Кеворк Кеворкян: Анцуг
Комикът Джими Дуранте беше споделил един път, че политиката създава повече комедианти от малкия екран и радиото, взети дружно. Това несъмнено е правилно за Америка, само че няма нищо общо с тукашното сходство на политика.
Вижте единствено, какви мрачни видове ви се зъбят от екрана - в случай че прекомерно се вглеждате в тях, сигурно трайно ще си развалите съня. Някои са толкоз нахални, та човек се пита, още какъв брой дълго ще се вършат на политици.
Тукашните политикани обаче нямат равни на себе си в упорството и нахалството, с които се пробват да ви продадат невъзможни глупотевини - и най-много себе си. Ние сме претръпнали от държанието и най-много от словесните им изстъпления и даже когато някой от тях изпусне нещо друго, въобще не го виждаме.
Наскоро и Иван Костов, който, несъмнено, е от напълно друга класа, сподели нещо за българските русофили, което около глобите за „ Лукойл “ може да тласне въображението ни в напълно непредвидена посока: не вярвал на българските националисти, тъй като те единствено се правели на националисти, пък били русофили. Усетихме, че прокапа една капка ревнивост: Костов като че ли се притеснява, че се пробват да му лишават водещото място в скритото русофилство у нас. А той е уверен, че то абсолютно му се поставя - даже единствено поради великодушния подарък, който направи на Русия с продажбата на „ Нефтохим “, днешният „ Лукойл “.
И тайните теории, които съчиняват нашите политикани, са постни и безлични и въобще не могат да бъдат запомнени. И това, макар съществуването на задоволително обстоятелства, които смело провокират въображението ни. Например, и до момента разсънват въпроси странните осъществявания на някои неугледни особи - изключително тия на изцяло анонимният по това време Кирчо, навирил пред президентството плакатчето „ Аз съм Кирил Петков и не ме е боязън! “
Малко по-късно, когато въпросният смел случайник към този момент бе обяздил страната и за малко не я завърши, пристигна ред на алената раничка на Киселова. Тя беше нейният афиш - само че нямаше потребност да се изписва каквото и да е по нея, с цел да се улесни простолюдието, тъй като Би Ти Ви постоянно я канеше в новинарските си излъчвания, сякаш с цел да обясни някакви „ проблеми “ към зачестилите изключителни избори, без въобще да има потребност от това. Важното беше да се запомни облика и името ù. Както и Кирчо преди този момент, тя минаваше за човек на президента Радев.
Публиката, от своя страна, към този момент бе осъзнала, че сме се озовали в Ерата на Случайниците, които трябваше някак да се оправят с най-позорния стадий на разпадащата се страна.
Тя като че ли към този момент не струваше нищо.
Нещо на места към момента беше маркирано за нея - само че със своята спестовност и безсърдечие то подсещаше за етикетите, окачени за палците на труповете в някоя морга.
Натам ли вървяха и нашите работи? Един ден да разпознаят държавицата ни от сходен етикет?
Във всеки случай, към този момент отдавна никой не си правеше труда да приказва за нея, това безмълвие тегне и до момента - и то явно е преференциално за „ първенците “ ни. Практически, те изцяло са изоставили контрола над личната си страна, само че това въобще не ги смущава, а по-скоро ги облекчава. Напълно задоволително им е да си окачат етикета „ евроатлантик “ - нищо друго не се изисква от тях по-късно фукливо самопризнание.
А Големият Разговор за следващата ни „ смяна “ - посред превращенията на самата Европа - по този начин и не се състоя. Народът още веднъж бе изолиран. Тежненията му по тази смяна, изцяло естествени - както и опасенията му, също толкова естествени, не бяха преценени с нужното внимание и приемливост.
И той беше възприеман и представян ту като „ европеец “, ту като „ европиец “, който несправедливо ще смучи евро-кръв.
Европа трябваше да бъде доближена до него от хора като комисарката Меглена Кунева - нещо, освен нелогично, а и невероятно. Защото смачканата, осакатена и унизена по всевъзможни способи Българска Памет още веднъж щеше да се окаже най-изгодният съдружник на българските властници. Колцина елементарни хорица си спомнят към момента, че Кунева преждевременно и излишно, както се оказа в последна сметка, постави кръст на забележителна част от нуклеарната ни енергетика - това беше кървавият налог, който платихме на новите си братя. Народът преглътна и това изменничество и го не помни - само че сигурно схвана и ролята, която бе отредена на властниците му - на старателни целувачи. Опитните български политици, каквито към момента имаше, бяха парализирани от недомлъвките, с които се афишираше тукашната политика - а зад тях най-често надничаха грозни неистини, нищо друго.
Междувременно, сложиха край и на естественото медийно другарство с политиците. Специално телевизионното изявление дефинитивно го трансфораха в най-услужливият род, оставиха го напълно в ръцете на безволеви водещи, чието угодничене като че ли бе безкрайно.
Фалшивите внушения на политиците и като цяло сквернословията им се оказаха по-малко отвратителни, в сравнение с нетърпимо глупавите въпроси на „ водещите “ - те бяха по-голямата неволя, тъй като нападателно прикриваха или напряко затрупваха Истината. В последна сметка, феновете привикнаха с нелепостта - а и нали малкия екран към момента бе „ значимото “ място.
И сякаш към този момент не е допустимо да се промени това.
Така незабелязано стигнахме до спортния екип на Киселова. Нейната развлеченост бе недостижима, само че елементарният българин наивно се утешаваше, че тя може би напълно не е инцидентна. И когато ровеше в раничката си - до момента в който се щураше напразно в тълпата протестиращи пред президентството, и когато, към този момент като ръководител на Парламента, се заканваше, че всички ще пролеем „ кръв и пот “, без да прецизира, че цитира Чърчил, тя си беше все същата. Разбира се, депутатите така и не проляха кръв и пот - допуска се за националното „ благоденствие “, задоволиха се с храчките, с които възнаграждаваха политическите си съперници.
И по този начин, настъпи Денят на огромното предизвикателство, когато Председателката се запъти към височайшето си място, накипрена с долнището на спортен екип. Има една фотография от този свещен момент, която ще остане вечно като едно от най-ценните свидетелства за нашето/българското Несъответствие с разпоредбите, с традициите, въобще с Порядъка.
Навиреният гъз на Киселова, който нито един фотограф на света и нито един спортен екип не биха могли да укротят, е доказателството точно за Нагона ни по Безпорядъка. Сякаш в никакъв случай няма да се откажем от него - като че ли се плашим, че няма да оцелеем без него.
Но дано се залъжем някак си. И да приемем, че от точно изчислените Кирчови маймунджилъци до видимо наивните провокации на Киселова, ставаме очевидци на една и съща игрива предумишленост. Анцузи, дирници, чейнчаджийски далавери и детски номера - дали пък не присъстваме на някаква хитроумна завера. Какви са обаче нейните цели?
Този въпрос може да провокира доста отговори - и не е несъмнено, дали сред тях ще има подобен, който даже ненапълно да ни хареса.
Случайници ни лашкат нанякъде - само че ние и в този момент ще останем верни
на страховете си да не се доверяваме на прозрения, даже на личните си.
Инфо: Труд
