Когато хуманистите на Ренесансова Европа разполагат човека в центъра на

Когато хуманистите на Ренесансова Европа разполагат индивида в центъра на Вселената, те никога не изместват божественото начало. Но то се възкачва до неосъществим блян, който в действителност въодушевява цели генерации създатели да търсят измеренията на личността. Отвъд времето и пространствата.
В същата тази наша Европа, която в предишното е възхвалявала индивида и достиженията му, до момента в който го е изпращала на кладата или при Светата инквизиция, таман заради неговата характерност, през днешния ден все по-силно скърби за духа. На хуманизма. Скърби, до момента в който я застилат със сребърници, топящи се в пожари от човешко страдалчество. А то стои на показ, до момента в който европейски водачи изясняват с опечалени лица, че полезностите на Стария континент ще оцелеят. И този път.
Когато безспорният знак на християнската цивилизация, именуван Парижката " Света Богородица ", сложи в ступор хиляди пред пламъците, нещастието поразбуди духа на хуманизма.
И както времето от " Осанна " до " Разпни го " е малко, по този начин и въпросът `Quo vadis, Domine?` (`Къде отиваш, Господи?`) отеква все по-силно за сама Европа. Която губи все по-важно време за спасението си.
И се запитвам къде отива нашата Европа, която поставя морални загради на страданията тук и страданията там? Да речем, в Шри Ланка, Йемен, или Сирия. Къде отива нашата Европа, чийто групов дух страда по-емоционално не когато рухват животи, а когато се сгромолясват знаци? Къде отива нашата Европа, когато хуманизмът гори в света на неговите основатели, дали обещание си да бранят и въздигат точно индивида?
Но в случай че през днешния ден Европа може да повтори храмовете си посредством милосърдие, то тя не би трябвало да изоставя хората от безволие. И поради тези високи полезности, които си е дала обещание, преди още да възкръсне от обяснимото, само че мъчно одобрявано от време на време двуличие.