Всички си мислим, че познаваме Амстердам – градът на каналите,

Всички си мислим, че познаваме Амстердам – градът на каналите, лалетата и безграничната независимост. Но Бен Коутс ни води надалеч оттатък лъскавите фасади и неоновите светлини, с цел да разкрие едно място, което в никакъв случай не губи духа си – самоуверен, непослушен и изцяло безподобен.

След като контузия на крайници го принуждава да забави темпото, пред него се открива вълнуваща опция: да преоткрие града, в който работи повече от десетилетие, само че този път с приятност и без бързане. Той основава 10 маршрута, всеки от които разкрива друга глава от историята на Амстердам – от златните галеони и епохата на Рембранд, до футуристичните плаващи квартали на бъдещето. Ще разберете за какво нидерландците не дърпат пердетата си и по какъв начин съумяват да бъдат по едно и също време най-разумните и най-ексцентричните хора на планетата.

Бен Коутс е роден в Англия. Работил е като политически консултант и публицист. В момента живее в къща в провинция в Нидерландия дружно със фамилията си. Автор е и на книгата " Това е Нидерландия или за какво лалетата са разнообразни ".

* * *

Откъс от " Откритието Амстердам ", Бен Коутс, издателство " Ера "
Корица Издателство " Ера "

ВъведениеГрадът знамение
Добре пристигнали в Амстердам. Четвъртък вечер е през юни, един от тези специфични дни – относително редки в тази част на света – в които температурите се усещат по-скоро средиземноморски, в сравнение с балтийски; улиците са облени в слънчева светлина, а целият град като че ли е приключил работа по-рано и се е изсипал на открито. Току-що и аз завърших работата си в солидната офис постройка край историческия канал Херенграхт и излязох на разходка около водата. Вероятно към този момент можете да си визиите гледката, даже и в никакъв случай да не сте идвали тук: баснословен воден път, обкръжен от павирани с тухли улици, поредност от сводести мостчета, чезнещи в далечината, и дълъг низ от превъзходни остарели къщи, подредени край канала като книги на рафт. Всичко наподобява непокътнато, пропито с история; толкоз напълно непокътнато, че човек надали не чака всеки миг зад ъгъла да се появи Рембранд с четка и статив в ръка.

Насочвам се на север около канала, прекосявам трамвайните линии по Радхьойсстрат и мятам взор наляво към извисяващата се кула на Вестеркерк, която наподобява съвсем като декорация на сватбена торта. До нея се вие краят на дълга опашка от туристи, стиснали пътеводители и фотоапарати, в очакване да влязат в Тайната къща на Ане Франк. Тъй като това е Амстердам, по улиците има малко коли, само че по тротоарите се движи непрекъснат поток от пешеходци, лодките се плъзгат по зелената като грахова чорба вода на канала и несъмнено, десетки и десетки колела се разминават и изпреварват без изпитание като риби в поток.

Каналите и улиците на Амстердам (поне в тази част на града) имат форма на паяжина, която се уголемява концентрично от площад „ Дам “. Стигам до пресечката с Лелиграхт, загъвам внезапно надясно по дребна напречна уличка, която се провира сред високите здания към идващия канал – Сингел. Тя ме води до прелестния мост „ Торенсльойс “, павиран със сиви камъни с размера на юмрук; той е с формата на песъчлив часовник, катурнат напречно над канала. Върху моста е подложен огромен колкото лека кола бюст на великия нидерландски публицист Мултатули, който гледа строго преминаващите изпод лодки, а към него са подредени начесто десетки плетени столове на кафене. Макар нидерландското време постоянно да не подготвя към това, жителите на Амстердам пиеха и вечеряха навън дълго преди пандемиите да го създадат съвременно. Придърпвам един плетен стол към масата върху неравния паваж, която се клати като крава на ледена пързалка, и си поръчвам бира – белгийска, несъмнено. За момент ме обзема виновност, че не поддържам втората си татковина с нещо локално, само че след това бодро обезщетявам, като си поръчвам класическо нидерландско мезе: малко плато мазни bitterballen – пържени месни топчета, които разтеглят определението за „ месо “ до абсолютния му лимит. 

Докато сдъвквам хрупкавото „ месо “, оглеждам останалите гости и виждам в тях необятна представителна извадка на актуалния градски живот: възрастен мъж с дребни кръгли очила, който вглъбено чете вестник De Volkskrant; три елегантни млади дами, поръчали си единствено по дребна порция салата от зеле и нищо друго; татуиран англичанин и приятелката му, които разискват по какъв начин се произнася Hoegaarden  (не, хора, не е по този начин – не е обществен дом на открито); и двама младежи в костюми, които се смеят и приказват на суахили. Всички са обърнали столовете си към топлото слънце на ранната вечер и наподобяват щастливи. На известно разстояние инсталиран върху шлеп кран размахва ниско над водата палет с тухли, разминавайки се на косъм с лодката за доставки на DHL, която се плъзга по течението под него като великански банан. В далечината бие църковна камбана, а мелодията ѝ нежно се преплита със звука на отдалечаващ се трамваен звънец, който дрънчи яростно на някой велосипедист в нарушаване. Градът се усеща по едно и също време провиснал и спокоен, само че и кипящ от живот.

Допивам си бирата и небрежно поръчвам още една. Грижите от работата и фамилния живот се оттичат като топла вода от вана и за момент си мисля, че макар всички приказки за пеницилина, парния мотор и пневматичната гума, може би таман това е върховото достижение на западната цивилизация: един прелестен град, в който велосипедите са повече от колите, децата си играят в сигурност по улиците, старите здания са облени в златна слънчева светлина, а учтивият сервитьор не стопира да ме пита дали не желая още бира или мезета. Амстердам е Париж без шумния трафик, мисля си. Лондон без неравенството. Венеция с колела. Би ме устройвало изцяло, в случай че целият свят приличаше на този град.

За първи път пристигнах в Амстердам преди повече от двайсет години на отмора с родителите и сестра ми. Тогава бях в ранна тийнейджърска възраст и безбройните прелести на града значително ми убягваха; някъде в къщата на нашите в Англия към момента има един жълт плик от „ Кодак “ със фотоси, на които наподобявам вкиснат пред Райксмузеум, нервиран пред къщата на Ане Франк, ядосан по време на обиколката по каналите и намусен в музея на Ван Гог. По-късно, при започване на двайсетте ми години, се връщах тук няколко пъти и си прекарвах отлично, макар че се държах като типичното факсимиле за английски екскурзиант в Европа: ядях белгийски гофрети и американски хамбургери, пушех трева и в случай че паметта не ме лъже, наскърбих един възрастен нидерландец, като го попитах за какво на всички места се вее френското знаме. (Не беше френското; просто нидерландското и френското знаме доста си наподобяват.) По-късно, преди към дванайсет години, се озовах тук още веднъж, откакто един анулиран полет ме остави блокиран в Амстердам, който по това време бе затрупан с пълен килим от сняг. Тъй като нямаше какво да върша и къде да отида, се обадих на една позната нидерландка и тя ме предложения на вечеря. Както се споделя – останалото е история. Само след няколко седмици към този момент живеех като същински нидерландец: прекарвах летните вечери като тази, плувайки в река Амстел, а след това пиех на ниска цена розе на нечий балкон; през зимните вечери разговарях в някой занемарен „ кафяв бар “  до изгрев слънце. За няколко години горе-долу по случайност се снабдих с къщурка в провинцията на юг от града, брачна половинка нидерландка, нидерландски деца, полунидерландско куче, нидерландска работа в оня офис на канала Херенграхт и даже нидерландски паспорт. Обикалях с велосипед съвсем на всички места и преживявах на диета, която се състоеше от почти петдесет % сирене и петдесет % бира. Научих се да приказвам нидерландски, като превръщах храчещите звуци  в от малко малко разбираеми думи с безразсъдния възторг на човек, на който преди малко му е приключил сиропът за кашлица. Имах даже чифт жълти кломпи, които обувах, с цел да разхождам кучето в дъжда.

Докато опознавах Амстердам, бързо осъзнах, че той не е идеален и в никакъв случай не е бил. Като във всички огромни градове картината от пощенските картички може да крие голям брой провинения: корист с опиати и гангстерска престъпност, расизъм и популизъм, високи цени на парцелите и западащи публични услуги, изтласкване на назад във времето на локалните поданици от шумните туристи, които се интересуват само по какъв начин да си прекарат добре. Въпреки това, сходно на влюбен, който се учи да обожава нечии белези и дефекти, аз скоро се научих да одобрявам и несъгласията на града, да различавам неговата трудност и недостатъци като основна част от чара му. Осъзнах, че същинското наслаждение се крие в това по какъв начин Амстердам е бил (и все по този начин е) по едно и също време спретнат и анархичен, исторически и съвременен, идеално съхранен и непрекъснато изменящ се, мъчително прогресивен и очарователно демодиран. Това е място, където можеш да обикаляш клубовете до зори единствено по долни дрехи, само че забравиш ли да си измиеш прозорците, ще предизвикаш укорително тиктакане с език от комшия, съгласно който всеки, преместил се тук след 1980 година, е външен човек. Обикнах метода, по който градът се усеща по едно и също време стилен и голям: с население от към 900 000 души, Амстердам е по-голям от Франкфурт или Сан Франциско и малко по-малък от Бирмингам. По нидерландските стандарти той минава за мегаполис, само че по някакъв метод резервира чувството за огромно село, където е напълно евентуално да срещнеш собствен прочут, в случай че повървиш единствено няколко минути през центъра. Обикнах безкрайното многообразие от възхитителни кафенета, питейни заведения, заведения за хранене и книжарници, както и оживената културна сцена. Обикнах директното отношение на хората, които преливат от добрина и любезност, само че в случай че качиш някой кг, не биха се поколебали дипломатично да отбележат: „ Надебелял си “. Обикнах улиците, безвредни даже в среднощ, на които обаче може да ти се размине за действия, които в Рим или Бостън ще те вкарат в ареста. Обикнах летните вечери като тази, в които необятното небе и отраженията на вездесъщата вода вършат светлината толкоз ярка и чиста, колкото на някой планински връх. И може би най-важното – обикнах (и към момента обичам) метода, по който Амстердам е занимателен, за разлика от други исторически градове – той смесва елитарна просвета и хедонизъм в неустоимо опияняващ коктейл. Не са доста местата по света, където заран можете да се любувате на международни сбирки от произведения на Рембранд и Ван Гог, следобяд да отидете на плаж, да вечеряте в хипстърска пивоварна в преустроен склад и по-късно (ако желаете) да посетите 5D сексклуб напът за у дома. Като всеки град, Амстердам от време на време може да бъде влудяващ. И е прелестен.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.