Когато ти е писнало да ти е неприятно от нещо…

Понеделник вечер, курс, разискване на сюжети за изгубени телефони.

Междувременно в твоята паралелна галактика с телефони там някой ти мълчи. Ама по този начин ти мълчи, че чак го чуваш по какъв начин ти мълчи. И се почва едно диво фантазиране за някакво влюбване, в което ти не си основно настоящо лице, даже не си второстепенна роля.

Това непосредствено отваря глътката ти неимоверно доста.

Баровете са на всяка крачка, само че всякога е едно чудене и обсъждане къде е най-подходящо, къде ни харесва всичко или най-малко го понасяме без прекомерно нещо си.

Понеже си самичък този път, непосредствено си спестяваш всичките диалози и тръгваш. Там където постоянно си добре пристигнал.

По пътя правиш оборка на приятелите и след половин час към този момент сте на оперативка в бара, пиете огромни, чисти.

Изгонвате така и така дребното клиенти с шума си, с жаждата си. Обикновено пием не от хубаво. Бягаме не от хубаво. Сменяме адреси и други неща отново заради същата причина.

Оставате сами с бармана, пуши се вътре, пияни сте и идва ред на оня въпрос, който нормално в никакъв случай не задаваш. Не го задаваш пред себе си, нито пред някой различен, първо – тъй като от отговора те е боязън, второ – какъвто и да е отговорът, не е от голяма важност към този момент.

Питаш въпреки всичко. Дъхът ти стопира преди отговора, след отговора сърцето ти прескача.

–          Да, бяхте един за различен.

–          Наистина ли?

–          Да. Ти й се връзваше на тъпотиите, а въпросът беше дали тя може да издържи някакво време с един и същи човек. Сега знаеш, че може.

Наздраве, още веднъж, тъй като е по-удобно. Защото болката се явява задоволително положително гориво за основаване на всевъзможен тип изкуство, даже от време на време това да бъде писане на пияни думи по салфетки или бележници на близкостоящите пиячи. Защото сме бохеми и не хвърляме, а пишем.

Лесно е това непрекъснато затваряне и оправдаване с „ Някой в миналото ме нарани, аз в този момент не мога, ще ме предадат още веднъж, по тази причина ще работя тази работа, която ме нервира, няма да пътувам, тъй като ме е боязън, че самолетът ще катастрофира или ще си изгубя куфара някъде “. Колкото и неуместно да звучи, си го помисляш от време на време повече от един път дневно.