Как социализмът унищожи вело културата в България
Колоезденето е необикновен спорт в България и въпреки и сега да продължава да се възражда, предишното в действителност демонстрира, че запалянковци не са липсвали. Една от аргументите да виждаме разпад е и обстоятелството, че след 9-и септември стартира да се гледа с друго око на спорта. От една страна е ясно, че организацията стартира да куца, въпреки и да се организират надпревари като обиколката на България. По време на Царска България ще открием, че велосипедът е бил на въоръжение на родната полиция, а години по-късно Южен Виетнам даже употребява такива военни сили, въпреки и тяхното осъществяване да не е чак толкоз сполучливо.
Вело надпреварите се зараждат още по времето на Царска България и с изключение на разнообразни формати като крос-кънтри и шосейно колоездене, множеството запалянковци даже оферират да се направи един специфичен шампионат в армията, защото към този момент има задоволително други дисциплини, които се практикуват. През 1948 година откриваме, че в родното списание „ Свят “ обръщат внимание на тази дисциплини и цитирайки изданието „ Ла перл “, показват, че за завършването на обиколката на Франция са нужни минимум 3-4 велосипеда, където спортното колело се прави оценка на сумата от близо 40 хиляди франка, а по-късно са нужни аварийни гуми и екип, който да поддържа цялата техника. Интересен факт е, че по това време във Франция за техническата част са нужни към 300 хиляди франка.
Това изключва тренинга, издръжката на състезателите и така нататък Тъй като приказваме за време, в което социалистическите републики не възприемат капитализма и обстоятелството, че спортът в действителност е скъпо наслаждение, родните създатели показват, че се изисква гения на оня бегач, който да се закупи от компаниите и фабриките, които би трябвало да го привлекат. По мнението на родната преса, това лимитира дейните спортисти и те постоянно са по-малко от тези в социалистическите страни. Най-важното е, че положителните механически резултати идват в резултат на наградите, разнообразни трикове и допинга.
Последното е правилно, защото ще открием, че още по време на Втората Световна война има съществено разпространяване на метамфетамините в армията, само че по-късно се оферират и разнообразни други химикали за медицински цели. Интересното е, че достиженията на колоездачи като Бартали ще се разказват като специфичен метод на живот, само че и като непрекъсната иновация и развиване на велосипеда, което липсва в Съветските страни. За да бъде още по-забавно и да разберем, че действително родната преса от 1948 година стои доста надалеч от истината, виждаме, че колоезденето не се показва като доблестен спорт, най-малко не и толкоз доблестен, колкото е битката.
Често се дава образец по какъв начин дилетантите имали опция да победят в обиколката на Франция, само че с помощта на уредника Готе, който преследвал колоната и стигнал до първите с молба, че би трябвало да понижат скоростта, с цел да разрешат на останалите да завоюват. Такива били моралните основи на спорта в буржоазните страни. Голяма част от посоченото даже не дава отговор на истината, само че преди да стигнем до обстоятелството, че България е можела и най-вероятно в близко бъдеще още веднъж ще има много шансове да се трансформира в качествена вело мощ, защото сега интереса към тази дисциплинираност е изключително висок.
Нека се върнем единствено 6 години обратно, с цел да забележим историята на Рангел Митов – перничанин, който в следствие минава в софийски вело клуб.
На 3 март се дава старта на държавното състезание по крос-кънтри и откриваме, че същото се организира към този момент четири години. Пристигат играчи от София и двама души от Самоков, защото създателите изясняват, че главната причина е неналичието на вело гуми в интервала на война. Друг фактор е дългата и тежка зима, която основава проблеми на състезателите за подготовка. Обиколката по крос-кънтри се организира сред 16 души. Един от стадиите е едвам 22 километра, само че тук идва и огромната изненада, няма никаква маркировка по пътя, защото множеството състезатели желали в действителност да бъдат сигурни, че състезателят има знания в покрайнината и може да се ориентира елементарно.
Рангел Митов е 2-кратен първенец в надпреварата, първо се вижда неговата добра физическа форма, както и обстоятелството, че в самото начало Митов просто се изстрелва. Изминаването на стадия, което е впечатляващо, завършва за 43 минути, а междинната скорост е 30.7 км/ч.
Ще открием, че концепцията за осъществяване на съревнование от рода на „ Обиколката на България “ стартира да се преглежда още през 1922 година Именно тогава Българския колоездачен съюз предлага да се провеждат стадии и да се поканят други вело клубове и даже частни лица, защото всяко едно съревнование постоянно притегля туристи. Интересен факт е, че законът на Царска България изисква от всеки един колоездачен клуб да дава физическо образование на всички младежи до 21-годишна възраст, като обгрижването не би трябвало да стартира по-рано от 16-годишна възраст.
Тъй като обаче вело-клубовете още не попадат под закона и не се дефинират още като спорт, множеството вело-клубове извършват втора разпоредба на същия и не чакат единодушието на страната, с цел да притеглят нови гении. Нещо повече, множеството вело клубове желаят даже да се изпратят лица от другите заводи, с които да се работи, защото множеството фабрики не обръщат внимание на физическата подготовка. Пишем тези редове по една доста елементарна причина – става известно, че внимание към служащия и спорта има, освен това доста по-рано, в сравнение с се пробват да покажат през днешния ден някои източници.
Друг факт е, че в изданието „ Български колоездач “, което се издава до преди края на 9-ти септември, българи пътуват в чужбина, с цел да следят по какъв начин се движи самото съревнование и какво в действителност се случва. Нещо по-приятно е, че точно тогава другите клубове избират дестинация, до която да пътуват, най-често манастири, изчакват освещаване и не престават да вършат разнообразни обиколки. С оглед на статистиката, няма село или град, което да не се похвали с вело клуб.
Например четем за Радомирски, Тетевенски, Павликенски и най-различни други такива. Тъй като липсват обществени мрежи, въпросният вестник даже демонстрира и какви сборни излети ще се вършат и до какви исторически места ще се върви. Нещо повече, градовете и общинските съветници, даже кметове, се стремят да оказват помощ на родния спорт. За такова разбираме от публикация в същия вестник. Хаджи Борис Германов е кмет на Варна, който закупува часовник-хронометър за клуба в града на стойност от 1000 лв.. Само няколко месеца по-късно в същото издание откриваме и една особена история за родни колоездачи, поканени от румънски сътрудници, с цел да се състезават в обиколката на Румъния.
По думите на изданието, изначало родните вело клубове са срещали съществено усложнение и не са имали нужните права за присъединяване. Това е давало мотив на родните играчи да потърсят време, с цел да се включат и в това съревнование. Въпреки неналичието на позволение, български колоездачи отиват в Румъния и осъзнават, че няма да играят почтено, а ще се борят непрекъснато с разнообразни произволи на румънските сътрудници.
Най-голям героизъм в това меле е направил Марин Николов, който през цялото време е бил на прицел на останалите спортисти. По думите на изданието, той е събарян няколко пъти от колелото. В края на надпреварата излиза наяве, че Николов и неговите по-млади сътрудници са били непрекъснато блокирани и от обстоятелството, че мнозина са със счупени колела, без никаква помощ от поддържащ екип, остават изоставени, като че ли в никакъв случай не са били част от това съревнование. Николов отхвърля няколко пъти лекарска помощ, само че най-после на следващия стадий, в който схваща, че румънските спортисти играят битка, а не колоездене, дава сигнал на българската група, че е време да си вървят, само че не като победени, а като спортисти, които не са получили правото да се състезават.
Спортната просвета в страната несъмнено е била на високо равнище и не би трябвало да се изненадваме от тези обстоятелства, несъмнено, в този момент, когато към този момент има задоволително технология и достъп до въпросния спорт, следим засилен интерес и може би началото на една нова и по-различна ера. Въпросът остава единствено и само върху концепцията за време и основаване на вярното прекарване и удоволствието от играта.
