Колко хубаво щеше да бъде, ако в международните си контакти

Колко хубаво щеше да бъде, в случай че в интернационалните си контакти нашите ръководещи се държаха с достолепие и поставяха преди всичко ползите на България. Ако успяваха да съчетаят съюзническите отговорности със свободата да имат друго мнение от това на сътрудниците, когато се постанова. Ако се държаха без значение и не съгласуваха всяка своя имитация с третия асистент на втория секретар на някоя амбасада. За жал, като гледаме държанието и най-много метода на мислене на ръководещите сега, незабавно разбираме, че да желаеме сходно обикновено държание от тяхна страна е демонстрация на тежък наивизъм от наша страна. На интернационалната сцена представителите на българския ръководещ хайлайф се държат по този начин като че ли са поканени там по благосклонност и надлежно са длъжни да извършват и най-малкия каприз на задграничните сътрудници. Както гласи остарялата, само че постоянно настояща фраза, в случай че чужденецът кихне, ние бързаме да се разболеем от грип. Явно по този начин схваща нашата власт съюзническите си отговорности.

Последният образец за сходно държание е напълно неотдавнашен. Отишла нашата ротационна външна министърка в Скопие. Така и не се разбра какво тъкмо е правила на форума на ОССЕ, тъй като цялото ѝ посещаване беше засенчено от новината, че скоропостижно си е тръгнала. А си е тръгнала, тъй като по този начин направил американският държавен секретар Антъни Блинкен. Той пък си отишъл, с цел да не би инцидентно да се засече там с съветския си сътрудник Сергей Лавров. И нашата министърка, гледайки какво прави Блинкен, побързала да приложи тактиката copy-paste. Вероятно се е тормозила, че из коридорите може да срещне Лавров и да ѝ се наложи да му кимне. А пък в случай че направи това или, не дай Боже!, каже " Добър ден " на съветския си сътрудник, незабавно тукашните евроатлантици ще я разгласят за сътрудник на Путин. Предполагам, че е единствено въпрос на време някой евроатлантически политик да съобщи, че хаосът от последните дни с почистването на падналия сняг и неналичието на ток е интензивно мероприятие на съветските специфични служби. Няма по какъв начин вездесъщите Петров и Боширов да не са забъркани и в българските проблеми с почистването!

А в този момент да се откъснем за малко от политическото злободневие и да си напомним литературната класика и по-конкретно сцената с годишния изпит на ученичките на Рада Госпожина във Вазовия разказ " Под игото ". По време на препитването дребната Събка споделя, че цар Александър от Русия ще освободи България от турско иго. Веднага след тази имитация Кириак Стефчов става и декларира: " Тук се пръскат революционни хрумвания срещу страната на негово величество султана. Аз не мога да остана тука и излазям ". Не ви ли се коства, че нашите ръководещи се държат по същия метод? Във всеки един миг, в който не просто чуят, ами даже усетят, че може да бъде казано нещо " против султана ", те напущат. За да не ги обвинят в благосклонност към революционните хрумвания. Представителите на властта постоянно " излазят ", щом им замирише на протест против статуквото. Дори " излазят " не е точният глагол. При най-малката демонстрация на опозиция против открития ред те напущат помещението с 200.

Някой несъмнено ще каже, че сме дребна страна и по тази причина нашите ръководещи са принудени да се преценяват с желанията и даже с капризите на огромните. Разбира се, че нищо правилно няма в сходно изказване. Унгария е по-малка от България, само че унгарският министър председател Виктор Орбан не се държи като неустойчив заек, когато се среща с сътрудниците. А какво да кажем за Словакия? Тя е ситуирана на повърхност два пъти по-малка от българската, а жителите на Словакия са единствено пет милиона и половина. Но без значение от тези справедливи обстоятелства новият-стар словашки министър председател Робърт Фицо не изпитва никакво терзание от опцията да се опълчи на брюкселските началници, когато сметне, че ползите на страната му са накърнени. А я в този момент се пробвайте да си визиите по какъв начин българският ротационен премеир влиза в спор даже не с Урсула, с някой зависещ на Урсула. Бас държа, че не можете да си визиите сходно мъжество. Формалният ни министър-председател Делян Пеевски не смее да се опълчи, какво остава да прояви храброст при общуването с брюкселските служители.

Не е значима размера на страната. Единственото, което има значение, е самочувствието и достолепието /или тяхната липса/ на нейните ръководещи. Ако те сами възприемат себе си като подчинени на великите сили, в случай че нямат смелостта да се опълчват на напътствията от непознатите центрове на власт в случаите, когато е належащо да създадат това, никой сътрудник няма да ги приема съществено. Шефовете в Брюксел и Вашингтон може гласно да роптаят против държанието на водачи като Виктор Орбан и Робърт Фицо, само че сигурно ги почитат доста повече, в сравнение с почитат другите, които постоянно кимат в символ единодушие и чинно въртят опашки. И в действителност, няма по какъв начин да те одобряват като пълностоен сътрудник, когато моделът ти за подражателство е Кириак Стефчов.