Корупцията в Ливан, с която Макрон отказа да се ръкува
Когато френският президент Еманюел Макрон посети Ливан след гърмежа на пристанището в Бейрут, интернационалната аудитория бързо видя един сериозен контрастност. Той се състоеше в следното.
От една страна, президентът на Франция, без да съблюдава никаква обществена отдалеченост и за прикрит смут на охранителите му, подаваше ръце и се прегръщаше свободно с елементарните жители по улиците на охлузената им столицата, оглеждайки провалите в Бейрут. От друга, малко преди този момент Макрон - като защитна мярка поради Covid-19 - бе отказал да се ръкува със своя хазаин и сътрудник, президентът на Ливан Мишел Аун.
Но още при идването си в Ливан, френският президент даде ясно да се разбере, че той е там, с цел да оказва помощ, а не с цел да легитимира локалния политически хайлайф. Знакова част от последния е точно Мишел Аун, който нямаше да бъде определен за президент на страната, в случай че неговата партия не бе сключила договорка с Хизбула през 2016-та година.
" След визитата на Макрон в Бейрут, публично имаме нова фракция. Тази на Макронитите ". По този и подобен метод започнаха да се майтапят самите ливанци, чието общество е сектарно разграничено на маронити (християни), сунити, шиити и друзи.
Но френската " връзка " в Ливан, с изключение на дебелата и тежка историческа такава около колониалния интервал на Франция, си пролича и ден преди гърмежа в Бейрут, когато ливанският министър на външните работи, Насиф Хити, подаде оставка. Това се е случило след диалог с френския му сътрудник Жан-Ив Льо Дриан, което породи избрани тълкувания в посока на това, че Франция не е очарована освен от неналичието на промени на настоящето ливанско държавно управление, само че и от метода, по който локалният политически хайлайф се е отнесъл към самия льо Дриан по време на неговото скорошно посещаване в страната.
А Франция е значима за Ливан, тъй като Бейрут води комплицирани договаряния с Международния валутен фонд, oт който желае разпределяне на помощ на стойност 10 милиарда $. Преди гърмежа на пристанището в Бейрут, договарянията бяха извънредно мъчни, мудни и сложни. Правителството на Хасан Диаб, министър-председателят на Ливан (вече в оставка), отхвърляше - под натиска на неговите политически патрони - да инициира нужните промени, против които да получи съответната финансова помощ. И Франция, и Съединени американски щати сякаш бяха вдигнали ръце от локалния политически хайлайф, който смятат за мощно доминиран от Хизбула и Иран.
Именно Париж, след съгласуването с и присъединяване на Вашингтон, инициира интернационална донорска среща за Ливан (по принцип това не е първата такава, която френските управляващи вършат за държавата), на която бяха събрани над 250 млн. евро. Тези парични средства ще са предопределени за най-неотложните потребности на Ливан, свързани със закупуването на медицински материали и хранителни артикули. В същото време обаче провалите в Бейрут от гърмежа се правят оценка от локалните управляващи на достигащи до 5 милиарда $.
Този безразсъден случай, подбуден от хроничната корупция и непотизъм в страната, пристигна в така и така задоволително комплициран интервал за страната.
Публичната задлъжнялост на Ливан доближаваше рекордните 170% от БВП-то на страната. И преди гърмежа в Бейрут, Ливан към този момент бе в на практика банкрут и банките не позволяваха на хората да си теглят така и така вталените им спестявания.
Първо петролната рецесия, а след това и тази около Covid-19, удариха най-големия източник на средства: паричните преводи от ливанците, работещи като емигранти в Саудитска Арабия и ОАЕ.
Ливанският паунд загуби към 85% % от цената си.
Безработицата в страната е 33%, малко над 15% от ливанците живеят под прага на бедността, а последният се допира съвсем от 50% от популацията.
И преди гърмежа на пристанището в Бейрут, през което минаваше сред 60% и 70% от търговията на импортна стопанска система като ливанската, прогнозите посочваха, че Covid-19 ще свие ливанската стопанска система повече от междинното за страните по света (12% против 8%). Институтът за интернационалните финанси се ангажира даже с още по-черна планирана, съгласно която редукцията на стопанската система на страната може да доближи до 24% в границите на настоящата 2020-та година.
Според финансови анализатори актуалната рецесия в страната е по-лоша от този в интервала на гражданската война в Ливан (1975-1990). Продоволствената и здравна рецесия също чукат на вратата.
На този тежък социално-икономически декор, точно гърмежът в столицата на Ливан бе капката, която преля чашата на локалното самообладание. Масовите митинги от предходната година се възобновиха и те доведоха до подаването на оставката на премиера на страната Хасан Диаб.
Последното обаче няма по какъв начин да успокои ливанците, тъй като те прелестно знаят, че държавното управление може и да си отиде (то в действителност към този момент има статута на краткотрайно такова), само че статуквото ще остане. И то ще се възпроизведе още веднъж: било с нови избори в страната, било посредством нов кабинет, излъчен от настоящия състав на Народното събрание.
Това е същото статукво, което отхвърли опцията за външно и интернационално следствие за аргументите и отговорните за гърмежа в Бейрут.
Статуквото, възпроизвеждащо корупцията в страната, с която Еманюел Макрон отхвърли да се ръкува.
От една страна, президентът на Франция, без да съблюдава никаква обществена отдалеченост и за прикрит смут на охранителите му, подаваше ръце и се прегръщаше свободно с елементарните жители по улиците на охлузената им столицата, оглеждайки провалите в Бейрут. От друга, малко преди този момент Макрон - като защитна мярка поради Covid-19 - бе отказал да се ръкува със своя хазаин и сътрудник, президентът на Ливан Мишел Аун.
Но още при идването си в Ливан, френският президент даде ясно да се разбере, че той е там, с цел да оказва помощ, а не с цел да легитимира локалния политически хайлайф. Знакова част от последния е точно Мишел Аун, който нямаше да бъде определен за президент на страната, в случай че неговата партия не бе сключила договорка с Хизбула през 2016-та година.
" След визитата на Макрон в Бейрут, публично имаме нова фракция. Тази на Макронитите ". По този и подобен метод започнаха да се майтапят самите ливанци, чието общество е сектарно разграничено на маронити (християни), сунити, шиити и друзи.
Но френската " връзка " в Ливан, с изключение на дебелата и тежка историческа такава около колониалния интервал на Франция, си пролича и ден преди гърмежа в Бейрут, когато ливанският министър на външните работи, Насиф Хити, подаде оставка. Това се е случило след диалог с френския му сътрудник Жан-Ив Льо Дриан, което породи избрани тълкувания в посока на това, че Франция не е очарована освен от неналичието на промени на настоящето ливанско държавно управление, само че и от метода, по който локалният политически хайлайф се е отнесъл към самия льо Дриан по време на неговото скорошно посещаване в страната.
А Франция е значима за Ливан, тъй като Бейрут води комплицирани договаряния с Международния валутен фонд, oт който желае разпределяне на помощ на стойност 10 милиарда $. Преди гърмежа на пристанището в Бейрут, договарянията бяха извънредно мъчни, мудни и сложни. Правителството на Хасан Диаб, министър-председателят на Ливан (вече в оставка), отхвърляше - под натиска на неговите политически патрони - да инициира нужните промени, против които да получи съответната финансова помощ. И Франция, и Съединени американски щати сякаш бяха вдигнали ръце от локалния политически хайлайф, който смятат за мощно доминиран от Хизбула и Иран.
Именно Париж, след съгласуването с и присъединяване на Вашингтон, инициира интернационална донорска среща за Ливан (по принцип това не е първата такава, която френските управляващи вършат за държавата), на която бяха събрани над 250 млн. евро. Тези парични средства ще са предопределени за най-неотложните потребности на Ливан, свързани със закупуването на медицински материали и хранителни артикули. В същото време обаче провалите в Бейрут от гърмежа се правят оценка от локалните управляващи на достигащи до 5 милиарда $.
Този безразсъден случай, подбуден от хроничната корупция и непотизъм в страната, пристигна в така и така задоволително комплициран интервал за страната.
Публичната задлъжнялост на Ливан доближаваше рекордните 170% от БВП-то на страната. И преди гърмежа в Бейрут, Ливан към този момент бе в на практика банкрут и банките не позволяваха на хората да си теглят така и така вталените им спестявания.
Първо петролната рецесия, а след това и тази около Covid-19, удариха най-големия източник на средства: паричните преводи от ливанците, работещи като емигранти в Саудитска Арабия и ОАЕ.
Ливанският паунд загуби към 85% % от цената си.
Безработицата в страната е 33%, малко над 15% от ливанците живеят под прага на бедността, а последният се допира съвсем от 50% от популацията.
И преди гърмежа на пристанището в Бейрут, през което минаваше сред 60% и 70% от търговията на импортна стопанска система като ливанската, прогнозите посочваха, че Covid-19 ще свие ливанската стопанска система повече от междинното за страните по света (12% против 8%). Институтът за интернационалните финанси се ангажира даже с още по-черна планирана, съгласно която редукцията на стопанската система на страната може да доближи до 24% в границите на настоящата 2020-та година.
Според финансови анализатори актуалната рецесия в страната е по-лоша от този в интервала на гражданската война в Ливан (1975-1990). Продоволствената и здравна рецесия също чукат на вратата.
На този тежък социално-икономически декор, точно гърмежът в столицата на Ливан бе капката, която преля чашата на локалното самообладание. Масовите митинги от предходната година се възобновиха и те доведоха до подаването на оставката на премиера на страната Хасан Диаб.
Последното обаче няма по какъв начин да успокои ливанците, тъй като те прелестно знаят, че държавното управление може и да си отиде (то в действителност към този момент има статута на краткотрайно такова), само че статуквото ще остане. И то ще се възпроизведе още веднъж: било с нови избори в страната, било посредством нов кабинет, излъчен от настоящия състав на Народното събрание.
Това е същото статукво, което отхвърли опцията за външно и интернационално следствие за аргументите и отговорните за гърмежа в Бейрут.
Статуквото, възпроизвеждащо корупцията в страната, с която Еманюел Макрон отхвърли да се ръкува.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ