Японският лък „юми“
Когато се произнесе фразата „ стрелец с лък “, феновете на историята незабавно си показват фамозните британски стрелци и техните известни победи по време на Стогодишната война.
Обаче и в Страната на изгряващото слънце стрелбата с лък се развила през вековете и достигнала невероятни висоти. Вярно е, че тук, за разлика от Европа, лъкът не се трансформирал в оръжие, което да изравни елементарния войник и рицаря.
Воинът с меча „ катана “, както най-често се показва самураят, е облик от времето на войните за обединяването на Япония (XVI-XVII в.). А преди този момент японските аристократи били на първо място конни стрелци, като оръжието за непосредствен пердах било на второ място. Живеейки на остров и рядко влизащи в контакт с разнообразни култури, японците основали свои лични лъкове, които не приличали на никои други.
Японският лък „ юми “ на пръв взор наподобява доста необичайно. Английският лък се развивал посредством увеличение на дължината му – по този начин нараствала и мощността. Лъковете на азиатците – монголите, бурятите и други чергарски нации, останали къси, само че били усилени до прекаленост посредством наслагвания на разнообразни материали.
Японците съумели да съчетаят и двата метода. Традиционният японски лък е по-дълъг от британския, който не надвишавал 2.1 метра – а общоприетата дължина на „ юми “ е 2.2 метра, като най-забележителните мостри доближават 2.45 метра и даже повече.
Първоначално, както и при англичаните, лъкът бил елементарна пръчка с опъната тетива. Но японците били онеправдани от природата – на техния остров нямало растения с такава еластична дървесина. Затова от ІХ-ти век почнала да се появява композитна структура – от вътрешната и външната страна на лъка почнали да поставят бамбукови накладки. След това и рогови – която концепция японците заели от монголите по време на опита за настъпление на Хубилай хан в Монголия през ХІІІ век.
Но и шинтоизмът, и будизмът – двете съществени религии в Япония, осъждат убийството на живи същества. Затова при изработката на японските лъкове „ юми “ трябвало да се употребяват единствено растителни материали. Чрез съчетание на бамбукови планки и дърво, майсторите постигнали отлични резултати. До втората половина на ХVІІ век „ юми “ представлявал структура от 5 до 7 планки, покрити в профил с дърво, а начело и откъм гърба с различен пласт бамбук.
Главната специфичност на „ юми “ е неговата асиметрична форма. Ръкохватката се намира на разстояние 1/3 от дължината изпод нагоре – останалите 2/3 се издигат над стрелеца. Това образувало неповторима техника на пукотевица. Английските стрелци опъвали тетивата към бузата или скулата си, монголите – към корема, а японците първо повдигали лъка над главата си и по-късно го спускали, като отмерено и доста необятно разтваряли ръце и издърпвали оперението на стрелата много надалеч зад ухото. Много образно тази техника е демонстрирана в нашумелия филм „ Последният самурай “.
Смята се, че това състояние е по-ергономично и основава по-малко напрежение върху ставите. Единствената екипировка на стрелеца била ръкавица на дясната ръка, която предпазвала пръстите му от триенето на тетивата. Според главната версия, асиметрията на „ юми “ се дължи на обстоятелството, че самураите воювали от епохи на коне. Съответно, по-късата долна част на рамото на лъка прави стрелбата по-удобна.
По-късно във времето се развило изкуството на фехтовката, самураите се спешили, с цел да секат по-удобно с мечовете – и лъковете последователно почнали да напущат бойните полета.
Но са известни случаи на всеобщо потребление на лъкове от японската пехота. Тя стреляла не с „ юми “, а с по-прости и по-къси версии, които не претендирали специфични умения. Такива дребни лъкове запазвали смъртоносна мощ единствено на най-близко разстояние. Самураите презирали сходни стрелци, а пълководците се стараели да ги употребяват единствено по време на обсадата на крепости, с цел да не си завоюват неприятна известност.
Бамбуковите лъкове били доста чувствителни към метеорологичните условия. За тях се грижели деликатно, покривали ги с лак, пазели ги от топлота, мраз или влага.
Много самурайски кланове имали собствен неповторими върхове на стрелите. По-бедните купували елементарни стрели, само че поставяли клеймо върху тях, с цел да няма разногласия на бойните полета – кой точно е умъртвил вражеския пълководец или прочут боец.
Японците обожавали надпреварите, на които се поставяли всевъзможни върхове. Например, през 1686 година в Киото стрелецът Вада Деихате стрелял 24 часа поред, прекъсвайки единствено за малко време, с цел да пие вода или да похапне. Изстрелял 8 хиляди стрели и всички попаднали в цел на 100 метра.През 1852 година стрелец на име Масатоки надминал достижението му. В рамките на 20 часа той изстрелял 10 000 стрели! Някои от тях минали около задачата – само че били записани осем хиляди попадения.
Званието „ юмитори “ (стрелец) дълги епохи оставало най-почетното звание за японския самурай – в това число и тогава, когато вместо лъкове към този момент се употребявали огнестрелни оръжия.
