Егоизъм ли е скръбта?
Когато изгубим непосредствен човек, може да загубим и себе си. Тръгваме по един стръмен и рисков път, който от ден на ден ни увлича, и потъваме.
Завинаги или за малко.
Защо скърбим? От тъгата по изгубения живот или от празнотата, която оставя индивидът вътре в душата ни?
Егоистична ли е скръбта? И трансформира ли ни скръбта в егоисти?
„ Всичко отминава под това небе, болката отляво – не… “, се пееше в една ария.
Погледнато най-общо , егоистът е човек, който непрекъснато търси личния си интерес, без да взема под внимание други хора. В по-тесен смисъл понятието има субективно значение, тъй като отношението или държанието могат да бъдат разказани като егоистични от някои хора, а не от други, според да вземем за пример от културни, обществени, етични и морални проблеми.
Вероятно със скръбта си и самоизолирането си нараняваме най-близките до нас, само че нямаме сили да обърнем внимание на това. Едва се оправяме със личните си усеща в този миг, а какво остава да мислим за непознатите?
Философите категоризират „ честен нарцисизъм " и „ разумен нарцисизъм “, което демонстрира, че персоналният интерес се практикува или прави оценка или на етично, или на рационално равнище.
Психолозите приказват за „ психически нарцисизъм “. Това е доктрина, която се занимава със личното държание на индивида. В този смисъл съществуват видове държание, които се дефинират като нарцисизъм, егоцентричност и асоциално държание.
Според някои експерти скръбта има навика да ни трансформира точно в егоисти. Затваряме се в една разрушителна тъга, която от ден на ден и повече ни гълтам, до момента в който не ни обсеби изцяло. Постепенно се самоизключваме за света, който ни заобикаля. Започваме да ставаме апатични и даже нападателни към всеки, който се пробва да ни изтръгне от това положение или си разреши да ни вдъхне кураж, оптимизъм или изкаже състрадание и схващане.
Когато плачем, за кого в действителност са сълзите ни? За индивида, който си е отишъл, или за личния ни живот без него?
При всички положения скръбта е родена от обич . Няма по какъв начин да страдаме, без да сме обичали. И в случай че няма верен отговор по какъв начин би трябвало да се оправим с тежка персонална загуба в живота си, има някои неща, които са сигурни: хората, които ни обичат, би трябвало да ни дадат време и персонално пространство; би трябвало да почитат тъгата ни, да бъдат търпеливи и най-много би трябвало да имат вяра, че вършим всичко допустимо, с цел да се върнем при тях.
Може би не такива, каквито сме били и в никакъв случай повече същите. Но ще се върнем.
Много по-лесно е да се загубим, в сравнение с да се намерим още веднъж.
Цветелина Велчева
