Помогнах на най-тихото дете в групата да наруши мълчанието си
Когато помагах в един детски ъгъл, бяхме подготвени безпогрешно да виждаме знаците за принуждение над деца. Обикновено белезите са едвам доловими – прекомерно дребни обувки, в които пръстчетата се свиват, или закоравели млади крачета; нормални недоволства за болки в корема, когато в действителност не е имало закуска или вечеря; незадоволително прекрасен почерк; или пък казване на неистини, с цел да се избегне наказването, пише The Guardian.
Но животът е по-скоро серия от дребни събития, които може да сбъркаме за всичко или да подминем всеки ден. Предупредителните знаци за деца в риск може да са доста добре скрити освен от нас, само че и от тях.
На едно безшумно дете – най-важният индикатор, че нещо не е наред – нормално не се обръща внимание. Тихо значи положително. Стая, цялостна с тихи деца, ти разрешава да си отпред. Така че бях безусловно неподготвена, когато едно от най-тихите деца най-сетне не можеше повече да си мълчи.
Беше изписано на всички места по лицето ѝ. Изглеждаше изтощена, все едно не е спала. Докато минавах около масата ѝ, повърхностно я попитах дали е добре. По бузката ѝ се спусна сълзичка. Поканих я да излезем на открито, с цел да сме уединено.
Спомням си, че гледаше към пода. Попитах дали има нещо, с което мога да оказа помощ. Поклати глава и в действителност беше права. В този миг осъзнах, че каквото и да е, няма да ми бъде споделено, по тази причина умерено споделих: „ Всичко е наред. Не е належащо да ми казваш каквото и да е. Не съм любопитна. Но има ли някого, на който имаш доверие и с който би говорила? “
Очите ѝ се подвигнаха и срещнаха моите за първи път. Никога няма да не помни този взор – беше взор със храброст. Това беше шансът ѝ да направи по този начин, че нещата да спрат един път вечно, и тя го сграбчи. „ Да. Бих желала да приказвам със обществен служащ. “
Говориха с часове. Тази нощ тя не се прибра у дома. Това се случи преди години. Видях я из града оня ден смееща се дружно с другари. Страшно се веселя, че е разкрила щастието и вътрешния си искра още веднъж.
След този случай си дадох сметка какъв брой е значимо в никакъв случай да не подценявам интуицията си. Можех елементарно да подмина тази вътрешна въздържаност или да се спра да запитвам, откакто е отказала помощта ми. Често си напомням девиза на групата, която ме образова – „ Ще действаме и ще се грижим за тези деца като за наши лични. “
Вълнувам се всякога. Нямам свои деца, само че може да разчитате на това, че ще пазя благополучието на тези, все едно са мои. Общество, което няма никаква толерантност към насилието, наподобява по този начин: децата на всеки човек са и твои деца.
Новите родители
