Изповедта на един клошар, която накара света да замълчи
Колко ли пъти, срещайки погледа на някой скитник, сте се питали какъв ли е бил животът му, дали е имал семейство, специалност... живял ли е в миналото иначе? В едно стихотворение се споделяше, че очите, даже и в умората, приказват на всички езици. В тях се крие отпечатъкът на претърпяното минало, написа HighViewArt.
Какво ли е това нещо, което може да ни накара да продължим, откакто отпечатъкът избледнее, затрупан от болката от смазани фантазии, обърканост и самотност?
Вижте изповедта на един клошар, която ни даде всички отговори и ни накара да се усмихнем... сякаш без причина!
„ Отивам да си купя кафе. Пред мен човечец, леко потрепващ, леко изкривен, към 70-годишен или толкоз изглеждащ. Изсипва от шепата си стотинки и безшумно споделя: „ Едно кафе. ” Продавачката изсумтява, броейки ги: „ По-жълти нямате ли? Освен това 2 стотинки не ви доближават. ” Човекът си ги прибира назад и понечва да тръгне. „ Не ви ли е позор? ” – изкрещявам на продавачката - „ Аз ще платя кафето ”. Поканих индивидът на масичката, подадох му кафето и седнах до него. Стори ми се смутен. Той ми благодари и изсипа шепата стотинки пред мен. Каза: „ Вземете ги. Нека Господ ви дава здраве и нека постоянно да имате да давате! ”
Понечих да му кажа, че и единствено 2 стотинки да имам – отново ще ги дам, само че замълчах. Вгледах се в топлите му очи и още педи да попитам каквото и да било, той стартира да споделя: „ Клошар съм. Не ме е позор. Не желаех да излъжа продавачката. Не бях преброил вярно. Не постоянно съм бил клошар. Бях пианист. Много пътувах. Имах всичко. Имах пари. Никога не ми беше хрумнало, че ще остарея, че животът ми ще се преобърне. Пострадах при злополука. Вече не можех да изсвирвам и животът ми потегли обратно. Взех пенсия по болест, работех където каквото мога. Семейство и деца нямам. Сега съм с дребна пенсия. Тя в никакъв случай за нищо не ми стига.
