Когато спреш да виждаш в него своя рицар, който е

Когато спреш да виждаш в него своя рицар, който е бил до през вчерашния ден, и започнеш да виждаш единствено дефекти. Губи се с постоянно мрънкане. С яростно тракане с крайник, тъй като в никакъв случай нищо, което направи за теб, не е задоволително. Мъж се губи с викове, с бърборене, със безчувственост. Губи се лека-полека всякога, когато нежните обятия, в които до през вчерашния ден е потъвал с приятност, се заключат за него.

Когато заключиш за него погледа, сърцето, тялото си. Когато все нямаш време да сте дружно, когато все не ти се прави обич, все не ти харесват неговите оферти.

Мъж се губи, когато си прекалено много навлязла в мъжката си сила. Защото мъжът има потребност от твоята мекост, от топлината ти, от нежната ти женска милувка, която разсънва най-мъжкото в него. Мъжът желае да се усеща мъж. Силен, прелестен, сполучлив, мечтан. И в случай че ти до през вчерашния ден си го виждала по този начин, а през днешния ден виждаш в него единствено дефекти и неприятни черти на характера, той стопира да желае да се оглежда в теб. Спира да търси заслон в душата ти.

Когато няма игрива задявка за него в очите ти. Когато спреш да флиртуваш и да предизвикваш любознанието му. Когато няма към този момент диалози, споделени моменти, другарство посред ви.

И въпреки всичко, мъж се губи доста по-бързо, в сравнение с се губи жена. Защото в него има доста повече логичност и решителност. Понякога му е задоволително просто да срещне някоя жена, която да му напомни какъв брой мощен и секси може да бъде, с цел да реши да си тръгне от теб.

Приличаме си. Мъжете и дамите. Търсим внимание. Търсим приемане. Търсим някой, който да знае по какъв начин да пали огъня на пристрастеността в телата ни. Някой, който да умее да кара душата ни да се издига връх себе си. Търсим това красиво възприятие на споделеност, което не може да се съпостави с нищо. Да се усещаме по-добри, по-красиви, повече себе си всякога, когато сме били дружно.

Търсим да сбъднем оня възвишен полет на съществото си, който не може да бъде сбъднат нито с доста пари, нито с материални придобивки, нито с триумфи, с трофеи, с награди. Онзи прочувствен полет, който кара душата да изпитва небивали страсти, да вижда нови действителности оттатък действителния свят. Онзи полет, който може да сбъдне единствено душата, която се е осмелила да обича без излишък. До последния си атом.

Приличаме си. Хора сме. Човешки са страстите ни. И единствено в същинската, дълбока обич имаме допир до божественото, което носим в себе си.

Автор: Моника Василева