Когато любовта е всичко, което ти дава смисъл.

Прибирам се след работа и не съм те чувала от няколко дни. Не приказвам, не вечерям, нито ми се гледа филм. Събувам си обувките, влизам в стаята, разтварям шкафа и си лисвам алкохол. Съквартирантките ми към този момент са привикнали и даже не ме питат. По случайност е петък и сме се били разбрали да излизаме. Ок,все тая къде ще пия. Телефонът е на без тон и през 15 минути минава от onна off и след това от off на onи off/on, до момента в който не ми писне и не го зарежа в чантата. Водя някакви безумни диалози с хора от вида на: покачиха ме в работата… взимам повече пари… какво ще вършим през август… МАЙ-НА-ТА Въдворяване и изселване (отделение в МВР-ДС), аз си мисля единствено за него и всичко в мен гори, по какъв начин не можете да проумеете, че въобще не ми пука за вас.

Сигурна съм, че и ти си някъде измежду хора, пиеш и се правиш на шут, опитваш се да не мислиш за мен, опитваш се, наливаш още и още, a тъпият алкохол към този момент не ни е другар, предал ни е доста от дълго време, както се предадохме с теб.

Заглеждаш момичетата… слаби, красиви, приятни, усмихват ти се, идват да си говорите и мигновено ги ненавиждаш, тъй като не съм аз, тъй като аз в никакъв случай не ти се усмихвах, не те заговарях и не те виждах. Идва ти да убиеш всички и всичко, тъй като ти липсва моят взор и студ, постоянно сдържаното ми лице, премерените ми думи. Няма ме и удряш по масата от яд… слушам те от толкоз надалеч, ухилвам се.

Почваш нервно да си проверяваш телефона, къде съм, не знаеш, мислиш си, че отново съм се напила и правя нелепости (добре, че ме познаваше преди този момент, с цел да ти е ясно какъв брой нищо не ти е ясно за мен).

Бесни сме, теб те няма, мен ме няма, по какъв начин по дяволите стигнахме до такава степен, че нищо не е нещо, когато другия го няма.

Никой не прави първата крачка, в случай че бях на мястото на телефона си, несъмнено щях да съм превъртяла от дълго време след цялото това тероризиране. Пускат песни, които ме връщат тук-там, където в никакъв случай не трябваше да вървя, тъй като след това цялостен живот ще помня, гадни, долни, тъмни, пропити от телата ни кревати, стаи без име, порти без брави, входове на изхода и съм пияна. Къде си?

Отключваш вратата все едно цялостен живот съм била върху теб, до момента в който си го правел. Блъскаш ме на дивана. Гледаш чорапогащника ми и преди да съм съумяла да отворя уста в възбрана, към този момент е разкъсан. Озверял си, дърпаш косата ми и ми приказваш на разум, казваш ми какъв брой те е боязън, че в случай че не се беше появил, може би в този момент щях да съм някъде другаде. Отговарям ти все по този начин мислено, че другаде няма и в никакъв случай няма да има. Обръщаш ме с тил, ръмжиш, крещиш и удряш. Тук съм, толкоз съм тук, както на никое място в никакъв случай няма да бъда. Тук до теб, в теб, над теб, по теб, ръце, коса, любов… Кога по дяволите влезе толкоз надълбоко в душата ми?

Потен си, приведен над мен, гледаш ме право в очите и знам какво да чуя. Ние постоянно си споделяме неща, без даже да си ги казваме…

Целуваш ме и сърцето ми плаче, тъй като в никакъв случай не е умирало за някой, до момента в който бие с все мощ. Единственото място на тази земя е при теб. Други места няма. Други мъже няма. Друг живот няма…

– Твой ред е…
– Не е мой ред (не беше мой ред).
– Твой ред е…

Мразех го. Станах и нахраних котката.

Инфо: http://www.goguide.bg