Когато си млад, музиката е като влюбване. В един момент

Когато си млад, музиката е като влюбване. В един миг тя те превзема, изгаря те и става част от теб. Всяка нова ария е съвсем като признание. А десетилетие по-късно внезапно настава странна тишина. Песните помръкват, имената на изпълнителите не се помнят, всичко звучи познато, само че не и близко. Не тъй като музиката е станала по-лоша. Просто нещо от вътрешната страна е станало друго.

За доста хора това се случва съвсем незабележимо: нормалният плейлист се повтаря ден след ден, логаритмите оферират едни и същи части, а новите шлагери прелитат около ухото като фонов звук в супермаркет. И не става дума за това, че човек внезапно е „ стар “. Съществува напълно естествена причинност – физиологична, психическа и обществена. Всичко това от дълго време е проучено и някои изводи звучат ненадейно тъкмо.

Данните, получени в хода на проучванията, сочат, че: възрастта в действителност въздейства върху метода, по който човек възприема музиката. И това не е просто въпрос на персонални желания. Възприемането се въздейства от измененията в мозъка, понижената сензитивност към новите тласъци и даже от ежедневната отмалялост. Всичко това води до феномен, който откривателите са нарекли „ музикална парализа “ – миг, в който вътрешният интерес към нови звуци се забавя или изцяло стопира.

Изследването на Deezer – пиковата възраст на музикалното любознание

През 2018 година специалисти от музикалната услуга Deezer интервюираха хиляда поданици на Обединеното кралство, с цел да схванат по какъв начин се трансформира музикалното държание с възрастта. Изводът е елементарен, само че не прекомерно щастлив за тези, които са минали прага на 30-те: след тази възраст множеството хора губят интерес към откриването на нова музика. Това не се случва за една нощ – само че до избран миг хората виждат, че все по-често се връщат към старите части, пренебрегвайки свежите заглавия.

Проучването откри, че най-голямата „ музикална интензивност “ се демонстрира на 24-годишна възраст. На тази възраст 75% от интервюираните слушат най-малко 10 нови песни седмично. А 64% интензивно търсят нови реализатори – приблизително по пет на месец. Това значи, че в пика на музикалната схватливост човек живее в непрекъснат поток от новости, елементарно превключва сред жанровете и е отворен за опити. Но по-късно стартира спадът.

След 30-годишна възраст статистиката фрапантно се трансформира. Около 60% от интервюираните признават, че слушат едни и същи песни още веднъж и още веднъж. А една четвърт от интервюираните декларират, че не имат намерение да излизат отвън рамките на познатите жанрове. Това към този момент не е каприз или консерватизъм, а явен модел на държание. Слушателят като че ли непринудено се затваря в звуков пашкул, в който всичко е познато, предвидимо и комфортно.

Любопитно е, че този спад не зависи от музикалния усет или образованието. Въпросът не е в това кой тъкмо слуша, а по какъв начин се случва това. Данните от проучванията подсказват, че става дума за нещо по-дълбоко – за метода, по който работи мозъкът, за структурата на всекидневието и за човешката дарба за прочувствено усещане. Нека се спрем малко по-подробно.

Защо се получава по този начин – мозъкът, рутината и претоварването

Всичко стартира с физиологията. Юношеството и младежката възраст са интервал на детонация за мозъка. От 12 до 22-годишна възраст интензивно се образуват допаминовите пътища, виновни за удоволствието и прочувственото „ натоварване “ от външни тласъци. Ето за какво новата музика на тази възраст се възприема по-ярко, по-дълбоко и най-често остава в паметта за цялостен живот. Тя се запечатва не просто като тон – а като част от претърпяното, обвързвана с тялото, възприятията и съответен интервал от живота.

Но с течение на времето мозъкът се стабилизира. Внезапните прояви на допамин стават необичайност, а новите прекарвания от ден на ден се „ губят “. Това не значи, че човек става леден или отегчителен – просто неврофизиологичната сензитивност понижава. Но цената на познатото се усилва. Мозъкът, изтощен от непрекъснатото култивиране на информация, все по-често избира комфорта на предвидимостта – в това число в музиката.

Плюс това – баналният темп на живота. Работа, семейство, задължения, отмалялост, вести. Съвременният възрастен съвсем няма „ празни каси “ на вниманието, в които да се побере нова ария. А в случай че въпреки всичко се появят, те най-често отиват за отмора, тишина или потвърден плейлист, който постоянно „ работи “. Като прибавим към това и парадокса на избора – когато има прекалено много музикални вести – получаваме резултата на претоварването, при който даже търсенето на нещо ново става досадно.

Именно в този миг стартира да се оформя феноменът, който редакторът на Deezer Адам Рийд назовава „ музикална парализа “. Това не е загуба на усет или напреднала възраст, а по-скоро предпазен механизъм – естествена реакция на остатъка и претоварването, когато новините към този момент не се възприемат като наслада, а се трансформират в следващата задача. В резултат на това човек незабелязано остава самичък с предишното – със „ звуците от тези години “, които към този момент не изискват нищо в подмяна.

Силата на носталгията

С течение на годините музиката престава да бъде единствено тон. Тя се трансформира в котва. Едно познато интро – и човек се придвижва във вечерната кухня на детството, в рейса на път за института, на дансинга, където за първи път е целунал някой специфичен човек. И колкото по-силни са страстите, свързани с предишното, толкоз по-здраво песента се запечатва в паметта. Изследванията в региона на невропсихологията на паметта демонстрират: музиката задейства тези области на мозъка, които дават отговор за автобиографичните мемоари. Това значи, че слушането на остарели песни съвсем постоянно е връщане към избрани моменти от нашия живот.

Музиката, слушана по време на юношеството, е изключително ефикасна при задействането на прочувствените мемоари. Това се дължи на хормоналната интензивност и нарасналата сензитивност на мозъка през тези години. Ето за какво е по-вероятно песните, които са звучали сред 13 и 20 години, да провокират мощна реакция у възрастния, даже и десетилетия по-късно.

Слушането на тези композиции е освен прочувствено прекарване – то е като да ги преживявате още веднъж и още веднъж. Това наподобява на резултата на миризмата: един акомпанимент и тялото към този момент знае какво ще последва. Ето за какво „ тази ария “ в никакъв случай не става скучна. Не желаете да я изключите, даже да е свирена стотици пъти. И не тъй като е обективно по-добра от последния топ шлагер. А тъй като е вградена в персоналната история. Тя приказва освен на езика на звука, само че и на езика на загатна, топлината, уязвимостта.

Така се образува звуковата „ зона на комфорт “. И излизането от нея е съвсем като качването в чужд рейс: забавно е, само че обезпокоително. Това значи, че носталгията побеждава – не тъй като новото е по-лошо, а тъй като остарялото към този момент се е трансформирало в част от теб.

Новите песни към този момент не са ли „ изгарящи “? Или просто не им даваме късмет?

Изкушаващо е да си мислим, че всичко се дължи на музиката. Че в миналото композициите са били „ по-дълбоки “, „ същински “, „ не толкоз монотонни, колкото са в този момент “. И това частично е правилно – всеки интервал носи своите особености, а музикалният мейнстрийм в действителност се трансформира. Но тук е значимо и друго: способността за разбиране на новото зависи освен от качеството на музиката, само че и от желанието на слушателя да я чуе. И тъкмо тук пораждат компликациите.

Когато човек слуша едни и същи песни в продължение на години, той образува закостенели желания – съвсем като вкусов табиет. Новите песни автоматизирано се съпоставят със „ златния стандарт “ от предишното. Ако звученето е друго, вокалите са непознати, ритъмът не съответствува с вътрешния модел – настава отменяне. Това е обикновено. Но казусът е, че тази реакция става автоматизирана. Човек стопира да слуша и стартира да прави оценка незабавно, постоянно без да дава късмет на композицията да „ пробие “.

Като прибавим към това логаритмите, които насаждат познатото, се получава циничен кръг: колкото по-малко човек търси нови неща, толкоз по-малко нови неща му се оферират. И противоположното – колкото по-често натиска „ skip “ на свежа ария, толкоз по-бързо платформата не помни, че в миналото той въобще е бил любопитен слушател. Новото се трансформира в непознато, а непознатото – в плашещо.

Въпреки това е нужна единствено едно парче, с цел да се попадне внезапно в една уязвима точка – и организмът още веднъж си спомня какво значи „ тръпки още от първите акомпанименти “. Понякога е задоволително да чуете нещо на назад във времето в колата на другар или в кафенето – и внезапно се появява тъкмо тази реакция. Подобен миг може да раздруса всичко. Защото не става въпрос за възрастта, а за това къде и по какъв начин новата музика намира индивида. Понякога просто би трябвало да оставиш процеп в прозореца, с цел да може вятърът на смяната да допре завесата.

Как да си възвърнем музикалното любознание (ако искаме)

Музикалният усет не е закрепена големина, а преносим, жив развой. Той може да се разклати, да се промени, да заспи – само че не и да изчезне. И даже да ви се коства, че „ нищо ново не се харесва “, това не е краят. Понякога е нужна единствено лека смяна на маршрута. Не с цел да се превърнете в музикален специалист или да сте в крайник с тийнейджърските трендове, а просто с цел да съживите прекарването от слушането.

Съществуват елементарни способи да извършите слуха си още веднъж еластичен. Един от тях е да пускате музика, която не е по ваш избор. Това може да бъде тематично радио, случайна плейлиста, музика от друго потомство. Важно е да премахнете личния си надзор от уравнението. Когато изчезне нормалната селективност, мозъкът стартира да разпознава новото като декор – и на този декор от време на време ще изниква нещо ненадейно близко. Ефектът е по-силен, в случай че слушате без цел: до момента в който се разхождате, чистите, пътувате.

Ефектът на предаването също работи добре. Например, когато родител стартира да споделя обичани песни с децата си – и назад. Един музикален мост сред поколенията може да съживи усетите и на двете страни. Или пък когато някой другар подмятна ария с думите: „ Чуй това, мисля, че ще ти хареса “. Такива „ рекомендации от сърце “ са по-добри от всеки логаритъм, тъй като идват от живия подтекст, а не от машинен образец.

Никой не е задължен да открива нови неща от самото начало. Да се чувстваш удобно със остаряла музика не е уязвимост, а естествено разследване от опита. Но да се изключиш изцяло значи да загубиш и един от най-лесните способи да се съживиш. В свят, в който шумът е отвред, същинската музика е тази, която те кара още веднъж да изпитваш усеща. И няма значение дали е записана предходната година или предишния век.