Виноват, товарищ майор!
КОРАБ „ ОБОРИЩЕ “, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ
24.06.1991 година, Мариупол рейдът – кеят
10,30 часа. Щеше да бъде не телевизионно, а риалити шоу, само че не се получи. На рейда дойде пристанищен влекач с две гостенки от Варна, зъболекарка и зъботехничка. Млади дами. Погледнаха недоверчиво висящия тържествен ров и водата под него и не се поколебаха да кажат „ Не “! Въпреки слезлите долу моряци с услужливо протегнати ръце да ги трансферират през борда на влекача. Палубният боцман предложи да спусне панер със стрелата на товарен кран, само че старпомът отхвърли разновидността като прекомерно атрактивен и прекомерно рисков. Пасажерките избраха да се върнат на брега и да чакат заставането на кораба на пристан. И донесоха шанс на целия екипаж. „ Внимание на машина “ в 15,00 часа, маневра и вечерта стоматоложките одобриха поканата на капитана да посетят моряшкия клуб.
Зъболекарски кабинет на транспортен съд? Последни останки от социалистическото опазване на здравето. Няма неприятно. Добре е и това, че ще действа най-малко месец време, от БМФ няма да залъжат девойките с автобус до Гърция и назад, би трябвало да видят нещо западноевропейско на север от Гибралтар.
25.06. – 29.06.1991 година, Мариупол – кеят
Брегът си е бряг. Висенето на рейда ме изнерви, даже се заканвах на потегляне да хвърля камък зад кърмата – нека в никакъв случай не се завръщам тук. Но пристанищната шумотевица, стъпките по улица, хубавите продавачки в универмага… Омекнах.
И се почувствах като във… Виетнам. Даже още по-бял човек, в сравнение с там. Преди 4 години бях във Виетнам повече от месец и половина с транспортен съд „ Каравелов “ и напряко ме слиса нищожната цена на богата вечеря в ресторант. Долар и половина. В Мариупол се отхвърлих от съпоставяне и се оставих на въображението. Срещу дневните ми задгранични командировъчни 12 $ получих от обменното бюро 324 рубли, а цената на половинлитрова бутилка водка в моряшкия клуб е 22 рубли. За да мога да се оправя за една вечеря с толкоз пари, би трябвало да поканя за сътрапезници Гаргантюа и Пантагрюел. Купих си куфар с голяма съдържимост за 2.80 $. Ако това се случи в арабска страна, ще ме погнат с тояги из чаршията, тъй като съм ги измамил, а някъде на Запад просто биха ме арестували за кражба. На връщане през пристанищния портал шашнах таможниците (митничарите). Подозрителен вид, в чийто колосален куфар има единствено пакет прахуляк за пране и една паста за зъби. И няма двойно дъно. Задоволиха се с това да ми създадат масаж от шийните прешлени до глезените. По-скоро гъдел, само че съумях да удържа мимическата си мускулатура да не се разтегли в иронична усмивка.
През един транспортен съд зад кърмата застана български транспортен съд – към 150 - 160 метра. Няма по какъв начин да не проявявам любопитство дали в екипажа му има пловдивчанин. Не, няма градски, а корабът се оказа „ Осогово “ от серията дребни японци (9000 тона). За първи път попадам на подобен. Негледна работа, серията огромни японци (13 000 тона), сред които „ Оборище “, са класа нагоре. Ще виждам да не попадна на такава черупка.
И още със слизането от трапа на „ Осогово “ се разминавам с група униформени мъже, водена от майор. Ясно, поставят ред в региона на пристанището. През есента на 1990 година на два пъти бях в Мариупол, контрабандата вървеше надали не публично. Спира до трапа трактор, лидерът мята на рамо чувал с кафе от 25 кг и умерено се катери към палубата. Нашият човек чака горе, ангажимента е предварителна – долари против стоката, и двете страни са удовлетворени. След час-два – нова договорка по същата скица. Не ми е работа да зная с какъв брой чувала дефицитно кафе корабът се връща във Варна. Не, не съм света вода ненапита, евентуално също бих взел участие в играта, само че нямам опциите на локален човек: превоз и връзки с комерсиалната мрежа. А не щеш ли в този момент на борда на „ Оборище “ не постъпи не чувал, а зърно контрабандно кафе.
Разминах се с главната част от униформената група, само че последният боец без отличителни знаци на пагона ме спря и изиска паспорт. Какъв паспорт, облякъл съм на голо омаслен гащеризон, в джоба имам единствено стиска захабен парцал, пък и съм безусловно на метри от кораба. Но младокът подвигна децибелите:
- Товарищ майор, товарищ майор, у него паспорта нету!
Майорът долетя със скоростта на граблива птица и на разстояние 30-40 сантиметра от мен строго прочете нотация, съгласно която както в града, по този начин и в региона на пристанището документът за идентичност би трябвало да е постоянно у мен. И всяко от късите му назидания завършваше с „ Штраф! “ На което, безропотно свел глава, отговарях: „ Виноват, товариш майор! “, „ Виноват, товарищ майор! “, „ Виноват, товарищ майор! “ Вероятно заради трикратната приложимост ми се размина без штраф. Но с обеца на ухото: Внимавай, във всеки миг в Съюз на съветските социалистически републики системата може да те мачка.
Не знаех, че с неугледния на първо четене „ Осогово “ след време ще направя пет поредни автобуса, а в Азовско море и Мариупол ще се завръщам доста повече от пет пъти. Още по-малко можех да зная, че страната на Съветите брои последните си месеци…
01.07.1991 година, Мариупол – Пирея
Подминаваме Варна нонстоп. Местните носталгици се надяваха на една нощ вкъщи, но… В Пирея ще вземем единствено бункер (гориво), а за натоварената пушилка – троен суперфосфат, още не знаем разтоварно пристанище. В машината е както в тропиците – 48 градуса. След вахта повече от половин час не мога да се „ прибера “ в порядък. Назрява протест против буламачите на кока. Когато закуската е някаква чорба, „ накусвам “ единствено салфетката. На обед – същото, единствено че всеки ден.
Нейко ДАМЯНОВ
24.06.1991 година, Мариупол рейдът – кеят
10,30 часа. Щеше да бъде не телевизионно, а риалити шоу, само че не се получи. На рейда дойде пристанищен влекач с две гостенки от Варна, зъболекарка и зъботехничка. Млади дами. Погледнаха недоверчиво висящия тържествен ров и водата под него и не се поколебаха да кажат „ Не “! Въпреки слезлите долу моряци с услужливо протегнати ръце да ги трансферират през борда на влекача. Палубният боцман предложи да спусне панер със стрелата на товарен кран, само че старпомът отхвърли разновидността като прекомерно атрактивен и прекомерно рисков. Пасажерките избраха да се върнат на брега и да чакат заставането на кораба на пристан. И донесоха шанс на целия екипаж. „ Внимание на машина “ в 15,00 часа, маневра и вечерта стоматоложките одобриха поканата на капитана да посетят моряшкия клуб.
Зъболекарски кабинет на транспортен съд? Последни останки от социалистическото опазване на здравето. Няма неприятно. Добре е и това, че ще действа най-малко месец време, от БМФ няма да залъжат девойките с автобус до Гърция и назад, би трябвало да видят нещо западноевропейско на север от Гибралтар.
25.06. – 29.06.1991 година, Мариупол – кеят
Брегът си е бряг. Висенето на рейда ме изнерви, даже се заканвах на потегляне да хвърля камък зад кърмата – нека в никакъв случай не се завръщам тук. Но пристанищната шумотевица, стъпките по улица, хубавите продавачки в универмага… Омекнах.
И се почувствах като във… Виетнам. Даже още по-бял човек, в сравнение с там. Преди 4 години бях във Виетнам повече от месец и половина с транспортен съд „ Каравелов “ и напряко ме слиса нищожната цена на богата вечеря в ресторант. Долар и половина. В Мариупол се отхвърлих от съпоставяне и се оставих на въображението. Срещу дневните ми задгранични командировъчни 12 $ получих от обменното бюро 324 рубли, а цената на половинлитрова бутилка водка в моряшкия клуб е 22 рубли. За да мога да се оправя за една вечеря с толкоз пари, би трябвало да поканя за сътрапезници Гаргантюа и Пантагрюел. Купих си куфар с голяма съдържимост за 2.80 $. Ако това се случи в арабска страна, ще ме погнат с тояги из чаршията, тъй като съм ги измамил, а някъде на Запад просто биха ме арестували за кражба. На връщане през пристанищния портал шашнах таможниците (митничарите). Подозрителен вид, в чийто колосален куфар има единствено пакет прахуляк за пране и една паста за зъби. И няма двойно дъно. Задоволиха се с това да ми създадат масаж от шийните прешлени до глезените. По-скоро гъдел, само че съумях да удържа мимическата си мускулатура да не се разтегли в иронична усмивка.
През един транспортен съд зад кърмата застана български транспортен съд – към 150 - 160 метра. Няма по какъв начин да не проявявам любопитство дали в екипажа му има пловдивчанин. Не, няма градски, а корабът се оказа „ Осогово “ от серията дребни японци (9000 тона). За първи път попадам на подобен. Негледна работа, серията огромни японци (13 000 тона), сред които „ Оборище “, са класа нагоре. Ще виждам да не попадна на такава черупка.
И още със слизането от трапа на „ Осогово “ се разминавам с група униформени мъже, водена от майор. Ясно, поставят ред в региона на пристанището. През есента на 1990 година на два пъти бях в Мариупол, контрабандата вървеше надали не публично. Спира до трапа трактор, лидерът мята на рамо чувал с кафе от 25 кг и умерено се катери към палубата. Нашият човек чака горе, ангажимента е предварителна – долари против стоката, и двете страни са удовлетворени. След час-два – нова договорка по същата скица. Не ми е работа да зная с какъв брой чувала дефицитно кафе корабът се връща във Варна. Не, не съм света вода ненапита, евентуално също бих взел участие в играта, само че нямам опциите на локален човек: превоз и връзки с комерсиалната мрежа. А не щеш ли в този момент на борда на „ Оборище “ не постъпи не чувал, а зърно контрабандно кафе.
Разминах се с главната част от униформената група, само че последният боец без отличителни знаци на пагона ме спря и изиска паспорт. Какъв паспорт, облякъл съм на голо омаслен гащеризон, в джоба имам единствено стиска захабен парцал, пък и съм безусловно на метри от кораба. Но младокът подвигна децибелите:
- Товарищ майор, товарищ майор, у него паспорта нету!
Майорът долетя със скоростта на граблива птица и на разстояние 30-40 сантиметра от мен строго прочете нотация, съгласно която както в града, по този начин и в региона на пристанището документът за идентичност би трябвало да е постоянно у мен. И всяко от късите му назидания завършваше с „ Штраф! “ На което, безропотно свел глава, отговарях: „ Виноват, товариш майор! “, „ Виноват, товарищ майор! “, „ Виноват, товарищ майор! “ Вероятно заради трикратната приложимост ми се размина без штраф. Но с обеца на ухото: Внимавай, във всеки миг в Съюз на съветските социалистически републики системата може да те мачка.
Не знаех, че с неугледния на първо четене „ Осогово “ след време ще направя пет поредни автобуса, а в Азовско море и Мариупол ще се завръщам доста повече от пет пъти. Още по-малко можех да зная, че страната на Съветите брои последните си месеци…
01.07.1991 година, Мариупол – Пирея
Подминаваме Варна нонстоп. Местните носталгици се надяваха на една нощ вкъщи, но… В Пирея ще вземем единствено бункер (гориво), а за натоварената пушилка – троен суперфосфат, още не знаем разтоварно пристанище. В машината е както в тропиците – 48 градуса. След вахта повече от половин час не мога да се „ прибера “ в порядък. Назрява протест против буламачите на кока. Когато закуската е някаква чорба, „ накусвам “ единствено салфетката. На обед – същото, единствено че всеки ден.
Нейко ДАМЯНОВ
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ