Сред руснаците
Колин Таброн е английски романист и създател на типичен пътеписи, притежател е на литературни оценки, сред премията за пътепис " Томас Кук ". Преди да стане публицист, работи в издателския отрасъл и режисира самостоятелни документални филми в Турция, Япония и Мароко. Най-известните му пътеписи са " Сенки по Пътя на коприната ", " Към една планина в Тибет ", " В Сибир ", " Огледалото на Дамаск " и " Йерусалим ".
Книгата " Сред руснаците ", която излиза на българския пазар с помощта на издателство " Вакон ", разказва пътуването му от Прибалтика до Кавказ в последните години от съществуването на Съветския съюз. Британският странник поема през затворената за туристи страна самичък, със остарелия си автомобил " Морис Марина ", въоръжен само с съществени знания по съветски език. И въпреки че Комитет за Държавна сигурност (на СССР) неразделно го следва, той въпреки всичко реализира задачата на пътуването си – намира се с елементарните хора.
© Вакон
Пътят от Минск към Москва следва необятна морена, където ледници са провлачвали дирите си през последния ледников интервал. Но леката котловина в земята беше незабележима и тя запази безличното си изражение от поля и гори през целия идващ ден. Тук-там дългите плевни на държавните стопанства и колхозите се бяха опнали през ливадите, а около пътя бяха пръснати рехави села. От време на време теренът леко се надигаше, като че ли се пробуждаше от сън, а след това още веднъж се отпускаше. Издигане или котловина от трийсетина метра придобиваше значимостта на цялостен хълм и оферираше панорама към необхватни земи от преплетени пасища и гори. Вчерашният ден ме беше извършил със смътни опасения. Сякаш догмите се бяха влели в цялата земя и даже в небето. Все едно нищо не съществуваше единствено за себе си. Всичко беше станало жертва на петилетката, на проекта за десетилетието или двайсетилетието, който може да изтръгне човек или дърво от тяхната лична истина и да ги подчини на публичната нужда. Чувствах се като дезертьор. Същата мощ, която беше насякла и набраздила земята на тези големи поля, като че ли беше потъпкала самото време до категоричности за роботи. Усещах се като част от някаква упадъчна и от дълго време отречена непринуденост.
Към обяд стопирах колата най-после на една гора. Около пътя беше цялостно с брезови горички като скупчена аудитория от сребристи стволове и редки листа, които гаснеха и блещукаха на процеждащото се слънце. Навлязох сред тях и продължих все по-навътре и по-навътре. Нямаше ниска растителност – единствено гъстия стобор от брези, бледи и нереални. Слънчевата светлина пробуждаше сред тях просеки и пътеки, препречени от големи паяжини, а стволовете грееха с белотата на пергамент. Пръстта под краката ми беше мека. Тъмната земя беше покрита с мъхове, гъста трева и вътък от жълти и бледоморави диви цветя. Сред папратите избуяваха листата на горски ягоди, а в сенките се бяха събрали ранни гъби. Бях налегнат от невероятното възприятие, че се завръщам вкъщи. Легнах на земята, влажна от къртичините и гниещата кора, и дълги минути се взирах в папратите, в тяхното красиво и безметежно неизменност под белите дървета. Когато стиснах в ръка шепа пръст, сред пръстите ми по земята се разпиляха бръмбари и мравки в оранжеви жакети. Почувствах по какъв начин неумишлено съм копнял за тези неща, живеещи неомърсени в личната си природа. И ненадейно ми призля от всичко, породено от човешките същества – моя личен тип. Цял час лежах и се взирах в небето, заслушан в шепата публично ненужни птици, чиито песни звучаха в гората със самотна, персонална изясненост. Докосваха въздуха със своята благословия. В просеките към мен цъфтяха пастелни линии от цветя, изпълнени с жуженето и шумоленето на многоцветни пчели. Лютика, пореч, жълт кантарион, камбанки – порастват на разпръснати реки и езерца от цветове, безкомпромисно свежи.
Беше късен следобяд, когато се върнах на пътя. Първоначално си помислих, че единственият предмет, дело на човешка ръка, в целия пейзаж е моята лична кола: уединен спомен от свободния свят. Изпитах глупава деликатност към нея. Тогава забелязах ръждив москвич, паркиран на сянка, и седнал на банкета мъж, който ядеше самун. Докато минавах около него, той подвигна взор и попита:
– Намерихте ли?
– Какво?
– Гъби.
Сред тълпите в Минск не бях съумял да различа някакъв избран народен вид. Сега обаче осъзнах, че пред себе си виждам типично съветско лице. Обрамчено с лененоруса коса и с жълти мустаци, то светеше с примамлива елементарност. Скулите бяха високи и издадени, а сините очи стопираха погледа си върху мен с чистосърдечно любознание. Володя беше стажант доктор на път към Брест. Вероятно беше под двайсет и пет и беше облечен с съветско равнодушие към външния тип.
– Реших, че несъмнено сте тръгнали за гъби – предложи ми парче от кафеникавия самун, когато седнах до него. – През есента тук порастват с хиляди.
В идващия момент – по метод, който скоро възприех за даденост при младите руснаци – към този момент говорехме за всичко под слънцето: музика, история, природа. Копнееше да пътува. Класическият свят го беше омагьосал още в детските му години. Притежавал няколко скъпоценни тома на Софокъл и мечтаел за потънали в морето колони: за Атина, Тир, Ефес. Когато обаче му описвах тези места, се почувствах трудно фаворизиран, а той закупи печален тип. Каза ми, че желал да обиколи света, само че не бил ходил даже в Полша.
– Нали разбирате, за нас тук е мъчно. Може и да получим позволение за страните от Източния блок, само че оттатък тях – поклати глава. После лицето му светна. – Йерусалим! Според мен би трябвало да е прелестно място! Много бих желал да видя Йерусалим и всички тези странни градове. Не съм християнин, само че си мисля, че в живота на Христос има нещо доста красиво.
рез цялото време, до момента в който говореше, аз усещах по какъв начин от мен се отдръпва сянка и се разсейва в гората. С нея бях носил и мъгла от кошмари. Вече ми се костваха смехотворни. Изблиците на наслаждение и очаквания от страна на този човек ми носеха сигурността, че руснаците са налични.
– А също и Исфахан – сподели той. – Ходили ли сте в Исфахан и Шираз? И порутените кервански градове в Афганистан! Сигурно имат необичайно обаяние. [Спомних си Александър Интурист: " Нашите сили оказват помощ на приятелския народ на Афганистан против непознатите интервенционисти, които експлоатираха изостаналото положение на страната ".] На фотосите планините наподобяват просто неземни, по-красиви от всичко, което можеш да си представиш Никога не съм виждал планина, нито даже същински хълмове. Имах проекти да отида в Урал тази година, само че нямам пари. Затова отивам в Карпатите. Според мен те не са напълно планини, само че въпреки всичко – Постави на коляното си парче черен самун, което щръкна като нагорнище. – Нали разбирате, ние руснаците сме селяни по душа. През целия си живот съм живял в градове и единствено там има добра работа. Въпреки това – обърна тил на пътя и впери очи в гората – от време на време, изключително напролет, мъчително желая да избягам. Знаете ли, че нашите гори имат необикновен мирис напролет? Според мен е частично от дъжда и частично от миризмата на бор. [Александър Интурист: " Боровете би трябвало да се употребяват против замърсяването. На три метра към всеки бор въздухът е безплоден ".] А през есента, изключително в просеките сред брезите, изникват гъби, както и диви ягоди и френско грозде. През октомври можеш да видиш цели фамилии да отиват с кошници в гората. При нас ходенето за гъби е съвсем болестно положение
По-късно го видях. За руснаците дивите гъби имат особена мистичност и походите са нещо приблизително сред разходка за здраве и обред. В тях се смесва любовта на природата при британците, които берат къпини, и деликатното благоразумие на японците, които съзерцават цветовете. И в случай че националното дърво на Русия е брезата, то националното й растение е вълшебната гъба, която напъпва в горските сенки. Избуяла е в съветската литература, даже в съветските песни. Спомням си, че в един от най-трогателните пасажи от " Анна Каренина " начетеният четиридесетгодишен Кознишев отива за гъби с нежното сираче Варенка с желанието да й предложи брак; и двамата изпитват любов един към различен, само че вместо това крачат дружно в боязън и притеснение, приказват си за гъби, вместо един за различен, и мигът вечно отминава.
– Ходенето за гъби Ще ми се да мога да ви го обясня – лицето на Володя се озари от това неясно национално неспокойствие. – Ето какво е. Отиваш в гората и инстинктивно усещаш дали изискванията са подобаващи за тях. Можеш да го почувстваш. Обзема те странна тръпка. Може би тревата е израснала с подобаващата плътност – или пък слънчевата светлина е тъкмо колкото би трябвало. Можеш даже да ги помиришеш. Просто знаеш, че тук ще има гъби – изговаряше думата " гъби " със духовнически шепот, – и по тази причина тръгваш напред към сенките – или може би в някоя тясна просека – и ето ги и тях, под брезите! – Протегна ръка посред нежната абстракция и откъсна нещо невидимо от въздуха. – Помирисвали ли сте в миналото гъба? Отровните имат горчива миризма – само че ядливите – в никакъв случай няма да забравите този мирис!
Продължи да приказва за другите типове гъби и техните качества – по какъв начин порастват и къде да ги намериш: изящни бели гъби с шапки като чадърчета, които виреят в боровите гори; червени брезовки със мощен усет, белезникави пънчета и трескави черни петънца, жълти лисички, които порастват дружно на снопове; лепкавата тъмна масловка, нежна и сладка. А също и така наречен опята, които се множат по храстите – " можеш да набереш цяла шепа едновременно! ". Накрая, в късната есен, се появявала красивата гъба със зелена шапка, която е осквернение да се пържи. Всички тези гъби – сподели той – могат да бъдат сварени със сол и пипер, подправени с чесън и лук; алените се пържели в масло и се накълцвали на дребни парченца, които се свивали съвсем до трохи; след това цяла зима можеш да ги похапваш с водка.
Поседяхме още малко на банкета и си приказвахме за това-онова. Той отиваше в Брест, а аз – в Смоленск, и нямаше смисъл да се преструваме, че още веднъж ще се срещнем. Тази ефимерност тегнеше над всичките ми другарства тук. Тяхната съкровеност беше краткотраен успех над предразсъдъците и страха, които ни бяха изкривявали през целия ни живот – но в никакъв случай не можеше да се повтори.
– Само в случай че бях отпред на Политбюро, а ти да беше президент на Америка – усмихна се тъжно той, – незабавно щяхме да подпишем безконечен мир и щяхме дружно да отидем за гъби!
Никога повече не сложих знак на тъждество сред съветската система и съветския народ.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Книги (96)
Книгата " Сред руснаците ", която излиза на българския пазар с помощта на издателство " Вакон ", разказва пътуването му от Прибалтика до Кавказ в последните години от съществуването на Съветския съюз. Британският странник поема през затворената за туристи страна самичък, със остарелия си автомобил " Морис Марина ", въоръжен само с съществени знания по съветски език. И въпреки че Комитет за Държавна сигурност (на СССР) неразделно го следва, той въпреки всичко реализира задачата на пътуването си – намира се с елементарните хора.
© Вакон
Пътят от Минск към Москва следва необятна морена, където ледници са провлачвали дирите си през последния ледников интервал. Но леката котловина в земята беше незабележима и тя запази безличното си изражение от поля и гори през целия идващ ден. Тук-там дългите плевни на държавните стопанства и колхозите се бяха опнали през ливадите, а около пътя бяха пръснати рехави села. От време на време теренът леко се надигаше, като че ли се пробуждаше от сън, а след това още веднъж се отпускаше. Издигане или котловина от трийсетина метра придобиваше значимостта на цялостен хълм и оферираше панорама към необхватни земи от преплетени пасища и гори. Вчерашният ден ме беше извършил със смътни опасения. Сякаш догмите се бяха влели в цялата земя и даже в небето. Все едно нищо не съществуваше единствено за себе си. Всичко беше станало жертва на петилетката, на проекта за десетилетието или двайсетилетието, който може да изтръгне човек или дърво от тяхната лична истина и да ги подчини на публичната нужда. Чувствах се като дезертьор. Същата мощ, която беше насякла и набраздила земята на тези големи поля, като че ли беше потъпкала самото време до категоричности за роботи. Усещах се като част от някаква упадъчна и от дълго време отречена непринуденост.
Към обяд стопирах колата най-после на една гора. Около пътя беше цялостно с брезови горички като скупчена аудитория от сребристи стволове и редки листа, които гаснеха и блещукаха на процеждащото се слънце. Навлязох сред тях и продължих все по-навътре и по-навътре. Нямаше ниска растителност – единствено гъстия стобор от брези, бледи и нереални. Слънчевата светлина пробуждаше сред тях просеки и пътеки, препречени от големи паяжини, а стволовете грееха с белотата на пергамент. Пръстта под краката ми беше мека. Тъмната земя беше покрита с мъхове, гъста трева и вътък от жълти и бледоморави диви цветя. Сред папратите избуяваха листата на горски ягоди, а в сенките се бяха събрали ранни гъби. Бях налегнат от невероятното възприятие, че се завръщам вкъщи. Легнах на земята, влажна от къртичините и гниещата кора, и дълги минути се взирах в папратите, в тяхното красиво и безметежно неизменност под белите дървета. Когато стиснах в ръка шепа пръст, сред пръстите ми по земята се разпиляха бръмбари и мравки в оранжеви жакети. Почувствах по какъв начин неумишлено съм копнял за тези неща, живеещи неомърсени в личната си природа. И ненадейно ми призля от всичко, породено от човешките същества – моя личен тип. Цял час лежах и се взирах в небето, заслушан в шепата публично ненужни птици, чиито песни звучаха в гората със самотна, персонална изясненост. Докосваха въздуха със своята благословия. В просеките към мен цъфтяха пастелни линии от цветя, изпълнени с жуженето и шумоленето на многоцветни пчели. Лютика, пореч, жълт кантарион, камбанки – порастват на разпръснати реки и езерца от цветове, безкомпромисно свежи.
Беше късен следобяд, когато се върнах на пътя. Първоначално си помислих, че единственият предмет, дело на човешка ръка, в целия пейзаж е моята лична кола: уединен спомен от свободния свят. Изпитах глупава деликатност към нея. Тогава забелязах ръждив москвич, паркиран на сянка, и седнал на банкета мъж, който ядеше самун. Докато минавах около него, той подвигна взор и попита:
– Намерихте ли?
– Какво?
– Гъби.
Сред тълпите в Минск не бях съумял да различа някакъв избран народен вид. Сега обаче осъзнах, че пред себе си виждам типично съветско лице. Обрамчено с лененоруса коса и с жълти мустаци, то светеше с примамлива елементарност. Скулите бяха високи и издадени, а сините очи стопираха погледа си върху мен с чистосърдечно любознание. Володя беше стажант доктор на път към Брест. Вероятно беше под двайсет и пет и беше облечен с съветско равнодушие към външния тип.
– Реших, че несъмнено сте тръгнали за гъби – предложи ми парче от кафеникавия самун, когато седнах до него. – През есента тук порастват с хиляди.
В идващия момент – по метод, който скоро възприех за даденост при младите руснаци – към този момент говорехме за всичко под слънцето: музика, история, природа. Копнееше да пътува. Класическият свят го беше омагьосал още в детските му години. Притежавал няколко скъпоценни тома на Софокъл и мечтаел за потънали в морето колони: за Атина, Тир, Ефес. Когато обаче му описвах тези места, се почувствах трудно фаворизиран, а той закупи печален тип. Каза ми, че желал да обиколи света, само че не бил ходил даже в Полша.
– Нали разбирате, за нас тук е мъчно. Може и да получим позволение за страните от Източния блок, само че оттатък тях – поклати глава. После лицето му светна. – Йерусалим! Според мен би трябвало да е прелестно място! Много бих желал да видя Йерусалим и всички тези странни градове. Не съм християнин, само че си мисля, че в живота на Христос има нещо доста красиво.
рез цялото време, до момента в който говореше, аз усещах по какъв начин от мен се отдръпва сянка и се разсейва в гората. С нея бях носил и мъгла от кошмари. Вече ми се костваха смехотворни. Изблиците на наслаждение и очаквания от страна на този човек ми носеха сигурността, че руснаците са налични.
– А също и Исфахан – сподели той. – Ходили ли сте в Исфахан и Шираз? И порутените кервански градове в Афганистан! Сигурно имат необичайно обаяние. [Спомних си Александър Интурист: " Нашите сили оказват помощ на приятелския народ на Афганистан против непознатите интервенционисти, които експлоатираха изостаналото положение на страната ".] На фотосите планините наподобяват просто неземни, по-красиви от всичко, което можеш да си представиш Никога не съм виждал планина, нито даже същински хълмове. Имах проекти да отида в Урал тази година, само че нямам пари. Затова отивам в Карпатите. Според мен те не са напълно планини, само че въпреки всичко – Постави на коляното си парче черен самун, което щръкна като нагорнище. – Нали разбирате, ние руснаците сме селяни по душа. През целия си живот съм живял в градове и единствено там има добра работа. Въпреки това – обърна тил на пътя и впери очи в гората – от време на време, изключително напролет, мъчително желая да избягам. Знаете ли, че нашите гори имат необикновен мирис напролет? Според мен е частично от дъжда и частично от миризмата на бор. [Александър Интурист: " Боровете би трябвало да се употребяват против замърсяването. На три метра към всеки бор въздухът е безплоден ".] А през есента, изключително в просеките сред брезите, изникват гъби, както и диви ягоди и френско грозде. През октомври можеш да видиш цели фамилии да отиват с кошници в гората. При нас ходенето за гъби е съвсем болестно положение
По-късно го видях. За руснаците дивите гъби имат особена мистичност и походите са нещо приблизително сред разходка за здраве и обред. В тях се смесва любовта на природата при британците, които берат къпини, и деликатното благоразумие на японците, които съзерцават цветовете. И в случай че националното дърво на Русия е брезата, то националното й растение е вълшебната гъба, която напъпва в горските сенки. Избуяла е в съветската литература, даже в съветските песни. Спомням си, че в един от най-трогателните пасажи от " Анна Каренина " начетеният четиридесетгодишен Кознишев отива за гъби с нежното сираче Варенка с желанието да й предложи брак; и двамата изпитват любов един към различен, само че вместо това крачат дружно в боязън и притеснение, приказват си за гъби, вместо един за различен, и мигът вечно отминава.
– Ходенето за гъби Ще ми се да мога да ви го обясня – лицето на Володя се озари от това неясно национално неспокойствие. – Ето какво е. Отиваш в гората и инстинктивно усещаш дали изискванията са подобаващи за тях. Можеш да го почувстваш. Обзема те странна тръпка. Може би тревата е израснала с подобаващата плътност – или пък слънчевата светлина е тъкмо колкото би трябвало. Можеш даже да ги помиришеш. Просто знаеш, че тук ще има гъби – изговаряше думата " гъби " със духовнически шепот, – и по тази причина тръгваш напред към сенките – или може би в някоя тясна просека – и ето ги и тях, под брезите! – Протегна ръка посред нежната абстракция и откъсна нещо невидимо от въздуха. – Помирисвали ли сте в миналото гъба? Отровните имат горчива миризма – само че ядливите – в никакъв случай няма да забравите този мирис!
Продължи да приказва за другите типове гъби и техните качества – по какъв начин порастват и къде да ги намериш: изящни бели гъби с шапки като чадърчета, които виреят в боровите гори; червени брезовки със мощен усет, белезникави пънчета и трескави черни петънца, жълти лисички, които порастват дружно на снопове; лепкавата тъмна масловка, нежна и сладка. А също и така наречен опята, които се множат по храстите – " можеш да набереш цяла шепа едновременно! ". Накрая, в късната есен, се появявала красивата гъба със зелена шапка, която е осквернение да се пържи. Всички тези гъби – сподели той – могат да бъдат сварени със сол и пипер, подправени с чесън и лук; алените се пържели в масло и се накълцвали на дребни парченца, които се свивали съвсем до трохи; след това цяла зима можеш да ги похапваш с водка.
Поседяхме още малко на банкета и си приказвахме за това-онова. Той отиваше в Брест, а аз – в Смоленск, и нямаше смисъл да се преструваме, че още веднъж ще се срещнем. Тази ефимерност тегнеше над всичките ми другарства тук. Тяхната съкровеност беше краткотраен успех над предразсъдъците и страха, които ни бяха изкривявали през целия ни живот – но в никакъв случай не можеше да се повтори.
– Само в случай че бях отпред на Политбюро, а ти да беше президент на Америка – усмихна се тъжно той, – незабавно щяхме да подпишем безконечен мир и щяхме дружно да отидем за гъби!
Никога повече не сложих знак на тъждество сред съветската система и съветския народ.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Книги (96)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ