. Особеното у нас, без да е неповторимо, е диктатът на простака. В злополучните страни сякаш точно простакът е героят на всички времена.

Героят, който умъртви своя основател

Прегледът на нашата най-нова история е обезкуражаващ: байганьовщината е по-скоро правилото, а не изключението в Следосвобожденска България; тя освен не изчезва, а господства след 9.09.1944 (неслучайно Тодор Живков е един от двата „ университета ” на господин Борисов, съгласно признанията му; другият е Симеон). А през днешния ден байганьовският нрав е в съвършена кондиция.  А заради непрекъснатата емиграция на мнозина от най-образованите, може би, е по-могъщ и непреклонен от всеки път.

Тогава кой се смее финален? Дали критиците на министър-председателя Борисов, които виждат в него оживялата подигравка на един книжовен воин? Или последната дума принадлежи на „ колажа " от кръв и плът - на политика, построил кариера върху благосклонностите, които печели поради приликите с един занимателен облик, прочут още от ученическата пейка? Това е воин, който ни разсмива. Затова нормално забравяме, че той убива идеалистичния си основател.