Kогато Пабло Неруда и Матилде Урутия се събуждали сутрин в

Kогато Пабло Неруда и Матилде Урутия се събуждали заран в спалнята си в Исла Негра („ обичам те по този начин, както се обича мистерия, скрито, сред нощта и душата… “), обичаната къща на популярния чилийски стихотворец и Нобелов лауреат, през големите прозорци виждали една и съща страховита панорама – океанските талази, разбиващи се във въгленовочерните скали на брега. Вярно, Пасификът имал и по-спокойни, по-светли дни и пейзажът всякога бил друг, само че въпреки всичко нещо в него оставало непроменяемо трагично. А нощем грохотът на стихията ставал застрашителен и като че ли напомнял, че нищо няма да остане безнаказано. Матилде се страхувала, само че Неруда обожавал това място. Надвиснало над бездната, то му напомняло личната му орис.А ориста на Пабло Неруда, детето на Чили, доста наподобява на тази на неговата татковина, където по личните му думи се случвали единствено трусове, революции и терористични актове. Неруда усещал с кръвта си по какъв начин дишат вулканите на Чили, по какъв начин трепери земята, чувал тихия писък на пустинята, свистенето на крилете на птиците високо над заснежените върхове на Андите и духовете, бродещи по античната земя на инките... „ Земята ти сервира даровете свои: рязък аромат, огненозлатиста глина, трева сплъстена мрачно, полудели корени, бодли със остриета омагьосани... “