Тони Николов: Носталгията по соца и политическият виц
Комунизмът от дълго време принадлежи на предишното, където това зло бе победено, само че някои негови призраци наподобява, че ни спохождат. Явно пролуките в груповата памет са толкоз огромни, че тя мъчно се оправя със задачата си на избавителна мрежа в сегашното. А както упорства нашият съотечественик Цветан Тодоров в известното си проучване " Памет за злото, прелъщение на положителното " (2000), таман тази памет би трябвало да е същинският " публичен контракт " на демокрацията. За да знаем кои сме и какво е било, с цел да можем да вършим разлика сред положително и зло.
Ами в случай че не можем? Едно социологическо изследване, появило се тези дни, е повече от стъписващо. Националният център за парламентарни проучвания (НЦПИ) задава на представителна извадка от български жители следния въпрос: " Кои персони в българската история са съдействали в най-голяма степен за развиването на България? " Съответно отпред в класацията са: цар Симеон Велики (17%), основателите на славянската книжовност Св. св. Кирил и Методий (10%), преподобният Паисий Хилендарски (9%) и патриархът на българската литература Иван Вазов (7%). Дотук добре. Но забележете: на последващо място с " основополагащ принос " се подрежда Тодор Живков (1911–1998), изпреварил с един пункт даже основателя на българската страна хан Аспарух – 5 на 100, както и цар св. Борис Покръстител и Стефан Стамболов.
Човек да се хване за главата. Как да си разбираем това? Със заливащата ни отвред соцносталгия или поради приказките по какъв начин други Живков бил построил две България, до момента в който хан Аспарух основал единствено една? С приказките за славното и ярко минало, друго от срамното настояще? С отхвърли от независимост и суверенитет при Народна република България, когато през август 1962 година същият Тодор Живков е подготвен да сервира на тепсия страната ни, само че за наше благополучие Никита Хрушчов отклонява " дара " поради " комплицираното интернационално състояние ". Ами в случай че " дарът на Живков " беше признат? Каква щеше да е днешна България? Най-вероятно някакво сходство на Беларус или Молдова. И не щеш ли таман отявленото национално изменничество издига Тодор Живков в очите на патологични соцносталгици и русофили над Стефан Стамболов, опазил с цената на посечената си глава новоосвободена България от ламтежите на Руската империя. Съпоставката сред св. цар Борис Покръстител и правешкия деспот пък е толкоз позорна, че тук напряко губим мозъка и дума. Що за човек би трябвало да си, с цел да подцениш (и зачеркнеш) духовния и цивилизационен избор на България в името на " котловинната тирания " на Тато? Да не приказваме за ретро-отбраната на МОЧА от Мая Манолова и прилежащи " копейки ", която си коства обособен текст.
В дъното на всичко това дреме някакъв бездънен и неутешим " български комплекс ", който е зов по нещо. Видимо е възприятието за " историческо и културно осиротяване " на значително хора (32,6 % от анкетираните), които считат, че при други Тодор Живков се е живяло най-добре в най-новата ни история. Затова биха желали да живеят точно там, в това време.
Част от интервюираните сигурно имат мемоари от Живковото ръководство. Проучването демонстрира, че за него са " дали своят вот " най-вече хора над 50 години, множеството от които живеещи в " периферията ", тоест в дребни обитаеми места. Останалите от интервюираните са напълно млади, при тях работят разказите у дома за " светлото минало ".
И с какво толкоз времето на Живков взима превес над европейска България? На първо място, със загатна за " бавното време " – ден да мине, различен да пристигна. С налагането на " нямането ", но за " всички " – напълно илюзорно предвид на оня номенклатурно разпределен свят сред " правоимащи " и " правонямащи ", където обществените загради бяха не по-малко непомерни. Ала по какъв начин да се види това в едно " затворено общество "? Докато при демокрацията всичко е налице, по тази причина и кусурите наподобяват толкоз огромни.
За хората, искащи да живеят " при Живков ", свободата не е мотив. На тях им липсва нещо друго. Интересно какво? Ако им липсва " индивидът от народа ", който да ги обгрижва " от горната страна " с гърления си смях, сещам се за най-малко две негови сходства в политическия ни живот, от които няма отърване. Типажът, разказан още от Алеко, е вековечен и комай в никакъв случай не ще си отиде.
Ако им липсва " националната политика " и народняшки простотии – популисти бол… Ако им липсва " безконечната дружба с Москва " – ето ги Радев и Костадинов, Нинова и Манолова. За какво да жалиш тогава по Пеко Таков, Тано Цолов или Цола Драгойчева… Ако пък им липсва " правешкото хоро " – пилони и хороводи също колкото щеш.
Интернет обаче ни залива с басни за " светлото минало на Тодор Живков ", когато всичко било толкоз добре, а и имало " от пиле мляко ". Че се стартират и едни надлъгвания и лакърдии за каймата национална и националната наденица, за правешката баница, евтината гроздова ракия и по-луксозната " Академик Неделчев ". За времето на " благоденствието на народа ".
А да помните инцидентно – в дълбоката си грижа за същия този народ – празните лавици на магазините и неналичието на тоалетна хартия, опашките за всичко и неприятното качество на стоките, грубиянството на полицаите и отвратителното обслужване? Колко тлъстина имаше в именитата " кайма национална " или какво откривахме вътре в кренвиршите? Някой има ли спомен за трите стопански банкрута на Народна република България под мъдрото ръководство на Живков и за стопяването на златния ни запас? А за милиардните заеми някой сеща ли се, нали поради тях през 1989 година бяхме в действителен банкрут? И за опашките по-късно, когато отпечатаха дори купони? За дажбата от по два хляба и две кисели млека дневно, за които се чакаше от зори? Нима и това сме не запомнили? Или и то пристигна с " неприятната народна власт "? А за " промяната на имената " на българските турци по времето на Живков и за последната вълна от принуждение също ли сме не запомнили? Когато България бе на ръба на гражданската война, а последствията ги теглим до през днешния ден?
Явно имаме проблем с паметта. А тя – отново съгласно Цветан Тодоров – не се свежда единствено до механичното вписване на станалото: " Паметта има своите форми и функционалност, нейното определяне минава през етапи, всяка от които може да изпитва характерни разстройства, като въздействието ѝ върху разнообразни лица може да породи и противоположно морално държание ".
***
Именно този " разнобой в паметта " ни изправя в този момент пред сериозен разлом. Как да се борим с " подправената памет ", с популистките ѝ отблясъци в сегашното, които минират и бъдещето ни? С целия този " соцфалшификат ", който трансформира " светлото бъдеще " в едно " ярко минало ", ставащо все " по-светло ", колкото повече се отдалечава от сегашното.
Мислих дълго над това и внезапно ми хрумна – за какво да не преборим " светлото минало " с вицове? Политическият език беше солта на онази ера. И напълно по Маркс, смеейки се, бихме могли да се разделим с " живковизма ".
Днес политически вицове съвсем няма или са единствено реплики на предходните. " Меметата " в интернет са наследниците на тогавашния политически комизъм, само че към този момент като свободна ирония в плуралистичния свят на обществените мрежи. За " мемета " никой не може да ви осъди или да ви " задържи за информация " – най-вече да ви " рипортнат " във фейсбук, в случай че преминете някаква граница.
Докато за вицове преди време имаше риск освен да отнeсеш някой пестник в сектора. За политически вицове уволняваха и изселваха, имаше хора лежали за вицове в пандиза. От книгата на Борислав Скочев за лагера в Белене излиза наяве, че даже при започване на 1985 година там е въдворена група от София, поради " разпространение на клюки, опорочаващи социалистическата реалност ", т.е. отново поради разказването на вицове. И това към този момент при Горбачов, в самото начало на " перестройката "!
За тази цел взех решение да си послужа с един самобитен опит – да употребявам политическия анекдот от това време като " серум на истината " за епохата на Живков. При това не със " селекция от вътрешната страна ", а с " взор извън ".
Наскоро в ръцете ми попадна една необикновена антология на френски език – " Бодливата тел на страха. Политическият комизъм в страните от Източна Европа ", издадена през далечната 1978 година в Париж от откривателя Ален Парюи. Книгата е четена от кора до кора – кой знае през какъв брой ръце е предходна, преди да стигне посредством един столичен антиквариат до мен. Рискът да притежаваш или четеш сходна книга е бил огромен. Сборникът е издание на списанието " Кайе дьо л’Ест ". В публицистичния комитет съзираме имената на огромни интелектуалци като Йожен Йонеско и Ян Кот, Франсоа Фейтьо и Йозеф Шкворецки, Дени дьо Ружмон и Жан-Мари Доменак. Към всеки един от разделите – Терорът, Привилегированите, Икономиката, Пропагандата, Отказът – има аналитични встъпителни думи от съставителя. Събраните политически вицове са разностранни – най-много от Съюз на съветските социалистически републики, само че има значително политически комизъм от Чехословакия, Полша и Унгария, от Румъния и България.
На корицата виждаме човек, убол крайници си на една от многото червени рози с бодлива тел, цветята на незабравимата земя на " светлото минало ". Една " българска роза " в нашия случай.
Още първият политически анекдот обяснява що е комунизъм. Светлият небосвод на човечеството. А какво е небосвод? Въображаема линия, която се отдалечава в степента, в която ние се доближаваме до нея.
И още: капитализмът е употреба на човек от индивида. Социализмът е противоположното.
Следват стотици смешни вицове за Хрушчов и Брежнев, за пражката пролет и режима на Чаушеску, измежду тях десетина са отдадени на Живкова България. Не е ли забавно през днешния ден да забележим тази " обетована страна " през огледалото на политическия комизъм? Представяте ли си по какъв начин е изглеждала тя?
Първи анекдот:
Коя най-неутралната страна в Европа? България? Защо? Защото е страната, която въобще не се меси във вътрешните си работи.
В тази връзка пък Унгария е показана като най-просторната страна в Европа. И то за какво? Защото преди десетилетия руската войска е навлязла в нея и още търси противоположния път. Тъжен комизъм, навяващ други днешни препратки.
А ето и един политически анекдот за " индивида от народа ":
Един ден Живков си поставил черни очила и огромен каскет на главата, и отишъл на кино в София. Било мрачно, почнал кинопрегледът, на който той произнася значима тирада. Зрителите стават и я приветстват, единствено той остава седнал. Тогава съседът му отляво го сбутва и му прошепва: " Ставай незабавно. Гъмжи от ченгета. Не си коства да те приберат поради това безличие ".
И още – по какъв начин се работи в България:
Работниците се трудят с две ръце. Директорите работят с една ръка, а с другата се държат за креслото си. А пък министрите са се захванали за креслата си с две ръце и работят с краката си.
Картина на българското усърдие във време на обществено тъждество.
Следват петте правила на благоразумния българин, които персонално мен ме изумиха:
Не мисли.Ако мислиш, не приказва.Ако приказваш, не пиши.Ако пишеш, най-малко не подписвай.Ако подписваш, не се учудвай какво ще стане.
Струва си да се замислим и над израза " български избори ", присъстващ, несъмнено, в книгата:
Защо българите в никакъв случай не се обзалагат за резултатите от изборите.
Защото там губещ няма.
И няма по какъв начин – два вица за " безконечната ни дружба " с Москва:
Защо Съюз на съветските социалистически републики има най-хубавото селско стопанство в света.
Защото има четири реколти: една в Германска демократична република, една в Народна република България, една в Словакия.
А четвъртата?
Е, въпреки всичко в Русия.
2. Български служащ, признат от други Тодор Живков, споделя за визитата си на своите сътрудници. " Казваш, че на бюрото му има дузина телефони и един от тях бил за връзка единствено с Кремъл. А по какъв начин го разпознава? " – пита един от тях. " Много просто – телефонът е единствено слушалка. "
Ето и обобщението за Народна република България, което открих в края на книгата:
В България хората живеят толкоз, толкоз добре, че всякога щом спътниците прелитат над българска територия, би трябвало да сменят орбитата си, с цел да не се сблъскат с виталното ниво на популацията.
Накрая, приключвам с един небългарски, а повсеместен анекдот:
Попитали радио " Ереван " какви са трите най-големи несгоди, които могат да сполетят един народ:
Първо, да го бомбардират американците.
Второ, да го окупират германците.
Трето, да го освободят руснаците.
Макар и иносказателно, това споделя доста за " българската обстановка ".
Автор: ТОНИ НИКОЛОВ
Източник:
Ами в случай че не можем? Едно социологическо изследване, появило се тези дни, е повече от стъписващо. Националният център за парламентарни проучвания (НЦПИ) задава на представителна извадка от български жители следния въпрос: " Кои персони в българската история са съдействали в най-голяма степен за развиването на България? " Съответно отпред в класацията са: цар Симеон Велики (17%), основателите на славянската книжовност Св. св. Кирил и Методий (10%), преподобният Паисий Хилендарски (9%) и патриархът на българската литература Иван Вазов (7%). Дотук добре. Но забележете: на последващо място с " основополагащ принос " се подрежда Тодор Живков (1911–1998), изпреварил с един пункт даже основателя на българската страна хан Аспарух – 5 на 100, както и цар св. Борис Покръстител и Стефан Стамболов.
Човек да се хване за главата. Как да си разбираем това? Със заливащата ни отвред соцносталгия или поради приказките по какъв начин други Живков бил построил две България, до момента в който хан Аспарух основал единствено една? С приказките за славното и ярко минало, друго от срамното настояще? С отхвърли от независимост и суверенитет при Народна република България, когато през август 1962 година същият Тодор Живков е подготвен да сервира на тепсия страната ни, само че за наше благополучие Никита Хрушчов отклонява " дара " поради " комплицираното интернационално състояние ". Ами в случай че " дарът на Живков " беше признат? Каква щеше да е днешна България? Най-вероятно някакво сходство на Беларус или Молдова. И не щеш ли таман отявленото национално изменничество издига Тодор Живков в очите на патологични соцносталгици и русофили над Стефан Стамболов, опазил с цената на посечената си глава новоосвободена България от ламтежите на Руската империя. Съпоставката сред св. цар Борис Покръстител и правешкия деспот пък е толкоз позорна, че тук напряко губим мозъка и дума. Що за човек би трябвало да си, с цел да подцениш (и зачеркнеш) духовния и цивилизационен избор на България в името на " котловинната тирания " на Тато? Да не приказваме за ретро-отбраната на МОЧА от Мая Манолова и прилежащи " копейки ", която си коства обособен текст.
В дъното на всичко това дреме някакъв бездънен и неутешим " български комплекс ", който е зов по нещо. Видимо е възприятието за " историческо и културно осиротяване " на значително хора (32,6 % от анкетираните), които считат, че при други Тодор Живков се е живяло най-добре в най-новата ни история. Затова биха желали да живеят точно там, в това време.
Част от интервюираните сигурно имат мемоари от Живковото ръководство. Проучването демонстрира, че за него са " дали своят вот " най-вече хора над 50 години, множеството от които живеещи в " периферията ", тоест в дребни обитаеми места. Останалите от интервюираните са напълно млади, при тях работят разказите у дома за " светлото минало ".
И с какво толкоз времето на Живков взима превес над европейска България? На първо място, със загатна за " бавното време " – ден да мине, различен да пристигна. С налагането на " нямането ", но за " всички " – напълно илюзорно предвид на оня номенклатурно разпределен свят сред " правоимащи " и " правонямащи ", където обществените загради бяха не по-малко непомерни. Ала по какъв начин да се види това в едно " затворено общество "? Докато при демокрацията всичко е налице, по тази причина и кусурите наподобяват толкоз огромни.
За хората, искащи да живеят " при Живков ", свободата не е мотив. На тях им липсва нещо друго. Интересно какво? Ако им липсва " индивидът от народа ", който да ги обгрижва " от горната страна " с гърления си смях, сещам се за най-малко две негови сходства в политическия ни живот, от които няма отърване. Типажът, разказан още от Алеко, е вековечен и комай в никакъв случай не ще си отиде.
Ако им липсва " националната политика " и народняшки простотии – популисти бол… Ако им липсва " безконечната дружба с Москва " – ето ги Радев и Костадинов, Нинова и Манолова. За какво да жалиш тогава по Пеко Таков, Тано Цолов или Цола Драгойчева… Ако пък им липсва " правешкото хоро " – пилони и хороводи също колкото щеш.
Интернет обаче ни залива с басни за " светлото минало на Тодор Живков ", когато всичко било толкоз добре, а и имало " от пиле мляко ". Че се стартират и едни надлъгвания и лакърдии за каймата национална и националната наденица, за правешката баница, евтината гроздова ракия и по-луксозната " Академик Неделчев ". За времето на " благоденствието на народа ".
А да помните инцидентно – в дълбоката си грижа за същия този народ – празните лавици на магазините и неналичието на тоалетна хартия, опашките за всичко и неприятното качество на стоките, грубиянството на полицаите и отвратителното обслужване? Колко тлъстина имаше в именитата " кайма национална " или какво откривахме вътре в кренвиршите? Някой има ли спомен за трите стопански банкрута на Народна република България под мъдрото ръководство на Живков и за стопяването на златния ни запас? А за милиардните заеми някой сеща ли се, нали поради тях през 1989 година бяхме в действителен банкрут? И за опашките по-късно, когато отпечатаха дори купони? За дажбата от по два хляба и две кисели млека дневно, за които се чакаше от зори? Нима и това сме не запомнили? Или и то пристигна с " неприятната народна власт "? А за " промяната на имената " на българските турци по времето на Живков и за последната вълна от принуждение също ли сме не запомнили? Когато България бе на ръба на гражданската война, а последствията ги теглим до през днешния ден?
Явно имаме проблем с паметта. А тя – отново съгласно Цветан Тодоров – не се свежда единствено до механичното вписване на станалото: " Паметта има своите форми и функционалност, нейното определяне минава през етапи, всяка от които може да изпитва характерни разстройства, като въздействието ѝ върху разнообразни лица може да породи и противоположно морално държание ".
***
Именно този " разнобой в паметта " ни изправя в този момент пред сериозен разлом. Как да се борим с " подправената памет ", с популистките ѝ отблясъци в сегашното, които минират и бъдещето ни? С целия този " соцфалшификат ", който трансформира " светлото бъдеще " в едно " ярко минало ", ставащо все " по-светло ", колкото повече се отдалечава от сегашното.
Мислих дълго над това и внезапно ми хрумна – за какво да не преборим " светлото минало " с вицове? Политическият език беше солта на онази ера. И напълно по Маркс, смеейки се, бихме могли да се разделим с " живковизма ".
Днес политически вицове съвсем няма или са единствено реплики на предходните. " Меметата " в интернет са наследниците на тогавашния политически комизъм, само че към този момент като свободна ирония в плуралистичния свят на обществените мрежи. За " мемета " никой не може да ви осъди или да ви " задържи за информация " – най-вече да ви " рипортнат " във фейсбук, в случай че преминете някаква граница.
Докато за вицове преди време имаше риск освен да отнeсеш някой пестник в сектора. За политически вицове уволняваха и изселваха, имаше хора лежали за вицове в пандиза. От книгата на Борислав Скочев за лагера в Белене излиза наяве, че даже при започване на 1985 година там е въдворена група от София, поради " разпространение на клюки, опорочаващи социалистическата реалност ", т.е. отново поради разказването на вицове. И това към този момент при Горбачов, в самото начало на " перестройката "!
За тази цел взех решение да си послужа с един самобитен опит – да употребявам политическия анекдот от това време като " серум на истината " за епохата на Живков. При това не със " селекция от вътрешната страна ", а с " взор извън ".
Наскоро в ръцете ми попадна една необикновена антология на френски език – " Бодливата тел на страха. Политическият комизъм в страните от Източна Европа ", издадена през далечната 1978 година в Париж от откривателя Ален Парюи. Книгата е четена от кора до кора – кой знае през какъв брой ръце е предходна, преди да стигне посредством един столичен антиквариат до мен. Рискът да притежаваш или четеш сходна книга е бил огромен. Сборникът е издание на списанието " Кайе дьо л’Ест ". В публицистичния комитет съзираме имената на огромни интелектуалци като Йожен Йонеско и Ян Кот, Франсоа Фейтьо и Йозеф Шкворецки, Дени дьо Ружмон и Жан-Мари Доменак. Към всеки един от разделите – Терорът, Привилегированите, Икономиката, Пропагандата, Отказът – има аналитични встъпителни думи от съставителя. Събраните политически вицове са разностранни – най-много от Съюз на съветските социалистически републики, само че има значително политически комизъм от Чехословакия, Полша и Унгария, от Румъния и България.
На корицата виждаме човек, убол крайници си на една от многото червени рози с бодлива тел, цветята на незабравимата земя на " светлото минало ". Една " българска роза " в нашия случай.
Още първият политически анекдот обяснява що е комунизъм. Светлият небосвод на човечеството. А какво е небосвод? Въображаема линия, която се отдалечава в степента, в която ние се доближаваме до нея.
И още: капитализмът е употреба на човек от индивида. Социализмът е противоположното.
Следват стотици смешни вицове за Хрушчов и Брежнев, за пражката пролет и режима на Чаушеску, измежду тях десетина са отдадени на Живкова България. Не е ли забавно през днешния ден да забележим тази " обетована страна " през огледалото на политическия комизъм? Представяте ли си по какъв начин е изглеждала тя?
Първи анекдот:
Коя най-неутралната страна в Европа? България? Защо? Защото е страната, която въобще не се меси във вътрешните си работи.
В тази връзка пък Унгария е показана като най-просторната страна в Европа. И то за какво? Защото преди десетилетия руската войска е навлязла в нея и още търси противоположния път. Тъжен комизъм, навяващ други днешни препратки.
А ето и един политически анекдот за " индивида от народа ":
Един ден Живков си поставил черни очила и огромен каскет на главата, и отишъл на кино в София. Било мрачно, почнал кинопрегледът, на който той произнася значима тирада. Зрителите стават и я приветстват, единствено той остава седнал. Тогава съседът му отляво го сбутва и му прошепва: " Ставай незабавно. Гъмжи от ченгета. Не си коства да те приберат поради това безличие ".
И още – по какъв начин се работи в България:
Работниците се трудят с две ръце. Директорите работят с една ръка, а с другата се държат за креслото си. А пък министрите са се захванали за креслата си с две ръце и работят с краката си.
Картина на българското усърдие във време на обществено тъждество.
Следват петте правила на благоразумния българин, които персонално мен ме изумиха:
Не мисли.Ако мислиш, не приказва.Ако приказваш, не пиши.Ако пишеш, най-малко не подписвай.Ако подписваш, не се учудвай какво ще стане.
Струва си да се замислим и над израза " български избори ", присъстващ, несъмнено, в книгата:
Защо българите в никакъв случай не се обзалагат за резултатите от изборите.
Защото там губещ няма.
И няма по какъв начин – два вица за " безконечната ни дружба " с Москва:
Защо Съюз на съветските социалистически републики има най-хубавото селско стопанство в света.
Защото има четири реколти: една в Германска демократична република, една в Народна република България, една в Словакия.
А четвъртата?
Е, въпреки всичко в Русия.
2. Български служащ, признат от други Тодор Живков, споделя за визитата си на своите сътрудници. " Казваш, че на бюрото му има дузина телефони и един от тях бил за връзка единствено с Кремъл. А по какъв начин го разпознава? " – пита един от тях. " Много просто – телефонът е единствено слушалка. "
Ето и обобщението за Народна република България, което открих в края на книгата:
В България хората живеят толкоз, толкоз добре, че всякога щом спътниците прелитат над българска територия, би трябвало да сменят орбитата си, с цел да не се сблъскат с виталното ниво на популацията.
Накрая, приключвам с един небългарски, а повсеместен анекдот:
Попитали радио " Ереван " какви са трите най-големи несгоди, които могат да сполетят един народ:
Първо, да го бомбардират американците.
Второ, да го окупират германците.
Трето, да го освободят руснаците.
Макар и иносказателно, това споделя доста за " българската обстановка ".
Автор: ТОНИ НИКОЛОВ
Източник:
Източник: novinite.bg
КОМЕНТАРИ