Когато се опитваш да ме поправяш“, без да искаш, задействаш

Когато се опитваш да ме „ поправяш “, без да искаш, задействаш в мен надълбоко чувство за ниска стойност, позор и неуспех. Неизбежно е. Чувствам, че следва да се трансформира, единствено с цел да ти угодя. Да се видоизменявам, единствено с цел да отстрани безпокойството ти. Да „ поправям “ себе си, единствено с цел да сложа завършек на съпротивата ти към това, което в действителност съм. И знам, че просто не мога да сторя всичко това. Не и съгласно твоите притискащи ме периоди. Чувствам се безсилна. Знам, че желанията ти са любящи. Знам, че в действителност желаеш да окажеш помощ. Искаш да служиш. Искаш да излекуваш хорската болежка, когато я усетиш. Искаш да повдигаш духа. Да събуждаш от съня. Да се грижиш. Да образоваш. Да вдъхновяваш. Наистина вярваш, че си положителен, съчувствен, неегоистичен, прелестен, добър, благ, чист, нравствен човек. Но желая да знаеш, напълно искрено, приятелю, че се усещам като преди малко купчинка *****, когато се опитваш да ме „ обичаш “ по този стар метод. Изобщо не го чувствам като любов. Точно противоположното. Усещам, че искаш да освободиш напрежението в себе си в опит да ме контролираш. Под маската ти на „ блага “, „ помагаща “ и „ духовна “ личност аз се удушавам. Чувствам се потисната, отхвърлена, засрамена и тотално необичана. Чувствам се предадена от „ любовта “ ти! Разбираш ли? Сякаш в действителност теб не те е грижа за МЕН, даже и на повърхността да наподобява по този начин. Дълбоко в себе си чувствам, че в мозъка си държиш един „ облик “ на това каква „ би трябвало “ да бъда. Твоят облик! Не моят!

Изглежда като обич, само че го чувствам като принуждение. Разбираш ли? И иронията е в това, че в мига, в който спреш с опитите си да ми „ помагаш “, си ми от най-голяма помощ! Тогава и аз спирам с опитите да се трансформирам, с цел да ти угодя. Чувствам се сигурна, оценена, разбрана, почитана поради това, което в действителност съм. Вече мога да си върна силата, още веднъж. Мога отново да допускам в себе си, по метода, по който ти ми вярваш. Мога да се отпусна. Свободна от твоя напън и условия да предам себе си – с цел да бъда друга, изцерена, трансформирана, просветлена, събудена, поправена, „ по-добра “ – аз към този момент мога по-добре да видя КОЯ СЪМ в реалност. Мога да открия личните си вътрешни блага. Мога да докосна личното си могъщо наличие. Чувствам се в сигурност и мога умерено да си разреша да изразя достоверните си страсти, мисли и стремежи. Да последвам личните си убеждения. Вече не се усещам като потиснатата жертва, като дребното момиченце под твоето вещо опекунство. И в този момент смелата зряла жена се разсънва в мен. Дишам по-дълбоко. Чувствам се по-здраво стъпила на земята. Едно любовно наличие изпълва тялото ми, прониквайки даже и в тези кътчета, по този начин затворени за тази обич преди. Сетивата ми се изострят. Дълбоко в мен целебни сили се надигат. Чувствам се лека, свободна, oсвободeна от страхове. Чувствам се уважавана, а не засрамена. Видяна такава, каквато в действителност съм, а не като нечия непозната лимитирана проекция.

Помагаш ми толкоз доста, когато спреш да ми „ помагаш “, приятелю! Имам потребност да открия моите отговори, моята истина, не твоите! Искам другар – съзнателен, присъстващ и достоверен, а не спасител-експерт. Можеш ли в действителност да видиш, че когато се опитваш да спасяваш мен, предаваш себе си? Че се опитваш да избягаш от личния си дискомфорт, от мисълта за личния си неосъществен капацитет, като изместваш фокуса си върху мен? Така аз се трансформирам в твоето най-силно разпръскване. И не, не желая повече да бъда това разпръскване за теб. Нека дружно разчупим този циничен кръг! Нека спрем да се опитваме да се „ поправяме “ и „ спасяваме “ взаимно! Нека, вместо това, изберем да се обичаме. Да се преклоним един пред различен. Да се благословим. Такива, каквито сме. Такива, каквито в действителност, в действителност, наистина…СМЕ.

Via Jeff Foster/Dimitar Hadjiev