По времето на Батавия, старото име на Джакарта, слоновете не са налитали на хора
КОРАБ „ ГЕО МИЛЕВ “, МОРЯШНИ ЗАПИСКИ
13.02. – 14.02.1992 година, Сурабая – кеят
„ Каката “, която почука на вратата на каютата ми, беше извънредно разочарована. Момчето, някогашният жител, към този момент не е на кораба, тук е мъж не в първа младост. Е, брадата ми още не е бяла къделя, само че сребърните влакна изобилстват. В късата котешка сънливост след обяда сънувах феята на моята младост.
По кея пъплят тежки камиони, возят блага от джунглата, само че проливният дъжд ги спря. Намеренията ми за излизане денем пропаднаха. Сам вечерта по улиците не трябва, рисково е. Таксито взема група от трапа, вози до дискотеката, след това назад до трапа. Не демонстрирам интерес, само че и на основна палуба не мога да се покажа. И служителят на реда, и докерите незабавно демонстрират разбиращи посреднически усмивки. „ Масаж “? Ясно, стока от първа нужда. Така се случи, че по едно и също време екипажът псува и готвача, чиято кулинарна философия към екватора проповядва затлъстял кебап, и втория монтьор за повредата на кандишъна. Жега, ето ти масаж, окъпан в пот като в личен сос. Като че ли е по-малко злополучие през зимата да останеш по едно и също време без ток и вода.
Направих му почитание на Сурабая, не е мегаполис като Джакарта, само че е вторият град на Индонезия. Архитектурно, най-малко централната част, не бих споделил, че е значително друга от столицата, пък и атмосферата е напълно същата. Постоянно ме нападат водачи на рикши, таксиметрови водачи или продавачи на всякакви парцали – класифицирам ги в низходяща последователност. Пред някакво институция, организация или институция церемониално смъкват националния байрак, музикалната илюстрация прилича тон на боцманска дудка. И тук автомобилното придвижване е ляво, както в Сингапур, само че там то е част от всеобщия порядък, а тук е гърбица на хаоса. Вероятно се унасям. Сингапур е моят град на фантазиите, в него се усещам един от тези, които са постигнали хармонично общество, а Джакарта и Сурабая, първите градове на Индонезия, ме потиснаха, като че ли нищетата, духовна и материална, към този момент ме е постигнала.
15.02. - 16.02.1992 година, преход Сурабая – Самаринда
От остров Ява към остров Борнео. Всъщност – към индонезийската му част, която локалните назовават Източен Калимантан. В машинното поделение е екваториална горещина. Колко благи ми са в този момент снеговете на околните до Пловдив Родопи. Захвърлям „ Летище “ на Артър Хейли, който ми звучи незадълбочено, и избирам да чета стихове на Манделщам. Значи бреговите ми сетива са още свежи. Море Ява, с луна или без, това е най-голямото огледало, което отразява моята самотност.
17.02. – 19.02.1992 година, Самаринда – рейдът
Първо дойде джонка с докери. Качиха се по трапа с връзки живи кокошки. На борда се залепи шалан със сандъци махагон, развъртяха се самостоятелните товарни кранове. На кърмата и основна палуба към този момент не може да се стъпи. Окупация.
След 24-часово дежурство, което към този момент съм сдал, имам денонощие отмора. Блаженствам с книга в ръка. Вратата на каютата ми се отвори, като че ли насилена от неочакван ураганен ентусиазъм. Нахлу основният монтьор и ме гипсира с въпрос:
- Аве, кой ми е домашният телефон на мене?
За секунди осъзнах, че казусът не е професионален, а битов. От канцелария на БМФ знаех номера му, най-малко три пъти говорихме по домашните телефони и уточнявахме пътуването за промените, той донесе на летище София документите ми и ми спести разкарване до Варна. Ето случай да му благодаря уместно. Отворих телефонния си бележник и написах на листче сакралните числа. Шефа излетя нагоре по трапа да хване радиовръзката с Варна. И на него, и на себе си потвърдих, че журналистическите ми рефлекси са живи.
20.02. - 25.02.1992 година, преход море Ява – Малакски проток
Превърнахме и морето в джунгла. Отпадат пристанища или котвени стоянки, чартьорът непрестанно трансформира курса, наподобява, има проблеми със събирането на товарите. Морето гъмжи от островчета без признаци на живот край тях, единствено от време на време ми се коства, че някое облаче съвсем наподобява на пушек от комин. Пети ден блуждаем, няма по какъв начин това да бъде каботажно корабоплаване. Вече се настроих за регулярно моряшко съществуване. Петък – хапчето срещу малария. Събота – ритуално бръснене, т.е. разчистване на лицевите елементи, тъй че да наподобявам с обгрижвана брада, вместо като занемарен орангутан. Неделя – тибетска закуска – макарони. Аз съм пас.
26.02. – 27.02.1992 година, Пенанг – рейдът – кеят
Ето че се озовахме тук, кътче от Малайзия. Навигаторите спорят в Малакския проток ли сме, или към този момент сме навлезли в Андаманско море. Все едно, това са елементи от Индийския океан, който на изток от Сингапур прелива в Пасифика. Приятна панорама. Кръстосват фериботи, които наподобяват на двуетажни рейсове. Не съм виждал толкоз забавен мост-магистрала през морето. За разлика от кораба, на ферибота съм пътник с ръце в джобовете. Долната палуба е заета от коли и мотоциклети. Имам възприятието, че парченце от Китай съседства с кътче от Индия. Индуистки храмове, като че ли изникнали от филмите на Радж Капур. Скромни джамии спрямо арабския Изток. Просяците са доста по-малко, в сравнение с в Джакарта, и единствено съществуването им ми пречи да се усещам като в Сингапур. Защото първокласното и модерното просто се допират, в действителност не съм в положение да направя разлика сред едното и другото. Направо ротердамско пристанище, аптекарски уредени контейнерни терминали. Дали и Малайзия ще се трансформира в стопански тигър? Размърда се стопанската система на азиатския Изток, нека и европейският направи същото.
29.02.1992 година, Белаван – кеят
Попресилих комплиментите за Малайзия. В Пенанг фиксираха час за отплаване и го просрочиха с малко повече от денонощие. От Сицилия през Гибралтар на север към Хамбург това в академичната Западна Европа е невероятно. Само след 9 часа преход към този момент сме в северната част на Суматра. Единственото преимущество да сме на пристан, е, че се работи с пристанищните кранове, тъй че не ми се постанова, дружно с четвъртия монтьор, да се катеря по корабните. Дотяга ми превръщането на кораба в магазин за малък бизнес – основно цигари и секс. Всичко под ключ. Ограничавам маршрута си: машинното поделение – моряшкия салет – каютата. Иначе пожертвам мимическата ми мускулатура да замръзне в расистка маска. А след Пенанг не ми се излиза в Белаван.
03.03. – 04.03.1992 година, Белаван – Джамби – рейдът
За съжалание чартьорът не се интересува от толкоз близката Австралия. Спускаме се малко на югоизток и оставаме на Суматра. Позната картина – бряг няма, някак от нищото изникват докери и шалани. Човек остава с неправилното усещането, че наоколо има единствено 5-6 колиби и една дъскорезница. На повърхността на транспарантното море се появяват водни змии – прекомерно отровни съгласно локалните. По-любопитното, което споделят, е, че на брега имат проблеми с нападателни слонове, разсърдени от навлизането на индивида в територията им. Конфликт на ползи – слоновете няма по какъв начин да опазят дървения материал за корабните хамбари, който е по-ценен от бивните им. Какво да се прави, по времето на Батавия, остарялото име на Джакарта, и маринистиката на Джоузеф Конрад, тежко е било на моряците, а слоновете още не са налитали на хора. Вече стартирам да броя дните не до края на автобуса, а на чартъра, надявайки се да отплаваме към Средиземно море.
07.03.1992 година, Кетапанг – рейдът
Същото, както на рейда Джамби. Като две капки вода. Съвсем същите са и мазните манджи на кока, който откри ослепителен претекст срещу недоволството, базирайки се на мита за цар Мидас:
- Вие какво желаете бе? Всичко, което кусате, да се трансформира в злато? Бъдете удовлетворени, че устите ви са цялостни с долари, въпреки че на кораба сте лентяи, а на брега се перчите като работническа аристокрация. Получавате повече от лекаря и учителя, взети дружно.
Всъщност, ненапълно одобрявам логиката му. Не хапвам мазнотиите, карам на самун, сладко-безалкохолно-газираната миринда и кисело мляко. Но съм склонен, че с цел да замязя България на естествена страна, би трябвало лекарят и учителят да са по-добре платени от моряка. Няма по какъв начин да бленувам час по-скоро общественият рейтинг на занаята, който храни фамилията ми, да слезе с няколко стъпала надолу. Ама каква аристокрация, Господи? Наскоро глобиха тенисиста Пат Кеш 10 000 $ за непочтено държание по време на мач. За толкоз пари би трябвало да снова с кораба към 3 и половина години по морските трасета, без да слизам.
Нейко ДАМЯНОВ
13.02. – 14.02.1992 година, Сурабая – кеят
„ Каката “, която почука на вратата на каютата ми, беше извънредно разочарована. Момчето, някогашният жител, към този момент не е на кораба, тук е мъж не в първа младост. Е, брадата ми още не е бяла къделя, само че сребърните влакна изобилстват. В късата котешка сънливост след обяда сънувах феята на моята младост.
По кея пъплят тежки камиони, возят блага от джунглата, само че проливният дъжд ги спря. Намеренията ми за излизане денем пропаднаха. Сам вечерта по улиците не трябва, рисково е. Таксито взема група от трапа, вози до дискотеката, след това назад до трапа. Не демонстрирам интерес, само че и на основна палуба не мога да се покажа. И служителят на реда, и докерите незабавно демонстрират разбиращи посреднически усмивки. „ Масаж “? Ясно, стока от първа нужда. Така се случи, че по едно и също време екипажът псува и готвача, чиято кулинарна философия към екватора проповядва затлъстял кебап, и втория монтьор за повредата на кандишъна. Жега, ето ти масаж, окъпан в пот като в личен сос. Като че ли е по-малко злополучие през зимата да останеш по едно и също време без ток и вода.
Направих му почитание на Сурабая, не е мегаполис като Джакарта, само че е вторият град на Индонезия. Архитектурно, най-малко централната част, не бих споделил, че е значително друга от столицата, пък и атмосферата е напълно същата. Постоянно ме нападат водачи на рикши, таксиметрови водачи или продавачи на всякакви парцали – класифицирам ги в низходяща последователност. Пред някакво институция, организация или институция церемониално смъкват националния байрак, музикалната илюстрация прилича тон на боцманска дудка. И тук автомобилното придвижване е ляво, както в Сингапур, само че там то е част от всеобщия порядък, а тук е гърбица на хаоса. Вероятно се унасям. Сингапур е моят град на фантазиите, в него се усещам един от тези, които са постигнали хармонично общество, а Джакарта и Сурабая, първите градове на Индонезия, ме потиснаха, като че ли нищетата, духовна и материална, към този момент ме е постигнала.
15.02. - 16.02.1992 година, преход Сурабая – Самаринда
От остров Ява към остров Борнео. Всъщност – към индонезийската му част, която локалните назовават Източен Калимантан. В машинното поделение е екваториална горещина. Колко благи ми са в този момент снеговете на околните до Пловдив Родопи. Захвърлям „ Летище “ на Артър Хейли, който ми звучи незадълбочено, и избирам да чета стихове на Манделщам. Значи бреговите ми сетива са още свежи. Море Ява, с луна или без, това е най-голямото огледало, което отразява моята самотност.
17.02. – 19.02.1992 година, Самаринда – рейдът
Първо дойде джонка с докери. Качиха се по трапа с връзки живи кокошки. На борда се залепи шалан със сандъци махагон, развъртяха се самостоятелните товарни кранове. На кърмата и основна палуба към този момент не може да се стъпи. Окупация.
След 24-часово дежурство, което към този момент съм сдал, имам денонощие отмора. Блаженствам с книга в ръка. Вратата на каютата ми се отвори, като че ли насилена от неочакван ураганен ентусиазъм. Нахлу основният монтьор и ме гипсира с въпрос:
- Аве, кой ми е домашният телефон на мене?
За секунди осъзнах, че казусът не е професионален, а битов. От канцелария на БМФ знаех номера му, най-малко три пъти говорихме по домашните телефони и уточнявахме пътуването за промените, той донесе на летище София документите ми и ми спести разкарване до Варна. Ето случай да му благодаря уместно. Отворих телефонния си бележник и написах на листче сакралните числа. Шефа излетя нагоре по трапа да хване радиовръзката с Варна. И на него, и на себе си потвърдих, че журналистическите ми рефлекси са живи.
20.02. - 25.02.1992 година, преход море Ява – Малакски проток
Превърнахме и морето в джунгла. Отпадат пристанища или котвени стоянки, чартьорът непрестанно трансформира курса, наподобява, има проблеми със събирането на товарите. Морето гъмжи от островчета без признаци на живот край тях, единствено от време на време ми се коства, че някое облаче съвсем наподобява на пушек от комин. Пети ден блуждаем, няма по какъв начин това да бъде каботажно корабоплаване. Вече се настроих за регулярно моряшко съществуване. Петък – хапчето срещу малария. Събота – ритуално бръснене, т.е. разчистване на лицевите елементи, тъй че да наподобявам с обгрижвана брада, вместо като занемарен орангутан. Неделя – тибетска закуска – макарони. Аз съм пас.
26.02. – 27.02.1992 година, Пенанг – рейдът – кеят
Ето че се озовахме тук, кътче от Малайзия. Навигаторите спорят в Малакския проток ли сме, или към този момент сме навлезли в Андаманско море. Все едно, това са елементи от Индийския океан, който на изток от Сингапур прелива в Пасифика. Приятна панорама. Кръстосват фериботи, които наподобяват на двуетажни рейсове. Не съм виждал толкоз забавен мост-магистрала през морето. За разлика от кораба, на ферибота съм пътник с ръце в джобовете. Долната палуба е заета от коли и мотоциклети. Имам възприятието, че парченце от Китай съседства с кътче от Индия. Индуистки храмове, като че ли изникнали от филмите на Радж Капур. Скромни джамии спрямо арабския Изток. Просяците са доста по-малко, в сравнение с в Джакарта, и единствено съществуването им ми пречи да се усещам като в Сингапур. Защото първокласното и модерното просто се допират, в действителност не съм в положение да направя разлика сред едното и другото. Направо ротердамско пристанище, аптекарски уредени контейнерни терминали. Дали и Малайзия ще се трансформира в стопански тигър? Размърда се стопанската система на азиатския Изток, нека и европейският направи същото.
29.02.1992 година, Белаван – кеят
Попресилих комплиментите за Малайзия. В Пенанг фиксираха час за отплаване и го просрочиха с малко повече от денонощие. От Сицилия през Гибралтар на север към Хамбург това в академичната Западна Европа е невероятно. Само след 9 часа преход към този момент сме в северната част на Суматра. Единственото преимущество да сме на пристан, е, че се работи с пристанищните кранове, тъй че не ми се постанова, дружно с четвъртия монтьор, да се катеря по корабните. Дотяга ми превръщането на кораба в магазин за малък бизнес – основно цигари и секс. Всичко под ключ. Ограничавам маршрута си: машинното поделение – моряшкия салет – каютата. Иначе пожертвам мимическата ми мускулатура да замръзне в расистка маска. А след Пенанг не ми се излиза в Белаван.
03.03. – 04.03.1992 година, Белаван – Джамби – рейдът
За съжалание чартьорът не се интересува от толкоз близката Австралия. Спускаме се малко на югоизток и оставаме на Суматра. Позната картина – бряг няма, някак от нищото изникват докери и шалани. Човек остава с неправилното усещането, че наоколо има единствено 5-6 колиби и една дъскорезница. На повърхността на транспарантното море се появяват водни змии – прекомерно отровни съгласно локалните. По-любопитното, което споделят, е, че на брега имат проблеми с нападателни слонове, разсърдени от навлизането на индивида в територията им. Конфликт на ползи – слоновете няма по какъв начин да опазят дървения материал за корабните хамбари, който е по-ценен от бивните им. Какво да се прави, по времето на Батавия, остарялото име на Джакарта, и маринистиката на Джоузеф Конрад, тежко е било на моряците, а слоновете още не са налитали на хора. Вече стартирам да броя дните не до края на автобуса, а на чартъра, надявайки се да отплаваме към Средиземно море.
07.03.1992 година, Кетапанг – рейдът
Същото, както на рейда Джамби. Като две капки вода. Съвсем същите са и мазните манджи на кока, който откри ослепителен претекст срещу недоволството, базирайки се на мита за цар Мидас:
- Вие какво желаете бе? Всичко, което кусате, да се трансформира в злато? Бъдете удовлетворени, че устите ви са цялостни с долари, въпреки че на кораба сте лентяи, а на брега се перчите като работническа аристокрация. Получавате повече от лекаря и учителя, взети дружно.
Всъщност, ненапълно одобрявам логиката му. Не хапвам мазнотиите, карам на самун, сладко-безалкохолно-газираната миринда и кисело мляко. Но съм склонен, че с цел да замязя България на естествена страна, би трябвало лекарят и учителят да са по-добре платени от моряка. Няма по какъв начин да бленувам час по-скоро общественият рейтинг на занаята, който храни фамилията ми, да слезе с няколко стъпала надолу. Ама каква аристокрация, Господи? Наскоро глобиха тенисиста Пат Кеш 10 000 $ за непочтено държание по време на мач. За толкоз пари би трябвало да снова с кораба към 3 и половина години по морските трасета, без да слизам.
Нейко ДАМЯНОВ
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ