Как рибите излязоха от водата и се превърнаха в хора
Когато стане въпрос за човешката еволюция, в мозъка ни изникват облици на шимпанзета, които скитат из антични гори, или пък на ранни хора, които се бият с вълнисти мамути и след това ги рисуват по стените на пещерите.
Може да звучи необичайно, само че доказателствата са в нашите гени, анатомия и във вкаменелостите: ние принадлежим към група животни, наречени ръкоперки, само че големи количества еволюционни промени са повлияли на външния ни тип. Днес може да мислим за рибите като за опитни плувци, само че в действителност те са развивали способността да „ вървят “ най-малко пет пъти. Някои типове дърпат напред благодарение на добре развити предни перки, до момента в който други „ вървят “ по океанското дъно.
Нашият предходник ръкоперката развива бели дробове и други механизми за дишане на въздух, костеливи крака и по-силен гръбначен дирек, преди да се осмели да изпъпли на сушата. Това са „ предварителни акомодации “ за живот отвън водата.
Преходът е едно от най-значимите събития в еволюцията на гръбначните животни. Той може да е почнал като метод за бягство от хищници, само че пейзажът, който нашите предшественици откриват, към този момент е бил богат на растения като мъхове, хвощи и папрати, както и членестоноги (многоножки), които са колонизирали земята преди милиони години.
Тинест скачач
Малкият склон (Leucoraja erinacea) е хрущялна риба, родствена на скатовете и акулите (за разлика от костните риби, в това число ръкоперките), която обаче също „ върви “ под водата с перки като крайници, имитирайки придвижванията на наземните животни. Тя е от огромен интерес за учените, които изследват еволюцията на напредването, защото е развила това си напредване без значение от саркоптеригиите. Досега обаче генетиката зад ходенето на ската беше сложна за проучване заради липса на качествени данни.
Това се промени неотдавна, когато откриватели от Сеул и Ню Йорк използваха авангардна технология, с цел да конструират висококачествена картина на генома на дребния склон. Така те откриха, че той употребява единствено 10 мускула, с цел да върви, до момента в който тетраподите нормално употребяват 50 мускула, с цел да движат крайниците си.
Голям въпрос по отношение на еволюцията на гръбначните е: кои гени са значими за развиването на мускулите, които осъществят ходенето? За да разбере, екипът преглежда кои гени са дейни в нервите, които управляват мускулите на крайниците (моторните нерви) при мишки, пилета и дребния склон. И открива сходни модели на генна експресия в двигателните нерви, които оказват помощ на тези мускули да действат. Така че ходещите риби може да са поели по няколко разнообразни еволюционни пътя, само че това скорошно изследване допуска общ генетичен механизъм.
До края на триаския интервал преди към 201 милиона години и динозаврите, и бозайниците към този момент разполагат с отлични качества за тичане. Хората усъвършенстват тези локомоторни благоприятни условия, развивайки многочислени акомодации, които ни вършат един от най-ефективните и умели бягащи типове на планетата.
Тези акомодации включват сходно на пружина ахилесово сухожилие, което оказва помощ за съхраняването на сила, дълга крачка и уравновесен център на тежестта и изпотяване за изстудяване. Тези акомодации ни разрешават да бягаме на дълги дистанции с огромна устойчивост, въпреки и с мудни скорости.
Нашите предшественици употребяват бягането за лов, за отбрана от хищници и за търсене на храна. Така то оформя нашата анатомия, физиология и просвета и доста изследвания демонстрират, че ходенето и бягането са от решаващо значение за физическото ни здраве и благоденствие.
От началото на ходенето при нашите рибоподобни предшественици, които първи са колонизирали земята, е изминат дълъг път. Но ходенето и бягането остават централна част от нашия живот и постепенен триумф.
