Когато тръгнеш нявга за Итака,моли се пътят ти да е

Когато тръгнеш нявга за Итака,
моли се пътят ти да е отдалечен,  изпълнен с премеждия и познания. 
От ластригоните и от циклопите, 
от Посейдон ядосания не пердах се - 
такива в пътя нивга не ще срещнеш, 
в случай че възвишена остава мисълта ти, 
в случай че отбрано чувство 
душата и телото ти допира. 

Ни ластригоните, нито циклопите, 
ни Посейдона ядосан ще срещнеш, 
в случай че ги самичък в душата си не носиш, 
в случай че душата ти пред теб не ги възправя.

Моли се - пътят ти да е отдалечен. 
И доста да са пролетните сутрини, 
когато с толкова наслада и любов 
ще влизаш във невиждани пристанища. 

Да спреш край финикийски градове 
и доста пъстри артикули да закупиш - 
седеф, корали, кехлибар и абанос, 
и всевъзможни тънки аромати, 
колкото можеш повече прелестни аромати. 
В египетските градове да спреш, 
да учиш и да учиш от учените.

Недей не помни в никакъв случай Итака. 
Да стигнеш там - това е твойта цел, 
но по пътя по никакъв начин да не бързаш, 
че по-добре - години да пътуваш 
и стар на острова да спреш, 
богат, с каквото в пътя си спечелил, 
без да очакваш нещо той да ти даде.

Итака те подари с прелестното пътешестване. 
Без нея нямаше да можеш в път да тръгнеш. 
Но нищо друго няма тя да ти даде.

И в случай че бедна я намериш, не те е тя излъгала: 
така умен, както си в този момент със толкова опит, 
вероятно към този момент си схванал Итаките що значат.

Светът е цялостен с положителни поети. Малка част от тях са велики, още по-малка – гениални. Константинос Кавафис обаче е освен това – той е стихотворец. Толкоз. Без избрания. Без разяснения. Стихотворението му „ Итака ”, което преди малко прочетох в прелестния превод на Стефан Гечев, дружно може би единствено с „ Четири квартета ” на Томас Елиът, е най-горният камък на върха на модерната лирика – в случай че такова нещо въобще има. Това е персонално мнение и никой не е задължен да му има вяра. Но проверете сами - изчетете всеки стих, писан през последните, да речем, 120 години, с цел да подкрепите неверието си. 

Мечтани и обичани гласове 
на мъртвите или на хората, които 
за нас са като мъртви.

Понявга в сънищата ни приказват, 
понявга в мислите си мозъкът ги чува.

И с ехото им внезапно се връща 
от първата лирика на младостта ни отглас 
сходно музика в нощта - далечна, гаснеща. 

 

„ Гласове ” е заглавието на тази бисерна миниатюра, побрала цялата семпла хубост и цялата безсмъртна горест на света, два толкоз присъщи детайла за поезията на Кавафис, че са се трансформирали в негова емблема. Миналото, което окончателно си е тръгнало, настоящето, което си отива пред очите ни, историята, която оживява, само че за малко, единствено до момента в който описваме своите истории за нея – поезията на Кавафис е пропита от чувство, че душата и делата на индивида са в непрестанен спор за парче настояще. 

С кого е разногласието ли? На това прелестно дава отговор Едуард Форстър, британски публицист, другар на Кавафис, който пръв го открива за Англия и света. Та в свое есе от книгата „ Александрия ”, Форстър разказва поета като „ един гръцки господин, застанал безусловно неподвижно, леко напряко към Вселената ”. Да, заглавието на книгата не е инцидентно. Говорим за Александрия, популярният средиземноморски град, учреден от Александър Македонски при започване на елинистичната ера като столица на неговата елинистична империя и трансформирал се в същински нравствен и умствен център на целия елинистичен свят. 

В тамошния „ Музеум ”, нещо като нова научна академия, се ражда и фамозната Александрийска библиотека, там намират благоприятни условия за развиване и толерантна среда едни от най-прочутите учени от разнообразни краища на света, от разнообразни религии, от разнообразни метафизичен школи. Тази динамичност продължава 7-8 века – сред основаването на Александрия през 4 в. прочие н. е., величието ѝ като столица на египетската династия на Птолемеите и началото на по-сериозен крах през 4 в. Та в този град – или в остатъка от него - се ражда и прекарва огромна част от живота си Константинос Кавафис, неговата сладникаво-гниеща атмосфера попива той, него разказва в непрекъснато гаснещите си поетични сънища.

Ти сподели: „ Другаде ще ида, при друго някое море. 

Един различен град ще се откри, от този по-добър. 
Тук всяко мое начинание е авансово наказано, 
сърцето ми, като труп, от дълго време е заровено. 
Умът ми докога в това разтление ще гине? 
Където взор да обърна, където да погледна, 
руини черни на живота си зървам тук в близост, 
където толкоз години изгубих и прахосах. “

Нови места ни ще намериш, ни морета други. 
Градът след тебе ще върви. По улиците същи 
ще се въртиш. Във същите квартали ще старееш 
и в тези къщи същите ще побеляваш постепенно. 
Все в този град ще стигаш ти. За различен не се надявай. 
Тъй както тук живота ти е към този момент опустошен - 
тук, в тази мъничка черупка, 
  за всякъде ще бъде опустошен.

Кавафис в действителност в никакъв случай не намира по-добър град за живот и гибел от Александрия, в която се ражда през 1863 година. Родителите му са преселници от Истанбул. Баща му, Петрос, е потомък на остаряла и богата фамилия, с предшественици, които заемат високи постове в Гръцката патриаршия и администрацията на Османската империя. Заедно с брат си, той има адвокатски фирми в Англия и Египет, забогатява от търговия с памук, зърно и платове. Петрос се дами за 14-годишната Хариклея, щерка на търговец на скъпоценни камъни, те имат 9 деца и живеят в огромно имение в Александрия. 

Константинос Кавафис е роден космополит, с родственици из цяла Европа – от Трабзон в Северо-източна Турция, през Истанбул, остров Хиос, Александрия и Триест, Венеция и Виена, та до Лондон. През 1870 Петрос умира и фамилията отива в Ливърпул. Константин прекарва там 7 години, през които попива английската просвета и научава британския по този начин, че цялостен живот приказва родния гръцки с акцент. Заради настъпилата икономическа рецесия обаче, бизнесът запада и обеднели, те се връщат в Александрия. Там Кавафис учи в комерсиално учебно заведение, само че май повече се занимава с история и литература. Той не получава никакво официално обучение, само че, с изключение на родния гръцки и британския, знае още италиански, латински, френски и арабски, чете доста и пописва по малко. 

Заради политически безредици фамилията отново се мести, този път в Истанбул за три години. Интересът на Константин към славното минало и великолепието на града е голям и претърпяното там остава безконечен спомен. Още повече, тук младежът открива и чувствените удоволствия на хомосексуализма – тематика, която също оставя дълбока диря в поезията му. На нея, както постоянно внимателно и с повече внимание към следите от действителността, в сравнение с към самата действителност, е отдадено стихотворението на Кавафис „ Скрито ”:

По думите и по делата ми 
да се не мъчат да открият кой съм бил. 
Имаше спънка, тя преобразяваше 
делата ми и метода ми на живот. 
Имаше спънка, тя ме спираше, 
когато желаех да приказвам. 
По незабележителните ми каузи, 
по най-прикритите трудове - 
само по тях ще ме усетят.

Но може би не заслужава да се полагат 
толкоз грижи и старания, с цел да ме схванат. 
В някакво бъдещо по-съвършено общество 
различен някой, като мен основан, 
без друго ще се появи и в независимост ще работи.

Да края на дните си в Александрия Константинос Кавафис води спокоен и неосезаем живот. Първо е публицист, а през идващите 30 години - служител в английската администрация, която ръководи Египет, има спомагателни доходи от борсата и даже от хазарт. Той държи прекрасен апартамент на втория етаж с огромна тераса. Между 5 и 7 следобяд, както свидетелства Форстър, там пуши обичаните си цигари, пие уиски или хиоска мастика и се среща с малко на брой другари. Отличен събеседник, Кавафис знае доста истории от предишното, само че ги споделя по този начин, като че ли те преди малко са се случили в града под краката им. В света под краката им. 

Вечер обикаля местата за среща с млади момчета, с които лудува през нощта. Тези нощни походи обаче стават все по-редки с времето и с навлизането надълбоко в дебрите на същинската лирика. Кавафис стартира да написа като себе си много късно, след 45, а по-ранните произведения преработва или изцяло зарязва. Той прелестно знае какво поетично великолепие основава и ненавижда концепцията да види стиховете си да висят непродадени в книжарница, по тази причина в никакъв случай не издава книга – просто развъжда ръкописите си на свитъци и ги раздава на познати и другари. Като стихотворец става прочут първо в Александрия, след това в Англия, оттова ползата плъзва из Европа, а чак най-после идва и признанието в обичаната му Гърция. 

Когато Сеферис и другите от младото потомство обаче стартират да го боготворят и да го признават за най-големия гръцки стихотворец на новите или даже на всички времена, Константинос Кавафис е към този момент мъртъв. През 1933 го отнася злокобен рак на гърлото и, както на всички нас, единственото, което по-късно му остава, е да чака намесата на боговете. Колкото и иронично да е едноименното му стихотворение, надяваме се да е прав, че след това всичко почва изначало.

Сега ще се случи това, след това друго, 
а по-късно, след две-три години, 
такива ще бъдат нещата, каквито делата ни. 
Какво ще се случи по-късно, няма да мислим. 

Ние се мъчим все нещо положително да създадем, 
а колкото по се стараем, по-лошо ще става, 
ще объркаме всичко по този начин, че най-после ще бъдем 
във цялостно разстройване. И ще би трябвало да спрем. 
И ще пристигна тогава часът, боговете когато 
ще се заловен на работа. Винаги те 

се явяват при нас, боговете. Ще слязат 
от свойте машини, ще спасят доста хора, 
а други със мощ ненадейно ще грабнат 
от нас; и когато сложат ред на земята, 
ще си идат. А след това - този нещо ще стори, 
различен - друго; след време и другите - 
кой колкото може. И всичко още веднъж ще почне.