Русия не е приятел на България. Отдавна не е. А може би и никога не е била...
Когато за първи път попаднах в България, ме удари оня въздух — оня необикновен, кондензиран с аромати на цъфтящи дървета, печива и пържени ядки. Езикът ми звучеше като нещо из анимационен филм — топъл, благозвучен, напряко баснословен. Пейзажите преливаха от цветове. Но щом мина първият отпечатък от обаяние, забелязах и нещо друго — ясно, навсякъде: съветската културна сянка.
Тя е тук — на всички места. Квартали, улици, панелни блокове и учебни заведения, кръстени на съветски генерали, писатели и поети. Надписи „ Пирожки “, монументи на съветския цар и руски воини. Разхождаш се в съвсем всеки български град и се чувстваш не като в чужбина, а като че ли си завил зад различен ъгъл на личния си спомен. Тук доста хора схващат и приказват съветски — не от боязън, а по табиет. Кимват одобрително, когато схванат, че си от Русия. Руските книги не стоят по рафтовете като екзотика, а като част от фамилната библиотека. А Русия... постоянно се загатва като „ по-големия брат “ — оня, който в миналото е защитавал, хранел, наказвал и дарявал.
Можете да ми кажете, че по този начин мислят единствено симпатизантите на „ Възраждане “, само че съгласно моите наблюдения — не е по този начин. Тази обич към Русия е доста по-дълбока и жива. Понякога — наивна. А в този момент към този момент — сляпа.
Живея в България към този момент три години, съумяла съм да я обикна с цялото си създание. И тъкмо с това обичливо създание чувствам мъчително един дисбаланс — една неправда. България е цялостна с съветска памет. А какво е България за Русия? Ще ви кажа почтено какво знае за страната ви един средностатистически руснак — по образеца на това, което знаех самата аз, преди ориста да ме докара тук.
България в Русия участва само като шепа инцидентни етикети. Най-популярният „ българизъм “ в съветския език — българският пипер. Перфектен образец за невидимо, безконтекстно наличие. Ние, рускоговорящите, употребяваме думата, ядем зеленчука, произнасяме името — само че не си задаваме въпроса: за какво пък е български?
И в това тъкмо е работата. Името „ български пипер “ се утвърждава в руското ежедневие през 60–70-те години, когато България в действителност изнася доста наедрял, меснат сладостен пипер за Съюз на съветските социалистически републики. По това време българското земеделие се счита за пример в границите на Съвет за икономическа взаимопомощ (Съвет за икономическа взаимопомощ). Така този апетитен, малко екзотично изглеждащ зарзават се настанява в съзнанието като „ български “. Но пиперът, в действителност, няма нито ботаническа, нито културна връзка с България — донесен е в Европа от Америка. Тоест — не е самопризнание за агрономическо великолепие, а чиста логистика от времената на Студената война.
Усетихте ли тънкото? Пиперът остана в езика, а България въобще не се появи. Не го свързваме с народ, не мислим за София, до момента в който режем салата. Това е чисто битова дума, откъсната от корена си. И такива следи от България в съветския свят... не са доста.
Ето още няколко, ей по този начин, на прима виста. „ Болгарка “ — шлайфмашина. Наречена по същата логичност като пипера. През 70–80-те в Съюз на съветските социалистически републики стартират всеобщо да внасят такива машини от България (марки като „ Sparky “, „ ELPROM “) и името просто си остава. Никой не я свързва с България. Удобен стоманен инструмент.
Или пък „ български клекове “ — упражнение на един крайник, при което задният крайник лежи върху скамейка, а натоварването пада върху седалището и бедрото. Аз персонално го върша във фитнеса, с цел да не ми наподобява дупето на тесто. Официалното име в спортните среди е „ Bulgarian split squat “. Но за какво български? Мислила ли съм въобще над това, преди да дойда тук? А в случай че се поровим — най-вероятно идва от 80-те, когато български щангисти и борци впечатляват с физика и резултати, и техните тренировки стартират да се копират в чужбина. Говори се, че някой български треньор е въвел или разпространявал това упражнение на интернационална сцена, откъдето потегля името. Забавно, само че в самата България съвсем никой не го назовава по този начин. А за Русия тези клекове са просто още една троха от България в всекидневието — без създател, без история. Такива образци се събират на шепа: български домати, сцена, филми, лютеница, шопска салата. И настрана — Слънчев бряг и Златни пясъци като място за евтина отмора на по бира и панирани тиквички. И толкоз.
По времето на социализма България беше част от „ соцлагера “ — значи автоматизирано под шапката на съветското културно въздействие. Книги, филми, музика, обучение — всичко идваше от Кремъл. Москва — центърът, София — периферията. Затова българите познават съветската литература, кино, език. А в противоположна посока? Почти нищо. Имаше няколко имена — Райна Кабаиванска, Паша Христова, филмът „ Оркестър без име “, песни на Лили Иванова — само че това си остана за ценители. В съветската учебна стратегия български писатели не влизаха, не се превеждаха всеобщо, не се поставяха на сцена. Дори името на Елиас Канети се загатва повече като на нобелист, не като на български създател.
За Русия България в никакъв случай не е била нито значима, нито субектна. България — от „ по-малките братя “. В най-хубавия случай — зона на въздействие или съдружник. В най-лошия — „ изменник “, откакто влезе в НАТО и Европейски Съюз. В съветската историческа памет няма мощен роман за „ спасяването на България “. Руският възпитаник може и да е чувал за някаква война с Турция, само че тя не участва в националния мит. Гордеем се с успеха над Наполеон и Хитлер, с Гагарин, във Втората международна, само че не и с освобождението на Балканите. Вашето велико избавление — в Русия е било просто непряк епизод от по-голям проект.
Защото Русия е империя. А една империя не гълтам тези култури, които счита за „ по-малки “ и по тази причина „ задължени “. Тя вещае, само че не слуша. Оттам идва чувството за този голям дисбаланс: съветската просвета в България е повсеместна, а българската в Русия — няма я. Това е не приятелство, а подчиненост.
Отдавна в мен зрее това размисълче — за една чудовищна асиметрия. Не просто културна, а алегорична. България в съветското схващане е битов куриоз. Етикетче без наличие. Глас без тяло.
И тъкмо в тази празнота — в това историческо забвение и носталгия по една илюзорна, в никакъв случай несъществувала „ грижовна Русия “ — през днешния ден се разраства нещо ново и много по-страшно. На почвата на любовта, която не задава въпроси, елементарно се лее агитация. Благодарността е комфортна за операции. В България „ меката мощ “ на Кремъл се маскира като детска фантазия. И по тази причина тук дезинформацията работи толкоз добре. Чрез носталгия. Чрез „ приятелство “. Чрез „ ние дружно против западното зло “. А най-лошото е, че мнозина въобще не го виждат като интервенция. Виждат го като „ естествено продължение “ на личната си културна памет. Бъркат го със самите себе си.
А аз желая просто да ви кажа — Русия не е другар на България. Отдавна не е. А може би и в никакъв случай не е била. В българското схващане тя е Освободител. Благодарността към нея е дала корен на дълбока русофилия — посредством църквата, кирилицата, литературата, идеологията.
Но още през цялото време — от онази война 1877–78 — Русия в България е преследвала свои цели. Освободила? Да. Но и проектирала: Санстефанска България като буфер, съвсем протекторат, част от огромната игра. После — царска политика, след това руски надзор, след това газ, след това шепот в ушите на корумпирани политици, след това неистини от искрено проруски актори. През декември 2021, тъкмо преди войната в Украйна, Русия публично изиска от Съединени американски щати и НАТО „ гаранции за сигурност “. А през януари Министерство на външните работи назова поименно България и Румъния: да се изтеглят войските на НАТО, да се върнете към конфигурацията отпреди 1997. Усетихте ли лекичък мраз по гърба?
Не е доста по-различно от остарелия инстикт: кокошка не е птица, България не е чужбина. Това е за власт без отговорност. За културна окупация без ракети и без дронове. И тъкмо това се набива в очи на човек като мен — пристигнал от вътрешната страна, от самата сянка, която в този момент пълзи към вас.
Събудете се, скъпи мислещи русофили. Докато носталгирате, невидимото настъпление към този момент е почнало.
---
* Авторката е публицист, музикант и биолог, живее в Русе. Публикуваме мнението ѝ с нейно единодушие от,. Заглавието и подзаглавието са на редакцията.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Тя е тук — на всички места. Квартали, улици, панелни блокове и учебни заведения, кръстени на съветски генерали, писатели и поети. Надписи „ Пирожки “, монументи на съветския цар и руски воини. Разхождаш се в съвсем всеки български град и се чувстваш не като в чужбина, а като че ли си завил зад различен ъгъл на личния си спомен. Тук доста хора схващат и приказват съветски — не от боязън, а по табиет. Кимват одобрително, когато схванат, че си от Русия. Руските книги не стоят по рафтовете като екзотика, а като част от фамилната библиотека. А Русия... постоянно се загатва като „ по-големия брат “ — оня, който в миналото е защитавал, хранел, наказвал и дарявал.
Можете да ми кажете, че по този начин мислят единствено симпатизантите на „ Възраждане “, само че съгласно моите наблюдения — не е по този начин. Тази обич към Русия е доста по-дълбока и жива. Понякога — наивна. А в този момент към този момент — сляпа.
Живея в България към този момент три години, съумяла съм да я обикна с цялото си създание. И тъкмо с това обичливо създание чувствам мъчително един дисбаланс — една неправда. България е цялостна с съветска памет. А какво е България за Русия? Ще ви кажа почтено какво знае за страната ви един средностатистически руснак — по образеца на това, което знаех самата аз, преди ориста да ме докара тук.
България в Русия участва само като шепа инцидентни етикети. Най-популярният „ българизъм “ в съветския език — българският пипер. Перфектен образец за невидимо, безконтекстно наличие. Ние, рускоговорящите, употребяваме думата, ядем зеленчука, произнасяме името — само че не си задаваме въпроса: за какво пък е български?
И в това тъкмо е работата. Името „ български пипер “ се утвърждава в руското ежедневие през 60–70-те години, когато България в действителност изнася доста наедрял, меснат сладостен пипер за Съюз на съветските социалистически републики. По това време българското земеделие се счита за пример в границите на Съвет за икономическа взаимопомощ (Съвет за икономическа взаимопомощ). Така този апетитен, малко екзотично изглеждащ зарзават се настанява в съзнанието като „ български “. Но пиперът, в действителност, няма нито ботаническа, нито културна връзка с България — донесен е в Европа от Америка. Тоест — не е самопризнание за агрономическо великолепие, а чиста логистика от времената на Студената война.
Усетихте ли тънкото? Пиперът остана в езика, а България въобще не се появи. Не го свързваме с народ, не мислим за София, до момента в който режем салата. Това е чисто битова дума, откъсната от корена си. И такива следи от България в съветския свят... не са доста.
Ето още няколко, ей по този начин, на прима виста. „ Болгарка “ — шлайфмашина. Наречена по същата логичност като пипера. През 70–80-те в Съюз на съветските социалистически републики стартират всеобщо да внасят такива машини от България (марки като „ Sparky “, „ ELPROM “) и името просто си остава. Никой не я свързва с България. Удобен стоманен инструмент.
Или пък „ български клекове “ — упражнение на един крайник, при което задният крайник лежи върху скамейка, а натоварването пада върху седалището и бедрото. Аз персонално го върша във фитнеса, с цел да не ми наподобява дупето на тесто. Официалното име в спортните среди е „ Bulgarian split squat “. Но за какво български? Мислила ли съм въобще над това, преди да дойда тук? А в случай че се поровим — най-вероятно идва от 80-те, когато български щангисти и борци впечатляват с физика и резултати, и техните тренировки стартират да се копират в чужбина. Говори се, че някой български треньор е въвел или разпространявал това упражнение на интернационална сцена, откъдето потегля името. Забавно, само че в самата България съвсем никой не го назовава по този начин. А за Русия тези клекове са просто още една троха от България в всекидневието — без създател, без история. Такива образци се събират на шепа: български домати, сцена, филми, лютеница, шопска салата. И настрана — Слънчев бряг и Златни пясъци като място за евтина отмора на по бира и панирани тиквички. И толкоз.
По времето на социализма България беше част от „ соцлагера “ — значи автоматизирано под шапката на съветското културно въздействие. Книги, филми, музика, обучение — всичко идваше от Кремъл. Москва — центърът, София — периферията. Затова българите познават съветската литература, кино, език. А в противоположна посока? Почти нищо. Имаше няколко имена — Райна Кабаиванска, Паша Христова, филмът „ Оркестър без име “, песни на Лили Иванова — само че това си остана за ценители. В съветската учебна стратегия български писатели не влизаха, не се превеждаха всеобщо, не се поставяха на сцена. Дори името на Елиас Канети се загатва повече като на нобелист, не като на български създател.
За Русия България в никакъв случай не е била нито значима, нито субектна. България — от „ по-малките братя “. В най-хубавия случай — зона на въздействие или съдружник. В най-лошия — „ изменник “, откакто влезе в НАТО и Европейски Съюз. В съветската историческа памет няма мощен роман за „ спасяването на България “. Руският възпитаник може и да е чувал за някаква война с Турция, само че тя не участва в националния мит. Гордеем се с успеха над Наполеон и Хитлер, с Гагарин, във Втората международна, само че не и с освобождението на Балканите. Вашето велико избавление — в Русия е било просто непряк епизод от по-голям проект.
Защото Русия е империя. А една империя не гълтам тези култури, които счита за „ по-малки “ и по тази причина „ задължени “. Тя вещае, само че не слуша. Оттам идва чувството за този голям дисбаланс: съветската просвета в България е повсеместна, а българската в Русия — няма я. Това е не приятелство, а подчиненост.
Отдавна в мен зрее това размисълче — за една чудовищна асиметрия. Не просто културна, а алегорична. България в съветското схващане е битов куриоз. Етикетче без наличие. Глас без тяло.
И тъкмо в тази празнота — в това историческо забвение и носталгия по една илюзорна, в никакъв случай несъществувала „ грижовна Русия “ — през днешния ден се разраства нещо ново и много по-страшно. На почвата на любовта, която не задава въпроси, елементарно се лее агитация. Благодарността е комфортна за операции. В България „ меката мощ “ на Кремъл се маскира като детска фантазия. И по тази причина тук дезинформацията работи толкоз добре. Чрез носталгия. Чрез „ приятелство “. Чрез „ ние дружно против западното зло “. А най-лошото е, че мнозина въобще не го виждат като интервенция. Виждат го като „ естествено продължение “ на личната си културна памет. Бъркат го със самите себе си.
А аз желая просто да ви кажа — Русия не е другар на България. Отдавна не е. А може би и в никакъв случай не е била. В българското схващане тя е Освободител. Благодарността към нея е дала корен на дълбока русофилия — посредством църквата, кирилицата, литературата, идеологията.
Но още през цялото време — от онази война 1877–78 — Русия в България е преследвала свои цели. Освободила? Да. Но и проектирала: Санстефанска България като буфер, съвсем протекторат, част от огромната игра. После — царска политика, след това руски надзор, след това газ, след това шепот в ушите на корумпирани политици, след това неистини от искрено проруски актори. През декември 2021, тъкмо преди войната в Украйна, Русия публично изиска от Съединени американски щати и НАТО „ гаранции за сигурност “. А през януари Министерство на външните работи назова поименно България и Румъния: да се изтеглят войските на НАТО, да се върнете към конфигурацията отпреди 1997. Усетихте ли лекичък мраз по гърба?
Не е доста по-различно от остарелия инстикт: кокошка не е птица, България не е чужбина. Това е за власт без отговорност. За културна окупация без ракети и без дронове. И тъкмо това се набива в очи на човек като мен — пристигнал от вътрешната страна, от самата сянка, която в този момент пълзи към вас.
Събудете се, скъпи мислещи русофили. Докато носталгирате, невидимото настъпление към този момент е почнало.
---
* Авторката е публицист, музикант и биолог, живее в Русе. Публикуваме мнението ѝ с нейно единодушие от,. Заглавието и подзаглавието са на редакцията.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ