Проф. Дичев: Политиците са недосегаеми на принципа ”за кокошка няма прошка, за милиони няма закони”
Коментар на проф. Ивайло Дичев в.
Нали не сте не запомнили за какво ненавиждахме комунизма? Основната дума, която повтаряхме тогава, беше " привилегии ". Специалните условия, обезпечени за тогавашния партиен хайлайф, който назоваха " номенклатура " - т.е. листата на подобаващите за началници " наши хора ", които местеха от един пост на различен. Днес може да ни наподобява смешна яростта, която будеше почивната станция на Златни пясъци с приказните джетове или пък ведомственият магазин " Рила " на Централен комитет, където другарите и техните деца можеха да си купуват дефицитно уиски. Но хората се ядосваха - тъй като комунизмът беше убивал класови врагове, обещавайки тъждество, не спецснабдяване.
Ще кажете: в този момент всеки може да кара джет, а уискито се продава в кварталния чревоугодник. Но ето, че 33 години след края на остарелия режим привилегиите не престават да разяждат националната душа. Не минава ден без политиците да ни ядосат с някаква привилегия, която са си издействали. Ще влизат ли в Народното събрание със зелен документ, който се изисква от елементарния жител за всеки мол, или тяхната възвишена работа допуска един необикновен режим? " Възраждане " даже се готвят на революционни дейности за издействане на привилегия по случая.
Паркоместа, заплати, коли
Софийска община, импулсирана от Борис Бонев, обезверено се пробва да отнеме на депутатите правото да употребяват най-престижния площад към катедралата " Св. Александър Невски " като частен паркинг, само че Народно събрание си бетонира привилегията с преднамерено решение. Нали разбирате, не става дума да вземат метрото, а за това да не чакат едни пет минути до момента в който колата дойде откъдето е паркирана да ги вземе.
Средно два пъти годишно пък поражда въпросът с актуализацията на заплатите на депутати и министри. Тя си работи автоматизирано по закон - за разлика от пенсиите, които от 2008 насам едвам тази година ще бъдат преизчислени. Е, пенсионерите са второкласен хора, нали по този начин, до момента в който депутатите си гласоподават законите.
Да не стигаме до случаи като пререждане при трансплантация или бързото освобождение на политик, заловен с краден автомобил - връзките или подкупите са друга тематика. Под " привилегия " разбираме регламентирано преимущество - каквото беше да вземем за пример приемането в университета с тройки на внуците на " борците срещу фашизма и капитализма ". И таман това подкопава доверието в законността въобще.
Политиците се подканват взаимно да се отхвърлят от едно или друго улеснение, с цел да дадат образец на " елементарните " си съграждани. Няколко от новите дейци на Политическа партия да вземем за пример се зарекоха да вървят на работа с публичен превоз или колела, както вършат доста техни западни сътрудници. Други дисциплинирано се карантинират, когато заловен Ковид-19, и дават изявленията от вкъщи си. Трети подаряват за сираци, садят дръвчета, хващат се на национални хора. Разбира се, символиката е значима, изключително когато е безапелационна. Но същински сериозният въпрос е дали работата на политика е по-важна от тази на останалите му съграждани и надлежно дали допуска по-специално отнасяне.
Вземете служебните коли. Един народен представител евентуално пътува доста повече от междинния човек, който върви на вилата в неделя. В този смисъл има логичност колата му да е по-луксозна, да го вози водач. Но дали е редно този автомобил да взима децата му от учебно заведение? Усещането за фаворизация стартира там, където от естественото осъществяване на служебните функционалности преминем към персонални облаги.
Усещането за неправда
Целта ми тук не е да сиромахомилствам - нито мерцедесите S класа, нито представителните разноски, нито екскурзиите под формата на делегации, нито партийните дотации ще ни разорят като страна. Бедата е в затвърждаващото се чувство за неправда, което в действителност е доста по-дълбоко от завистта към лъскавите движимости.
Хората са уверени - и с право - че политиците са недосегаеми на правилото " за кокошка няма амнистия, за милиони няма закони ". Че те там горе са в някакви комплицирани комбини, раздават си публични поръчки и разнородни бизнес привилегии. Виждаме ги с лекост да усвояват европари, да лицензират субсидирани фотоволтаични паркове, да разкриват лечебни заведения, които увисват на здравната каса, да минават от една виновна работа на друга, отново толкоз виновна, само че напълно друга.
За да влезеш в огромната игра, би трябвало да станеш един от тях, уверени са гласоподавателите - да маршируваш чинно в някоя от ръководещите партии (преди се ориентираха по-лесно, тъй като беше единствено една), да се сродиш или най-малко да сътрапезничиш с подобаващите хора. Този по-дълбок яд периодичен ще избликва в на пръв взор дребни тематики: а те за какво не носят маски?
Що е то правдивост?
Няма еднопосочно определение за справедливостта. По отношение на управниците, аз виждам три версии. В първата ние им приписваме особена задача, която естествено им дава особено място в обществото. В тази визия генералът е отпред на войската, самураят е подготвен за сепуко, а министърът подава оставка поради пропуск на секретарката. Обществото чака водачите да дават образец, за което ги възнаграждава с привилегии.
Във втората версия политиците са държавни чиновници като всички нас, плащаме им добре за свършената работа като високо квалифицирани експерти, само че не повече. Справедливостта е в това, че всеки може да има това, което имат те, в случай че си завоюва съответните пари. Например да паркира до тях, в случай че си заплати за паркинга пред Народно събрание - тъкмо толкоз, колкото заплащат и те.
В третата уравновиловъчна версия, от която българската аудитория мъчно се освобождава, политиците се преглеждат като елементарни жители, които би трябвало да познават компликациите на съгражданите си и в този смисъл да нямат привилегии.
Facebook изобилства от сходни пожелания. Причина е освен това, че недолюбваме всяка власт. В доста сфери чиновниците имаха привилегии във времето на соца - от столове до почивни станции и от безвъзмездни пътувания с БДЖ до пари за представително облекло. Постепенно те започнаха да отпадат, само че при политиците останаха и през днешния ден са главен дразнител в медиите - за разлика от времето на соца, когато беше неразрешено да се приказва за тях.
Демократичните общества сякаш имат наклонността да се движат от първата към втората версия на справедливостта. Или с други думи: от една визия за властта като велико предопределение и дълг към властта - работа и подготвеност. В нея, несъмнено, няма място за евтини депутатски кюфтета. Само не знам дали хора, които възприемаме като елементарни държавни служители, ще могат да поведат хората в сложен миг. И в същото време да се запитаме: подготвени ли сме да бъдем ръководени без персонален образец, та бил той и малко пиарски? Мисля, че не. Затова горещо бих посъветвал днешните депутати да съблюдават Ковид-мерките, които чакат да съблюдаваме и ние.
Нали не сте не запомнили за какво ненавиждахме комунизма? Основната дума, която повтаряхме тогава, беше " привилегии ". Специалните условия, обезпечени за тогавашния партиен хайлайф, който назоваха " номенклатура " - т.е. листата на подобаващите за началници " наши хора ", които местеха от един пост на различен. Днес може да ни наподобява смешна яростта, която будеше почивната станция на Златни пясъци с приказните джетове или пък ведомственият магазин " Рила " на Централен комитет, където другарите и техните деца можеха да си купуват дефицитно уиски. Но хората се ядосваха - тъй като комунизмът беше убивал класови врагове, обещавайки тъждество, не спецснабдяване.
Ще кажете: в този момент всеки може да кара джет, а уискито се продава в кварталния чревоугодник. Но ето, че 33 години след края на остарелия режим привилегиите не престават да разяждат националната душа. Не минава ден без политиците да ни ядосат с някаква привилегия, която са си издействали. Ще влизат ли в Народното събрание със зелен документ, който се изисква от елементарния жител за всеки мол, или тяхната възвишена работа допуска един необикновен режим? " Възраждане " даже се готвят на революционни дейности за издействане на привилегия по случая.
Паркоместа, заплати, коли
Софийска община, импулсирана от Борис Бонев, обезверено се пробва да отнеме на депутатите правото да употребяват най-престижния площад към катедралата " Св. Александър Невски " като частен паркинг, само че Народно събрание си бетонира привилегията с преднамерено решение. Нали разбирате, не става дума да вземат метрото, а за това да не чакат едни пет минути до момента в който колата дойде откъдето е паркирана да ги вземе.
Средно два пъти годишно пък поражда въпросът с актуализацията на заплатите на депутати и министри. Тя си работи автоматизирано по закон - за разлика от пенсиите, които от 2008 насам едвам тази година ще бъдат преизчислени. Е, пенсионерите са второкласен хора, нали по този начин, до момента в който депутатите си гласоподават законите.
Да не стигаме до случаи като пререждане при трансплантация или бързото освобождение на политик, заловен с краден автомобил - връзките или подкупите са друга тематика. Под " привилегия " разбираме регламентирано преимущество - каквото беше да вземем за пример приемането в университета с тройки на внуците на " борците срещу фашизма и капитализма ". И таман това подкопава доверието в законността въобще.
Политиците се подканват взаимно да се отхвърлят от едно или друго улеснение, с цел да дадат образец на " елементарните " си съграждани. Няколко от новите дейци на Политическа партия да вземем за пример се зарекоха да вървят на работа с публичен превоз или колела, както вършат доста техни западни сътрудници. Други дисциплинирано се карантинират, когато заловен Ковид-19, и дават изявленията от вкъщи си. Трети подаряват за сираци, садят дръвчета, хващат се на национални хора. Разбира се, символиката е значима, изключително когато е безапелационна. Но същински сериозният въпрос е дали работата на политика е по-важна от тази на останалите му съграждани и надлежно дали допуска по-специално отнасяне.
Вземете служебните коли. Един народен представител евентуално пътува доста повече от междинния човек, който върви на вилата в неделя. В този смисъл има логичност колата му да е по-луксозна, да го вози водач. Но дали е редно този автомобил да взима децата му от учебно заведение? Усещането за фаворизация стартира там, където от естественото осъществяване на служебните функционалности преминем към персонални облаги.
Усещането за неправда
Целта ми тук не е да сиромахомилствам - нито мерцедесите S класа, нито представителните разноски, нито екскурзиите под формата на делегации, нито партийните дотации ще ни разорят като страна. Бедата е в затвърждаващото се чувство за неправда, което в действителност е доста по-дълбоко от завистта към лъскавите движимости.
Хората са уверени - и с право - че политиците са недосегаеми на правилото " за кокошка няма амнистия, за милиони няма закони ". Че те там горе са в някакви комплицирани комбини, раздават си публични поръчки и разнородни бизнес привилегии. Виждаме ги с лекост да усвояват европари, да лицензират субсидирани фотоволтаични паркове, да разкриват лечебни заведения, които увисват на здравната каса, да минават от една виновна работа на друга, отново толкоз виновна, само че напълно друга.
За да влезеш в огромната игра, би трябвало да станеш един от тях, уверени са гласоподавателите - да маршируваш чинно в някоя от ръководещите партии (преди се ориентираха по-лесно, тъй като беше единствено една), да се сродиш или най-малко да сътрапезничиш с подобаващите хора. Този по-дълбок яд периодичен ще избликва в на пръв взор дребни тематики: а те за какво не носят маски?
Що е то правдивост?
Няма еднопосочно определение за справедливостта. По отношение на управниците, аз виждам три версии. В първата ние им приписваме особена задача, която естествено им дава особено място в обществото. В тази визия генералът е отпред на войската, самураят е подготвен за сепуко, а министърът подава оставка поради пропуск на секретарката. Обществото чака водачите да дават образец, за което ги възнаграждава с привилегии.
Във втората версия политиците са държавни чиновници като всички нас, плащаме им добре за свършената работа като високо квалифицирани експерти, само че не повече. Справедливостта е в това, че всеки може да има това, което имат те, в случай че си завоюва съответните пари. Например да паркира до тях, в случай че си заплати за паркинга пред Народно събрание - тъкмо толкоз, колкото заплащат и те.
В третата уравновиловъчна версия, от която българската аудитория мъчно се освобождава, политиците се преглеждат като елементарни жители, които би трябвало да познават компликациите на съгражданите си и в този смисъл да нямат привилегии.
Facebook изобилства от сходни пожелания. Причина е освен това, че недолюбваме всяка власт. В доста сфери чиновниците имаха привилегии във времето на соца - от столове до почивни станции и от безвъзмездни пътувания с БДЖ до пари за представително облекло. Постепенно те започнаха да отпадат, само че при политиците останаха и през днешния ден са главен дразнител в медиите - за разлика от времето на соца, когато беше неразрешено да се приказва за тях.
Демократичните общества сякаш имат наклонността да се движат от първата към втората версия на справедливостта. Или с други думи: от една визия за властта като велико предопределение и дълг към властта - работа и подготвеност. В нея, несъмнено, няма място за евтини депутатски кюфтета. Само не знам дали хора, които възприемаме като елементарни държавни служители, ще могат да поведат хората в сложен миг. И в същото време да се запитаме: подготвени ли сме да бъдем ръководени без персонален образец, та бил той и малко пиарски? Мисля, че не. Затова горещо бих посъветвал днешните депутати да съблюдават Ковид-мерките, които чакат да съблюдаваме и ние.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ