Когато започнах работа като млад HR мениджър, ръководех екип от

Когато започнах работа като млад HR управител, ръководех екип от трима души. Често дилемите, които разпределях, оставаха незавършени или липсваха значими детайли. На въпроса ми: „ Защо не са изпълнени както би трябвало? “ получавах отговора: „ Ти си мениджърът, ти би трябвало да ни мотивираш. Просто не сме задоволително стимулирани. “ Аз одобрявах тези думи като персонален неуспех. 

Убедих себе си, че виновността е в мен, че не съумявам да вдъхновя екипа си. В устрема си да ги стимулирам, разкъсвах времето си сред личните си отговорности, осъществяването на техните задания и опитите да ги насърча, до момента в който те, от своя страна, не проявяваха необикновен възторг. Правех всичко допустимо да ги накарам да обичат работата си по този начин, както аз я обичах и да извършват отговорностите си със същата пристрастеност. Но макар напъните ми, мотивацията им по този начин и не се повишаваше. 

Изтощена от всичко това, започнах да диря аргументите. Дали тъй като аз бях на управителна позиция, а те не? Дали тъй като моята експертиза обхващаше повече сфери, а техните задания изглеждаха по-малко значими? Или просто, тъй като не знаех по какъв начин да ги стимулирам?