Проф. Дичев: Риториката на българския политик често прилича на тази на обикновения човек след две ракии
Коментар от професор Ивайло Дичев в.
Гоненето на чуждици - в младостта ми това беше основният род в говоренето за езика. Упълномощеният разпознаваше задграничния генезис на някаква дума и обществено засрамваше създателя (имаше и едни по-смели, които си позволяваха да преследват даже русизмите!). Във времето на прехода този род беше преместен от покрусата пред езиковата дивотия, заляла публичността.
Постепенно възмущенията се концентрираха върху изрече на политиците, които, споделят ни постоянно, би трябвало да бъдат за образец. Като се почне от странните, някак небългарски ударения на Радев или Карадайъ и се стигне до нелепиците на националисти или сценаристи, изричани от трибуната на Народно събрание. Народният фаворит би трябвало да поражда идентификации. А за мнозина това значи - да приказва както го прави елементарният човек на две ракии. Дори в случай че би трябвало да позабрави образованието, което е получил.
Но да оставим формата. В предизборна обстановка политиците ни нормално клонят към едната от двете съществени обяснителни схеми във Вселената: ентропията и параноята (Салман Рушди). Първата поражда апокалиптични визии - неясен безпорядък, загиваща нация, несръчност, абе българска работа. Втората - назад, тя подрежда всичко в свръхлогически причинно-следствени вериги, които водят до задкулисие, дълги ръце и зависимости, едни нови версии на кукловодите и проектите " чеп " от близкото минало. Когато се доберат до властта, политиците бързо сменят регистъра - ентропията става обратима, тъй като знаем, можем и сме горди българи. Параноята пък отстъпва пред тържеството над враговете, които сме победили и скоро ще вкараме в пандиза.
Любимият глагол на политиците
И ентропията, и параноята си служат с риториката на черезвичайното състояние. Предизвикват го разнообразни черезвичайни неща - финансовата рецесия, въображаемите бежанци, пандемията, та даже необикновеното и ужасяващо съвпадане на парламентарни и президентски избори. Никакви правила не работят в тази обстановка, значи всичко е разрешено, всеки бърка и по тази причина е авансово извинен! В жанра на параноята пък сме подложени на невиждана офанзива било от съветските хибридчици, от американските глобалисти или локалните олигарси, затова би трябвало да се подредим зад бранителите, които бият паниката.
Дори обособени думи от време на време съдържат многопластови сигнали към гласоподавателя. Забележете какъв брой постоянно се използва другояче почтеният физкултурен глагол " прикляквам ". Политиците дават обещание, че няма да клякат на един или на различен (най-вече на Америка или на ЕК). Както знаем даже при приматите наведеното състояние е знак за смирение пред алфа-мъжкаря. Само че какво ме интересува мен, че водачът ми няма да се унижава; не ми ли е по-важно да реализира нещо за мен, та даже и с цената на някакви психически жертви? Един националист скоро се похвали, че не бил стъпвал в никое непознато посолство - чудя се какво може да реализира подобен човек за страната си.
Ще разберем подсъзнателното подстрекателство, в случай че проследим развиването на " клякането " в обществените мрежи, където то добива искрено полово, по-точно хомосексуално значение. И работата се завърта към мъжествеността. Политиците изясняват, че постъпват мъжки, че са същински мъже, даже когато са от женски пол. Ако отворим една средновековна скоба, президентът Радев като че ли извика Борисов на двубой като го прикани, в случай че е мъж, да се кандидатира против него - липсваше ми единствено дамата, за сърцето на която да се борят.
На фона на обичаната ни мъжкарска символика, някак необичайно звучи заклинанието, че един или различен претендент в действителност не желае властта ( " като самоцел " ). Едните се двоумят дали да оставят хубавата специалност, другите вземат решение да се пожертват за нас, третите просто не могли да откажат. Асен Василев просто и ясно сподели, че желал да бъде още веднъж финансов министър, само че какъв брой са като него? В множеството случаи ни се предлага една такава мъглива несигурност, която евентуално има за цел да прикрие срамната садо-мазо версия на мъжката власт, която не кляка, а кара другите да клякат.
Поддържането на тази несигурност е главен гений на пост-идеологическия ни политик през днешния ден. Тече скандал някъде из партията му: по какъв начин мислите ще отговори на журналист(кат)а? " Нека изчакаме институциите да си свършат работата ". Публикували неподходящ сондаж? Е да, но той не има вяра на социолозите, след което следва труизъм като това, че изборите вземат решение, не социолозите. Реакция по някакви съответни тематики? Той изкусно измества отговора от по какъв начин стоят нещата към някаква модалност от вида " уповавам се, че... ", " бих желал да... ", а постоянно напряко заема педагогическа поза и изяснява какво тъкмо нещо е политиката, заобикаляйки съответния отговор. Това пренасочване към страстите е, несъмнено, резултат от вездесъщия актуален популизъм.
И защото желаят да се харесат на колкото може повече хора, посланията би трябвало да бъдат полифункционални. Едновременно ни изясняват какъв брой сме обичайни и по какъв начин ще се модернизираме. Или: повишението на пенсиите щяло да усили потреблението и по този начин да помогне на бизнеса.
Нови причини, с цел да не " клякат "
Всъщност в случай че погледнете от известна отдалеченост, ще ви учуди боязливият консенсус, който царува у нас по множеството тематики. Обещават ни, че ще пазят националния интерес, единствено че това в езикознанието се назовава перифраза. Защото нали по определение излъчваме политици, с цел да бранят националния интерес и целият въпрос е по какъв начин тъкмо го схващат. Когато упреква съперниците си, че не го вършат, деецът просто заменя света на политиката с тази на морала, където няма място за други възможности. Все по-често през днешния ден другите са мафиоти, а те - честни. Разбира се, има положително и зло в този свят, само че политическият конфликт е по-различен, той предлага конкуриращи се пътища за реализиране на другояче консенсусните полезности.
В България обаче всички се подреждат на страната на морала и същинска полемика просто няма по какъв начин да се състои. Дори по чисто политически тематики като налозите, свободния пазар или доброволното имунизиране изключенията от единомислието са редки, а и сигурно не носят гласове. Да пуснем ли Северна Македония в Европейски Съюз? Консенсусът не разрешава, състезаваме се значи да измисляме нови причини срещу, с цел да не " клякаме ". Еднополови бракове? Убежище за бежанци? Да се чуди човек за какво си губим времето да ги слушаме. Защо не си пуснем някое парче на Луна или Слави?
Гоненето на чуждици - в младостта ми това беше основният род в говоренето за езика. Упълномощеният разпознаваше задграничния генезис на някаква дума и обществено засрамваше създателя (имаше и едни по-смели, които си позволяваха да преследват даже русизмите!). Във времето на прехода този род беше преместен от покрусата пред езиковата дивотия, заляла публичността.
Постепенно възмущенията се концентрираха върху изрече на политиците, които, споделят ни постоянно, би трябвало да бъдат за образец. Като се почне от странните, някак небългарски ударения на Радев или Карадайъ и се стигне до нелепиците на националисти или сценаристи, изричани от трибуната на Народно събрание. Народният фаворит би трябвало да поражда идентификации. А за мнозина това значи - да приказва както го прави елементарният човек на две ракии. Дори в случай че би трябвало да позабрави образованието, което е получил.
Но да оставим формата. В предизборна обстановка политиците ни нормално клонят към едната от двете съществени обяснителни схеми във Вселената: ентропията и параноята (Салман Рушди). Първата поражда апокалиптични визии - неясен безпорядък, загиваща нация, несръчност, абе българска работа. Втората - назад, тя подрежда всичко в свръхлогически причинно-следствени вериги, които водят до задкулисие, дълги ръце и зависимости, едни нови версии на кукловодите и проектите " чеп " от близкото минало. Когато се доберат до властта, политиците бързо сменят регистъра - ентропията става обратима, тъй като знаем, можем и сме горди българи. Параноята пък отстъпва пред тържеството над враговете, които сме победили и скоро ще вкараме в пандиза.
Любимият глагол на политиците
И ентропията, и параноята си служат с риториката на черезвичайното състояние. Предизвикват го разнообразни черезвичайни неща - финансовата рецесия, въображаемите бежанци, пандемията, та даже необикновеното и ужасяващо съвпадане на парламентарни и президентски избори. Никакви правила не работят в тази обстановка, значи всичко е разрешено, всеки бърка и по тази причина е авансово извинен! В жанра на параноята пък сме подложени на невиждана офанзива било от съветските хибридчици, от американските глобалисти или локалните олигарси, затова би трябвало да се подредим зад бранителите, които бият паниката.
Дори обособени думи от време на време съдържат многопластови сигнали към гласоподавателя. Забележете какъв брой постоянно се използва другояче почтеният физкултурен глагол " прикляквам ". Политиците дават обещание, че няма да клякат на един или на различен (най-вече на Америка или на ЕК). Както знаем даже при приматите наведеното състояние е знак за смирение пред алфа-мъжкаря. Само че какво ме интересува мен, че водачът ми няма да се унижава; не ми ли е по-важно да реализира нещо за мен, та даже и с цената на някакви психически жертви? Един националист скоро се похвали, че не бил стъпвал в никое непознато посолство - чудя се какво може да реализира подобен човек за страната си.
Ще разберем подсъзнателното подстрекателство, в случай че проследим развиването на " клякането " в обществените мрежи, където то добива искрено полово, по-точно хомосексуално значение. И работата се завърта към мъжествеността. Политиците изясняват, че постъпват мъжки, че са същински мъже, даже когато са от женски пол. Ако отворим една средновековна скоба, президентът Радев като че ли извика Борисов на двубой като го прикани, в случай че е мъж, да се кандидатира против него - липсваше ми единствено дамата, за сърцето на която да се борят.
На фона на обичаната ни мъжкарска символика, някак необичайно звучи заклинанието, че един или различен претендент в действителност не желае властта ( " като самоцел " ). Едните се двоумят дали да оставят хубавата специалност, другите вземат решение да се пожертват за нас, третите просто не могли да откажат. Асен Василев просто и ясно сподели, че желал да бъде още веднъж финансов министър, само че какъв брой са като него? В множеството случаи ни се предлага една такава мъглива несигурност, която евентуално има за цел да прикрие срамната садо-мазо версия на мъжката власт, която не кляка, а кара другите да клякат.
Поддържането на тази несигурност е главен гений на пост-идеологическия ни политик през днешния ден. Тече скандал някъде из партията му: по какъв начин мислите ще отговори на журналист(кат)а? " Нека изчакаме институциите да си свършат работата ". Публикували неподходящ сондаж? Е да, но той не има вяра на социолозите, след което следва труизъм като това, че изборите вземат решение, не социолозите. Реакция по някакви съответни тематики? Той изкусно измества отговора от по какъв начин стоят нещата към някаква модалност от вида " уповавам се, че... ", " бих желал да... ", а постоянно напряко заема педагогическа поза и изяснява какво тъкмо нещо е политиката, заобикаляйки съответния отговор. Това пренасочване към страстите е, несъмнено, резултат от вездесъщия актуален популизъм.
И защото желаят да се харесат на колкото може повече хора, посланията би трябвало да бъдат полифункционални. Едновременно ни изясняват какъв брой сме обичайни и по какъв начин ще се модернизираме. Или: повишението на пенсиите щяло да усили потреблението и по този начин да помогне на бизнеса.
Нови причини, с цел да не " клякат "
Всъщност в случай че погледнете от известна отдалеченост, ще ви учуди боязливият консенсус, който царува у нас по множеството тематики. Обещават ни, че ще пазят националния интерес, единствено че това в езикознанието се назовава перифраза. Защото нали по определение излъчваме политици, с цел да бранят националния интерес и целият въпрос е по какъв начин тъкмо го схващат. Когато упреква съперниците си, че не го вършат, деецът просто заменя света на политиката с тази на морала, където няма място за други възможности. Все по-често през днешния ден другите са мафиоти, а те - честни. Разбира се, има положително и зло в този свят, само че политическият конфликт е по-различен, той предлага конкуриращи се пътища за реализиране на другояче консенсусните полезности.
В България обаче всички се подреждат на страната на морала и същинска полемика просто няма по какъв начин да се състои. Дори по чисто политически тематики като налозите, свободния пазар или доброволното имунизиране изключенията от единомислието са редки, а и сигурно не носят гласове. Да пуснем ли Северна Македония в Европейски Съюз? Консенсусът не разрешава, състезаваме се значи да измисляме нови причини срещу, с цел да не " клякаме ". Еднополови бракове? Убежище за бежанци? Да се чуди човек за какво си губим времето да ги слушаме. Защо не си пуснем някое парче на Луна или Слави?
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ