И на иврит, и на руски – като на война
КОРАБ „ СТРАНДЖА “, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ
24.10.1994 година, Варна – кеят, 13-о място
Не съм дилетант, а душата се стъписва – такава бедност е остарялото корито при следващия ремонт. Каютата - кутийка, няма къде да подредя положителните мемоари. Изборът е мой. Не мога да се кача на контейнеровоз, където сменният режим би ми паснал идеално: по месец и половина на бряг и море. Връзкарска история. Нямам достъп и до корабите с безвахтено обслужване, единствено случайност може да ме прати там. Тогава – на дребните японци, които към този момент са остарели черупки, само че вършат къси преходи и са с стеснен регион на корабоплаване. И по този начин за първи път стъпвам на транспортен съд, който е на съсловен ремонт, за първи път всичко ми е познато, не се чудя къде съм, какво би трябвало да върша и пропущам началното образование.
13.11.1994 година, КРЗ „ Одесос “, докова камера
За разлика от пукотевицата денем, нощем това е транспортен съд пустиня. Сам съм. Голямата вода е на метри от сухия док, само че в каютата ми не тече и капка. За баня и тоалетна минавам по клатещ се мост от дъски и употребявам фабричен пространства.
Напредналата есен снима нов филм под заглавие „ Повече от 24 часа дъжд “. Все отново съумях да виждам „ Златното руно “. Премиерно зрелище на варненския спектакъл в наличието на създателя Радой Ралин. След като дланите ми прегряха в бурята от овации, до момента в който се добера до кораба, мокри бяха даже гащетата ми.
23.11.1994 година, преход Варна – Мариупол
След спиране от три и половина години - още веднъж към Украйна. Веднага след излизането от пристанището Черно море ликвидира навиците ни на фабричен служащи. Удари на ръб с към 5 бала вълна. Бях на вахта от среднощ до 04,00 часа и не се притеснявах за вероятни провали в каютата, всичко съм укрепил надеждно. Но таман угасих лампата и следващият подтик събори нещо тежко на пода. Скочих – в нозете ми бе наличието на тубичката с яйчен шампоан. Веднага с метла и лопатка унищожих последствията. Малкият демон: яйцето се счупи, само че шишето с домашна ракия – читаво.
27.11.1994 година, Мариупол – кеят
Все същият въглищарски пристан. Из пристанището, по улиците, в магазините, както и преди, слушам единствено съветска тирада. Топло облечени хора. Да, в случай че инцидентно при минусов украински мраз срещнете някого гологлав, умерено можете да го заговорите на български. Такива сме.
А разликите бодат очите. Космическа инфлация, главозамайващи цени – от малотрайния колбас, през домашните използва до бялата и черната техника. Срез множеството мрачни лица попаднах на двама словоохотливи събеседници: пенсиониран моряк и стара сънародничка, която с престарялата си майка у дома си „ хортува “ на български. Но с мен беседва на съветски.
Това потомство надали в миналото ще може да си изясни за какво с големи букви към момента е изписано „ Дворец на културата “ и „ Дворец на спорта “, знак на досегашната всенародност, откакто към този момент всичко, даже персоналният живот, в действителност е безстопанствен. За тези хора Великата отечествена към момента не е от дълго време минал исторически факт, а горделивост и болежка, които вършат търпима днешната мизерия. Ветераните от войната се употребяват с привилегии като безвъзмездна тоалетна и преимущество при „ очеред “ в магазина, където опашки към този момент съвсем няма. Защото панталонът коства една моряшка пенсия.
Освободете индивида от комунизма и той още веднъж ще стане добър, почти подобен бе главният претекст на Сахаров-Солженициновото дисидентство. Добре, комунизма към този момент го няма, а животът пое обратно не към благоденствие и добрина. Не дай Боже по тази необятна земя да се случи в наедрял мащаб това, което става след разпада на Югославия.
05.12.1994 година, Дериндже – кеят
Кътче напълно непозната Азия, единствено на 75 километра от Истанбул, не в Черно, а в Мраморно море. Сняг по скатовете над градчето, само че не и по покривите, над които преобладават минарета. За разлика от многочислените будистки монаси в Тайланд, отличителни с оранжеви наметала и бръснати глави, тук, в дребен турски град виждам значително млади бъдещи ходжи с бели чалми и очи на фанатици.
В Албания ме отчаяха униформите на военните моряци, а тук – дамите, тези траурни силуети, натоварени с функционалността да възпроизвеждат нацията. Сергии с парцалена стока, също като в Пловдив. Социалните разлики в материалното към този момент не ги виждам, а духовните равнища тук са с разграничителни линии, както индийските касти. Съседи сме с тази страна, само че не мога да допускам, че българинът, дружно с нищетата, ще придобие и нрав на лакей. Не ми доближава въображение за това.
14.12.1994 година, Сарисеки – кеят
Това е нещо като полупристанище. Ударението е на втората сричка съгласно произношението на докерите. Така се назовава махалата към циментовия цех. На към три километра е градчето Денизджилер – акцентиране отново на втората сричка, а след още 9 км е Искендерун. Това към този момент е град и пристанище, съдейки по многочислените товарни кранове и минарета. До Истанбул има съвсем 1000 километра, с цел да се стигне до мегаполиса, би трябвало да се мине през цяла Турция, а границата със Сирия е на една ръка разстояние.
Близо до кораба, затиснат от облак клинкерна пушилка, разговарям на английско-турски с митничар-въдичар. Фиш вар? (Има ли риба?) Съмтаймс вар, съмтаймс йок. (Понякога има, от време на време няма.) А товаренето на кораба ще завърши мейби туморо морнинг, иншалла. (Може би на следващия ден сутринта, в случай че даде Бог.)
Трудно ще намеря сателит пеша до Денизджилер. Момчетата се майтапят, че не е въпрос на мързел, а заплаха от „ засегнатост “ по пътя. Какво е това: Лека телесна или междинна душевна щета, или пък елементарна акцидент? В градчето срещнах единствено дружелюбие, въпреки че връзката е надалеч под равнището на общуването с митничаря-въдичар. Миллиет? (Народност) Булгаристан. А, комшу. И тук, в най-източната част на Малоазийска Турция, по-често наричана Анадол, знаят за нас.
18.12.1994 година, Ашдод – рейдът
Духа и клати крепко, само че за разлика от Източното средиземноморие вълнението в България е от напълно друго естество. Редовни парламентарни избори. Въпреки неприятната радиовръзка съумявам да чуя прогнозните резултати, съгласно които Българска социалистическа партия печели безусловно болшинство. Помня поговорка на мой другар, горски надзорник в село Свежен: Една работа и неприятно да се направи, отново е хубаво. Но при подобен избирателен резултат може да се каже, че работата още не е направена, а това надали е хубаво.
22.12.1994 година, Ашдод – рейдът
Това към този момент се трансформира в до болежка позната еврейска картина. Висим на рейда сред Тел Авив и Ашдод. Никога не обработват два български кораба по едно и също време, а влизането в пристанище е по реда на идването на рейда. Не можах да синхронизирам биоритмите си с висенето на котва, което за мен си остава просто нищонеправене. Но и нищо не мога да направя, по тази причина на море затягам душата, а на брега – кесията.
Шефът се приготвя за сдаване и отпуск. Беше спазено неписаното предписание: Който прави ремонта, прави и автобуса. Но времето му на борда свършва, предизвестен е, че при идващото връщане на кораба в порт Варна – запад, за него това значи слизане. И сходно на други свои сътрудници разчита, че колкото по-голям е разходът на блажна багра, толкоз по-добре ще наподобява личният му професионален портрет. На това се радва началството, убедила го е практиката и в този момент всички сили са хвърлени за превръщането на машинното поделение във Великденско яйце. Дава персонален образец освен с четката, вместо елтехника сменя изгорелите крушки. Не е това работата на основния монтьор, но… Странен човек. Веднъж ни в чеп, ни ръкав ми показа, че към този момент пет години не спи с жена си.
Предновогодишно се получи строга радиограма от генералния шеф. Не е удовлетворен от броя на митническите нарушавания и носенето на дежурно-вахтената работа. Нито дума за злоупотреби с алкохол. А на борда човек би могъл да си намерения, че БМФ се е запътил към банкрут по фарватера на „ Океански лов на риба “. Смяната на бельото към този момент е единствено един път месечно, за разлика от терориста Карлос Чакала, който в пандиза два пъти седмично получава чисти кърпи и чаршафи. Камериерите демонстративно режат салфетките на две, освен това със самочувствието, че по този метод вадят параходството от калта.
24.12.1994 година, Ашдод – кеят
Бъдни вечер. Сам съм си семейство в каютата с тетрадка на коленете. Коледа е уникат. Ражда се единственият Бог, който в същото време е и човек. Било е и към този момент няма да се случи. Но гневът и плачът на Ахил са по-човешка демонстрация на мъжа, живял като господ, в сравнение с смиреното съвършенство на Исус. А може би Месията се появява във времето на последна римска разхайтеност на нравите, с цел да остане вечно духовна весталка.
27.12.1994 година, Сарисеки – рейдът
Едноминутна подготвеност на машината с дублирана вахта. Новоросийско време – вятърът се спуска от заснежен скат и връхлита в открития залив с 27 метра в секунда. Не бих желал Нова година да ни завари тук.
09.01.1995 година, Мраморно море, преход Хайфа – Варна
По-добре ми беше в 80-те години. Три пъти по правилото публицист с краткотрайна месторабота бях на три континента с кораби на БМФ. Моряците бяха в зенита си на работническа аристокрация. Тогава говорех в бъдеще време и от три стойностни плана осъществих два. Сега нямам планове, остава единствено грижата за двама студенти.
24.01.1995 година, Ашдод – рейдът
Два дни след грозния атентат с 21 жертви и 65 ранени забелязах, че всекидневният радиоурок по иврит за съветски репатрианти се върти към военни събития и термини. Днес тематика е войната през 1948 година, когато преди малко основаната модерна еврейска страна би трябвало да бъде бранена – арабският свят не признава правото й на битие. Нижат се сериозни дни, Бен Гурион се чуди коя позиция на фронта да укрепи с новопристигналите четири пушки. Местят ги от окоп на окоп. Но и на иврит, и на съветски – като на война. Земята ханаанска, Обетованата земя, събира на единица повърхност най-вече святост и ненавист.
Снимка: Израелско-арабската война 1948-1949, militero.wordpress.com
Нейко ДАМЯНОВ
24.10.1994 година, Варна – кеят, 13-о място
Не съм дилетант, а душата се стъписва – такава бедност е остарялото корито при следващия ремонт. Каютата - кутийка, няма къде да подредя положителните мемоари. Изборът е мой. Не мога да се кача на контейнеровоз, където сменният режим би ми паснал идеално: по месец и половина на бряг и море. Връзкарска история. Нямам достъп и до корабите с безвахтено обслужване, единствено случайност може да ме прати там. Тогава – на дребните японци, които към този момент са остарели черупки, само че вършат къси преходи и са с стеснен регион на корабоплаване. И по този начин за първи път стъпвам на транспортен съд, който е на съсловен ремонт, за първи път всичко ми е познато, не се чудя къде съм, какво би трябвало да върша и пропущам началното образование.
13.11.1994 година, КРЗ „ Одесос “, докова камера
За разлика от пукотевицата денем, нощем това е транспортен съд пустиня. Сам съм. Голямата вода е на метри от сухия док, само че в каютата ми не тече и капка. За баня и тоалетна минавам по клатещ се мост от дъски и употребявам фабричен пространства.
Напредналата есен снима нов филм под заглавие „ Повече от 24 часа дъжд “. Все отново съумях да виждам „ Златното руно “. Премиерно зрелище на варненския спектакъл в наличието на създателя Радой Ралин. След като дланите ми прегряха в бурята от овации, до момента в който се добера до кораба, мокри бяха даже гащетата ми.
23.11.1994 година, преход Варна – Мариупол
След спиране от три и половина години - още веднъж към Украйна. Веднага след излизането от пристанището Черно море ликвидира навиците ни на фабричен служащи. Удари на ръб с към 5 бала вълна. Бях на вахта от среднощ до 04,00 часа и не се притеснявах за вероятни провали в каютата, всичко съм укрепил надеждно. Но таман угасих лампата и следващият подтик събори нещо тежко на пода. Скочих – в нозете ми бе наличието на тубичката с яйчен шампоан. Веднага с метла и лопатка унищожих последствията. Малкият демон: яйцето се счупи, само че шишето с домашна ракия – читаво.
27.11.1994 година, Мариупол – кеят
Все същият въглищарски пристан. Из пристанището, по улиците, в магазините, както и преди, слушам единствено съветска тирада. Топло облечени хора. Да, в случай че инцидентно при минусов украински мраз срещнете някого гологлав, умерено можете да го заговорите на български. Такива сме.
А разликите бодат очите. Космическа инфлация, главозамайващи цени – от малотрайния колбас, през домашните използва до бялата и черната техника. Срез множеството мрачни лица попаднах на двама словоохотливи събеседници: пенсиониран моряк и стара сънародничка, която с престарялата си майка у дома си „ хортува “ на български. Но с мен беседва на съветски.
Това потомство надали в миналото ще може да си изясни за какво с големи букви към момента е изписано „ Дворец на културата “ и „ Дворец на спорта “, знак на досегашната всенародност, откакто към този момент всичко, даже персоналният живот, в действителност е безстопанствен. За тези хора Великата отечествена към момента не е от дълго време минал исторически факт, а горделивост и болежка, които вършат търпима днешната мизерия. Ветераните от войната се употребяват с привилегии като безвъзмездна тоалетна и преимущество при „ очеред “ в магазина, където опашки към този момент съвсем няма. Защото панталонът коства една моряшка пенсия.
Освободете индивида от комунизма и той още веднъж ще стане добър, почти подобен бе главният претекст на Сахаров-Солженициновото дисидентство. Добре, комунизма към този момент го няма, а животът пое обратно не към благоденствие и добрина. Не дай Боже по тази необятна земя да се случи в наедрял мащаб това, което става след разпада на Югославия.
05.12.1994 година, Дериндже – кеят
Кътче напълно непозната Азия, единствено на 75 километра от Истанбул, не в Черно, а в Мраморно море. Сняг по скатовете над градчето, само че не и по покривите, над които преобладават минарета. За разлика от многочислените будистки монаси в Тайланд, отличителни с оранжеви наметала и бръснати глави, тук, в дребен турски град виждам значително млади бъдещи ходжи с бели чалми и очи на фанатици.
В Албания ме отчаяха униформите на военните моряци, а тук – дамите, тези траурни силуети, натоварени с функционалността да възпроизвеждат нацията. Сергии с парцалена стока, също като в Пловдив. Социалните разлики в материалното към този момент не ги виждам, а духовните равнища тук са с разграничителни линии, както индийските касти. Съседи сме с тази страна, само че не мога да допускам, че българинът, дружно с нищетата, ще придобие и нрав на лакей. Не ми доближава въображение за това.
14.12.1994 година, Сарисеки – кеят
Това е нещо като полупристанище. Ударението е на втората сричка съгласно произношението на докерите. Така се назовава махалата към циментовия цех. На към три километра е градчето Денизджилер – акцентиране отново на втората сричка, а след още 9 км е Искендерун. Това към този момент е град и пристанище, съдейки по многочислените товарни кранове и минарета. До Истанбул има съвсем 1000 километра, с цел да се стигне до мегаполиса, би трябвало да се мине през цяла Турция, а границата със Сирия е на една ръка разстояние.
Близо до кораба, затиснат от облак клинкерна пушилка, разговарям на английско-турски с митничар-въдичар. Фиш вар? (Има ли риба?) Съмтаймс вар, съмтаймс йок. (Понякога има, от време на време няма.) А товаренето на кораба ще завърши мейби туморо морнинг, иншалла. (Може би на следващия ден сутринта, в случай че даде Бог.)
Трудно ще намеря сателит пеша до Денизджилер. Момчетата се майтапят, че не е въпрос на мързел, а заплаха от „ засегнатост “ по пътя. Какво е това: Лека телесна или междинна душевна щета, или пък елементарна акцидент? В градчето срещнах единствено дружелюбие, въпреки че връзката е надалеч под равнището на общуването с митничаря-въдичар. Миллиет? (Народност) Булгаристан. А, комшу. И тук, в най-източната част на Малоазийска Турция, по-често наричана Анадол, знаят за нас.
18.12.1994 година, Ашдод – рейдът
Духа и клати крепко, само че за разлика от Източното средиземноморие вълнението в България е от напълно друго естество. Редовни парламентарни избори. Въпреки неприятната радиовръзка съумявам да чуя прогнозните резултати, съгласно които Българска социалистическа партия печели безусловно болшинство. Помня поговорка на мой другар, горски надзорник в село Свежен: Една работа и неприятно да се направи, отново е хубаво. Но при подобен избирателен резултат може да се каже, че работата още не е направена, а това надали е хубаво.
22.12.1994 година, Ашдод – рейдът
Това към този момент се трансформира в до болежка позната еврейска картина. Висим на рейда сред Тел Авив и Ашдод. Никога не обработват два български кораба по едно и също време, а влизането в пристанище е по реда на идването на рейда. Не можах да синхронизирам биоритмите си с висенето на котва, което за мен си остава просто нищонеправене. Но и нищо не мога да направя, по тази причина на море затягам душата, а на брега – кесията.
Шефът се приготвя за сдаване и отпуск. Беше спазено неписаното предписание: Който прави ремонта, прави и автобуса. Но времето му на борда свършва, предизвестен е, че при идващото връщане на кораба в порт Варна – запад, за него това значи слизане. И сходно на други свои сътрудници разчита, че колкото по-голям е разходът на блажна багра, толкоз по-добре ще наподобява личният му професионален портрет. На това се радва началството, убедила го е практиката и в този момент всички сили са хвърлени за превръщането на машинното поделение във Великденско яйце. Дава персонален образец освен с четката, вместо елтехника сменя изгорелите крушки. Не е това работата на основния монтьор, но… Странен човек. Веднъж ни в чеп, ни ръкав ми показа, че към този момент пет години не спи с жена си.
Предновогодишно се получи строга радиограма от генералния шеф. Не е удовлетворен от броя на митническите нарушавания и носенето на дежурно-вахтената работа. Нито дума за злоупотреби с алкохол. А на борда човек би могъл да си намерения, че БМФ се е запътил към банкрут по фарватера на „ Океански лов на риба “. Смяната на бельото към този момент е единствено един път месечно, за разлика от терориста Карлос Чакала, който в пандиза два пъти седмично получава чисти кърпи и чаршафи. Камериерите демонстративно режат салфетките на две, освен това със самочувствието, че по този метод вадят параходството от калта.
24.12.1994 година, Ашдод – кеят
Бъдни вечер. Сам съм си семейство в каютата с тетрадка на коленете. Коледа е уникат. Ражда се единственият Бог, който в същото време е и човек. Било е и към този момент няма да се случи. Но гневът и плачът на Ахил са по-човешка демонстрация на мъжа, живял като господ, в сравнение с смиреното съвършенство на Исус. А може би Месията се появява във времето на последна римска разхайтеност на нравите, с цел да остане вечно духовна весталка.
27.12.1994 година, Сарисеки – рейдът
Едноминутна подготвеност на машината с дублирана вахта. Новоросийско време – вятърът се спуска от заснежен скат и връхлита в открития залив с 27 метра в секунда. Не бих желал Нова година да ни завари тук.
09.01.1995 година, Мраморно море, преход Хайфа – Варна
По-добре ми беше в 80-те години. Три пъти по правилото публицист с краткотрайна месторабота бях на три континента с кораби на БМФ. Моряците бяха в зенита си на работническа аристокрация. Тогава говорех в бъдеще време и от три стойностни плана осъществих два. Сега нямам планове, остава единствено грижата за двама студенти.
24.01.1995 година, Ашдод – рейдът
Два дни след грозния атентат с 21 жертви и 65 ранени забелязах, че всекидневният радиоурок по иврит за съветски репатрианти се върти към военни събития и термини. Днес тематика е войната през 1948 година, когато преди малко основаната модерна еврейска страна би трябвало да бъде бранена – арабският свят не признава правото й на битие. Нижат се сериозни дни, Бен Гурион се чуди коя позиция на фронта да укрепи с новопристигналите четири пушки. Местят ги от окоп на окоп. Но и на иврит, и на съветски – като на война. Земята ханаанска, Обетованата земя, събира на единица повърхност най-вече святост и ненавист.
Снимка: Израелско-арабската война 1948-1949, militero.wordpress.com
Нейко ДАМЯНОВ
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ