Когато си загубил най-близкия до сърцето си човек, когато си

Когато си изгубил най-близкия до сърцето си човек, когато си в клопката на отчаянието, когато чувстваш, че се разпадаш на части, прочети тези мисли. Това е история за възраждането, една дребна история за индивида, който още веднъж се научава да живее, когато спомените са единственото, което му е останало.

Вижте определени мисли от книгата:

1. В живота си хората от време на време се разпадат на късчета, а след това още веднъж ги сглобяват и се получава нова картина.

2. След време разбираш, че можеш да живееш едвам когато престанеш да мислиш само за това, което обичаш ти, и започнеш да мислиш за това, което обича теб.

3. Трябва да се противопоставяме на ориста, би трябвало да я избираме, а не да плуваме по течението. Можем да изваем щастието си със личните си ръце...

4. Намирайки се в днешния ден, не задрасквай всичко тягостно от вчерашния. Защото тъкмо в него от време на време се крие отговорът.

5. По въпроса дали чашата е на половина цялостна или на половина празна избирам отговора: „ В чашата има вода. “ Важното е, че към момента има вода. Обнадеждаващ натурализъм, нали?

6. Съдбата непрестанно ни подмята алтернативи. И постоянно се постанова да избираме ‒ губим едно, получаваме друго. По дяволите всички приказки за естетика. Тя не съществува. Просто има баланс сред изгубено и добито.

7. Продължителното благополучие спохожда тези, които крепко се държат за неговите мигове. Това е като да се блъскаш над един пъзел и да се опитваш да сглобиш от дребните пъстри епизоди огромна и ярка картина. И тъкмо когато се измориш да нагласяваш другите късчета към даден облик, когато от обезсърчение ти идва да разбъркаш всичко, и внезапно ‒ хоп! ‒ получава се. Очертава се линията на правилния път. За да не се трансформира положението на приказно благополучие в рутина, безусловно би трябвало да има пристъпи на непоносима горест.

8. Ако нещата се ръководеха от строгите закони на аргументите и следствията и постоянно можехме да предскажем края, ние самите щяхме да се превърнем просто в навалица бездушни механични играчки. А когато не знаем какво ни чака след всеки идващ завой, ние участваме в една вълнуваща игра. Все едно се явяваш на изпит: не си квалифициран добре и получаваш следващия въпрос, чийто отговор не знаеш.

9. Има хора, които постоянно остават с теб, без значение дали се оплакваш, дали плачеш или крещиш, без значение какъв брой си изпаднал. Те просто съществуват, те са там и са щастливи да ти отворят вратата си, да ти подадат ръка и да разделят залъка си с теб. Това са същинските хора в твоя живот.

10. Когато тъгата ти стигне до връхната си точка, тогава тя сама ще си тръгне. Но е незнайно дали с теб, или без теб. Или когато се връщаш неведнъж към нея, само че всякога освобождаваш по малко.

11. Всеки собствен избор ние вършим сами. Да, той зависи от събитията, от знанията и опциите ни, само че на каквото и да се опираме, правейки този избор, след това ние ще живеем с резултатите от него.

12. Дори ужасните събития си имат своите плюсове. Просто би трябвало да държим крепко факела на вярата в ръцете си и да не го изпускаме при подземните земетресения на идното.

13. С годините губим лекотата, с която се движим през живота. Не си даваме сметка, че няма по какъв начин да бъдем спечелили, в случай че не се научим да губим.

14. Станали сме заложници на егоцентрични теории, на умни думи, които описват за непознат опит, на хрумвания, издаващи всеобщото безразличие, на безцветната действителност на всекидневието. Вече не се вглеждаме в залезите, повече се вълнуваме от рекламите в списанията. А за какво не надникваме по-често в себе си. За това не са нужни пари или специфични условия. Лесно е. Просто се стопираме и деликатно поглеждаме там, вътре, където е притихнало сърцето ни, и обезверено продължава да ни зове... Но за нас е по-лесно да оправдаем неумението си да живеем с безконечната си претовареност.

15. Хората живеят с илюзии. Абсолютно всички. И бъркат илюзиите с вярата. Илюзиите са хвърчила, пуснати в небето на бъдещето. Рано или късно вятърът ще ги отнесе.

16. В гонене на личния си интерес с лека ръка жертваме ползите на другите и в това време раздуваме личните си жертви до космополитен мащаби. Опитвайки се да оправдаем своите неточности, не разпознаваме злия и безмилостен нарцисизъм. В нас към този момент има прекомерно доста оглушителна празнина. Безкрайно мърморене без никакви дейности.

17. Да оставиш спомените не значи да ги предадеш. Просто ги преместваш на най-горния рафт на съзнанието си и започваш да се връщаш към тях със светли мисли.

18. В сърцето на всеки човек е заложена някаква мощ, която му оказва помощ да получи това, което желае. Тя не му дава покой, до момента в който не стигне до края. Всичко е допустимо, стига същински да желаеш това, към което си тръгнал.

19. Преди да научиш истината, би трябвало доста добре да си помислиш какво ще правиш с нея.

20. Докато имаш решителност, би трябвало непременно да бързаш. Защото тя незабелязано изтича сред пръстите и се трансформира в подозрения.

21. Новото не може да се появи от нищото. Руши ли се един свят, заражда се различен. За един е край, за различен ‒ начало.

22. Сменяй листата, само че резервира корените. Това е нещо, което се намира надълбоко в теб. Защото сегашното не всеки път е същинско. Може просто да е един нов ден, същият като вчерашния.

23. Най-нужното и скъпото човек постоянно носи със себе си, всичко останало е единствено фон. За да изиграеш ролята си в спектакъла, би трябвало да знаеш това. Да намериш самия себе си, най-съкровената си същина.

24. Нищо в природата не стои на едно място. Залезът сменя изгрева. Малката пъпчица се трансформира в цвете, гъсеницата ‒ в какавида, какавидата ‒ в пеперуда. А от предишното произлиза сегашното. Иска се самообладание.

25. За да стигнеш до отсрещния бряг, би трябвало да минеш през бездна. Така стартира всяко ново нещо.

26. Обичаме да се залъгваме с илюзии. Самотата се надсмива над тези, които се крият от нея благодарение на илюзии. Така или другояче, рано или късно ще се върнем при нея, разочаровани до дъното на душата си.

27. Детските мемоари постоянно са смешни, в случай че попаднат в непознати ръце.

28. Ако не знаеш по какъв начин да владееш времето, няма по какъв начин да владееш себе си.

29. Високите летви нормално са съдбовни примамки.

30. Ако внезапно се препънеш, значи е трябвало да се наведеш към земята. За да чуеш какво ще ти каже земята. Тя е мъдра, тя носи опита на доста генерации. Забравиш ли историята, вторачиш ли се единствено в себе си, си изгубен.

31. Всяка гибел е нечие раждане.

32. Няма нищо по-лошо от това да се вкопчваш в призраци. Винаги оставаш с празни ръце.

33. Тишината е най-хубавият другар. Проверен. Тя не желае нищо. Просто седи до теб и те зарежда с покой. Само не бъркай тишината с мълчанието. Мълчанието желае да приказва, а тишината няма потребност от това.

34. Обръщай се обратно единствено с цел да оцениш извървяния път.

35. Знаеш ли кое е най-страшното нещо в живота? Да се откажеш. Така е най-лесно. Лесно е, когато си на дъното на кладенеца, да погледнеш нагоре и да кажеш, че няма избавление. Много по-трудно е да започнеш да се катериш нагоре, да падаш, да опитваш още веднъж, да се придвижваш сантиметър по сантиметър.

36. Когато се движиш през единствения вероятен тунел и знаеш, че няма никакви отбивки, ти е по-лесно да приемеш и себе си подобен, какъвто си ‒ елементарен пасажер.

37. Болката от загубата прави спомените мътносиви, само че можеш да забележиш това едвам когато още веднъж се озовеш на ярко.

38. Отстрани е елементарно да се каже: „ Не го приемай толкоз във вътрешността. “ Но кой може да знае какъв брой надълбоко е сърцето ти и какво значи за теб това „ във вътрешността “? Единствено ти можеш да вдигнеш от земята камъните, в които в миналото си се препъвал.

39. Не знам накъде, само че би трябвало да продължа. Защото пътят се заражда от стъпките на този, който върви.

40. Има неща, които са неподвластни на волята ни. Не можем да забравим или да разлюбим. Всичко, което се ражда в сърцето, остава в него вечно.

41. Животът запълва промеждутъците сред значимите събития с очакване ‒ а то от време на време е отвратително, даже разрушително. Може би упованието е самобитна инспекция за нас: в случай че в действителност имаме потребност от това, което чакаме, ще го понесем по най-достойния метод.

42. Времето споделя с нас най-истинските си мигове, а ние си играем на безкрайност в космоса. Повече мигове от това не можем да заграбим. Всичко друго са жалки опити да удължим играта на дребното си битие.

43. Не всички имаме идентични сили, само че всеки получава шанса да се възроди. Същността на възраждането не е в юмруците, а в осъзнаването.

44. Носим в себе си толкоз малко светлина, че все по-често би трябвало да обръщаме взор към небето. Там, изключително през пролетта, облаците рисуват простички картини или изписват най-важните думи: „ Щастие има. “ Всеки вижда това, което желае да види. В пролетното небе някои съумяват да видят само сиви облаци, само че за други то е море, кораби и далечни страни.

45. Този, който не желае да види светлината, в никакъв случай няма да я види, в случай че ще целият свят да е в прожектори.

46. Животът ни се дава прозрачен, само че с ясно обрисувани очертания и цялостна картина. Ние решаваме от кое място да стартираме да го оцветяваме и кое с какъв цвят да бъде. Когато се опиташ да избягаш от твоята картина и захвърляш моливите настрани, рисунката ти остана сива, безлична. Накрая сивотата те гълтам и ти започваш да се сливаш с нея. Трябва самичък да избереш цветовете. Първата ти работа е да оцветиш слънцето в жълто. Ако искаш, може и в зелено! Вярно, от време на време силите ни се изчерпват и моливите се изтъпяват. Но нали по тази причина са измислени острилките...

47. Независимо от степента на съмнение към света, би трябвало да даряваме повече от вътрешната си топлота. Би трябвало да посрещаме повече изгреви ‒ в тях има съсредоточена вяра. Надежда, която ние неправилно търсим в нощта.

48. Щастието няма тъкмо разписание. То може да стартира даже и откакто прожекционният уред е изключен.

49. Това, от което имаме потребност, се намира до нас. Няма потребност да го търсим в тълпата. Просто не би трябвало да гледаме надалеч напред, а да видим това, което е на една ръка разстояние.

50. Дълбоко в нас живее нещо съкровено и прочувствено, което усърдно крием в всекидневието. Понякога то може несъзнателно да се издаде, само че най-често е заключено с катинара на недоверието.

51. Точката в една история постоянно е начало на идната. Стената, в която животът те е блъснал с всичка мощ, става част от нов дом.

52. Трябва да се опитваме да осмислим и това, което се случва на отсрещния тротоар. Защото когато една кола изгуби ръководство, не избира къде да се блъсне ‒ дали отдясно или отляво. Така и ние в никакъв случай не знаем от коя страна ще се озовем.

53. Понякога човек има острата нужда да стигне дъното, с цел да осъзнае цялата хубост на дребните наслади. Когато се допираме до крайностите, също е допустимо да реализираме естетика и да се научим да ценим покоя и хода на времето.

54. На мястото на изгубеното се отварят бездънни ями и когато се опитваме да ги запълним, започваме още повече да ценим живота. Но дано това, което губим, да бъде тестване за нас, а не инквизиция.

Цитатите са от „ Ти ми беше обещан “ на Елчин Сафарли /Gnezdoto